***

Ренегатът, изменникът, обладаният от своето отстъпничество не променя страстта си, а само й дава друга насока, друг смисъл. Всеки пламенен апостат, който до изнемога разобличава някогашната си вяра, доказва, че всъщност не е намерил нова. Антикомунистът си остава комунист, в смисъл че е все така ориентиран към комунизма и пряко волята си го е превърнал в център на живота си. Следователно в същността си старата му страст не се е променила. За да се откаже от нея, би трябвало да я забрави.

***

Отдавна си мисля, че способността да се отказваш е единственият критерий за духовно издигане. И все пак! Когато си припомням някои от актовете ми на отказ, установявам, че всеки от тях е бил придружен от голямо, макар и непризнато задоволство, от чувство на гордост, абсолютно противоположно на вътрешното усъвършенстване.

***

И като си помисля, че само дето не станах светец! Но тези години са отминали и споменът за тях ми е мъчителен. Какво ще е бъдещето? Бунтът на народите, лишени от история. За Европа е ясно – тук ще победят народите, които не са живели.

***

Всички невъзможни неща се свеждат до едно: невъзможността да обичаме, да преодолеем собствената си тъга.

***

След една безсънна нощ излязох на улицата. Минувачите приличаха на автомати; не изглеждаха живи, а сякаш задвижвани от тайна пружина; отсечени движения; никаква спонтанност; механични усмивки; призрачни жестове; пълна скованост… Не за пръв път след безсъние изпитвам усещането, че светът се е вкаменил, че животът го е напуснал. Бодърстването пропива кръвта ми, изсмуква я; самият аз се превръщам в призрак – как тогава да доловя у другите признаци за реалност?

***

Давам си сметка, че всичко което правя, има някаква смес от журналистика и метафизика. Да живееш, значи да се нагаждаш. Всеки човек, който не умира от глад, е подозрителен.

***

Всички тези щастливи, преситени народи, французи, англичани… О, аз не съм оттук, аз имам зад гърба си векове от непрекъснато злочестие. Роден съм в нация, лишена от шансове. Щастието свършва във Виена; отвъд Виена започва Проклятието!

***

Политиците от древността охотно са се заобикаляли с философи; днешните политици предпочитат да общуват с журналисти.

***

Днес възторгът от техниката вече не е възможен. Поддават му се само наивните и лудите. Всеки изминал ден добавя нещо към опасностите, на които е подложено човечеството. То ще заплати прескъпо непрестанния си „прогрес”. Средствата за опазване на живота са смешни в сравнение със средствата за унищожението му. И каквото и да прави, човек никога няма да се пребори с това неравновесие. Онова, на което са необходими месеци или години, за да покълне, съсипваме за миг. Ако разрушението е толкова безнравствено, то е, защото е лесно. Като се изключи самоубийството, всяко унищожение е такова. Ама че поучителни мисли….

***

Можем да се бунтуваме срещу несправедливостта, но не и срещу уморения и изхабен свят.

***

„Светият Дух не е скептичен.” (Лутер) Ето една от онези неизчерпаеми фрази, на които човек може да посвети цялото свободно време на безсънните си нощи.

***

Една фраза от Талмуда, която Кафка е харесвал: „Ние, евреите, сме като маслините – даваме най-доброто от себе си, когато ни смажат”.

***

От значение е само онова, което е родено от преодоляното страдание. Няма духовно изкупление за човека, който му се е предал.

***

Намирам за странно, че хората не завиждат на тези, които умеят да се молят, а умират от завист към богатите и преуспелите. Примиряват се със спасението на другия, но не и с благоденствието му.

***

Да вярваш, че си свободен: няма нищо по-прекрасно – и по-повърхностно.

***

У германците, дори у най-добрите, гордостта е непоносима – тя е агресивна, без всякакъв нюанс. Колко жалко, че тази нация е недостъпна за скептицизма! (Тя може да бъде нихилистична, но не и скептична.) Философията развива гордостта, а и я предполага – как да изградиш система, как дори да ти хрумне да я изградиш, ако не се мислиш за бог? Понасям гордостта само у отвергнатите, у онеправданите, у недъгавите.

***

Едни от последните думи на Сократ: „Би трябвало все пак да знаеш, Критон, че неправилното изразяване наранява душата.” Да агонизираш и да мислиш за езика – не е ли прекрасно.

***

Написах статия срещу християнството. В края й не можах да се въздържа да не изразя съжаление, че съм го сторил, и цялата постройка на текста рухна. Почти винаги възприемам идеите, които отначало съм отхвърлял. В случая възнамерявах да възхваля политеизма, свързвайки го с търпимостта, тоест заемайки почти политическа позиция. Но после, заради проблемите със здравето, старите ми страхове отново се появиха и християнството ми помогна да ги понеса по-лесно. Езичеството е твърде външно, то не предлага нищо, което да ни облекчи, когато сме най-безутешни.

***

Един мой приятел от детинство, Б. Т., ми пише, че му е мъчно, задето не се е „реализирал”. Подобно чувство е неоправдано. Всеки се реализира по свой начин. И който мисли, че не е проявил всичките си способности, се лъже. Достатъчно е да погледне онези, които са достигнали целта си, които са дали всичко от себе си и било заслужено, било от чист късмет са станали известни – превърнали са се в отломки, в дрипи, в неудачници. Изпитвам ужас от хората, които са се реализирали и са получили признанието на света. Нямам какво да науча от тях, скучни са ми. Докато другите – как обогатен се чувствам в компанията им! Стойте далеч от осъществилите делото си!

***

Скромният човек никога не е много нещастен. Необходима е известна доза претенция и гордост, за да страдаш и да се оплакваш от онова, което ти се случва. За един час истинска смиреност бих дал всички „таланти”, които си мисля, че имам.

***

Децата се обръщат срещу родителите си и родителите заслужават съдбата си. Всичко се обръща срещу всичко, всеки зачева собствения си враг. Такъв е законът.

***

Французинът и духът на Утопията. Лекотата, с която французинът изгражда социална система, страстта, която влага в това начинание, без да държи сметка за конкретните, непоклатими обстоятелства, са чисто и просто изумителни. Французинът е лишен от метафизично въображение (големите системи от германски тип са му напълно чужди); затова пък проявява изобретателност, когато реши да преосмисли обществото – тук вече нищо не може да го спре, никакво съображение от никакъв порядък, никакъв призив да се придържа към „реалността”; тук той се развихря, изпада в делириум, стига докрай в бълнуването си, без да го е грижа за опита. Французинът притежава „здрав разум” в метафизиката, тоест не е метафизик; но почти не притежава такъв в „социалните” си прозрения; затова лесно създава впечатление за новатор – и за безотговорен човек, тъй като е способен да застане зад каквото и да е „благородно” безумие. Обсебен е от равенството, затова е толкова изкушен от утопията; защото какво е утопията, ако не идеално построение на базата на или с оглед на наложеното равенство. Основната идея в утопичните системи не е свободата, а равенството. Ако беше свободата, изграждането на системата щеше да е трудно, дори невъзможно. Всъщност всяка утопия представлява съвкупност от постулати, в които вярва само създателят й (и наивниците, които успее да заблуди).

***

Учениците на тринайсет, четиринайсет години четат Фройд. Повдига ми се от тази наукоподобна порнография, в която толкова го е бивало. Тя запленява младежите, безделниците, мнимите доктори, неуравновесените, както и онези, които искат да държат ключа – а истината е, че няма такъв – към най-различни явления. И все пак ние всички сме психоаналитици просто защото на пръв поглед сложните и задълбочени обяснения, предлагани от тази така наречена наука, са всъщност лесни и напълно произволни. Прибягваме до тях почти по необходимост. Теологичните обяснения бяха по-интересни, но те вече не се котират. Като приключим с психоанализата, ще сме направили стъпка към интелектуалната свобода. Избавете ни от психоанализата, ние сами ще се избавим от страданията, за които се говори в нея.

***

С изключение на Бодлер, френските поети са лишени от чувство за нещастие и от пророчески дух.

***

Ако в началото на философията Талес е казал, че „всичко е изпълнено с богове”, то в края на философията можем да кажем, и то не само за симетрия, а и от уважение към истината, че „всичко е изпразнено от богове”.

Из „Тетрадки 1957–1972″, изд. „Факел експрес“, София, 2004

Превод от френски: Росица Ташева

Източник: Гласове

Емил-Мишел Чоран (1911–1995 г.) е философ и есеист, роден в Румъния в семейството на православен свещеник. В началото на 30-те години се утвърждава като един от талантите на румънската литература. След Втората световна война се установява окончателно във Франция. Спечелва си неприязънта на комунистическата власт в Румъния, където творбите му са забранени. Един от блестящите представители на румънската диаспора в Париж (Йонеско, Бранкузи, Елиаде и др.), за него е характерен фрагментарният стил –  книгите му се състоят главно от кратки есеистични текстове и афоризми.