Има и следосвобожденска традиция в това отношение, свързано с опита на нашите управници тогава да се пласират на международната сцена – когато опитват да убеждават Великите сили, че тук никой не се е бунтувал и насилията през 1876-а са безпричинни. Има пригаждане към едни или други геополитически спонсори.
Но основната щета е нанесена от комунистическата идеология. Тя си поставя за задача да намери в миналото предшественици на пролетариата – значи на онези най-бедни, най-нещастни, най-експлоатирани хора, които, предполага се, ще преобърнат историята.
В историята има всякакви работи, когато търсиш – намираш. Във времето на Френската революция например, измислят теорията за двата народа, където бедните са наследници на покорените гали, богатите – на господарите франки. Транспонирано у нас върху славяни и прабългари. /!? бел. ред./
По-старите сигурно помнят как в един момент махнаха „цар“ от улиците на София и се озовахме на едни такива народни адреси като „улица Петър“. Преди десетина години в Пловдив се разрази показателен дебат около паметника на Филип Македонски, когото някакви хора възприемаха като завоевател, защото виждаш ли, „ние“ сме по определение потиснатите, завоюваните.
В историческата възстановка, наречена турско робство, „ние“, разбира се, играем робите – бити, онеправдани, изнасилвани. Робите са бъдещият пролетариат, наречен впрочем в „Интернационала“ – „парии презрени, роби на труда“. „От добър работническо-селски произход“ в този смисъл малко напомня това, че добрият българин произхожда от роби.
Отвъд иронията. Изправени сме пред много по-дълбок проблем на националната си идентичност.
Трябва да се научим да се идентифицираме
със своите първенци
да си представим, че чорбаджията не е непременно изедник (впрочем самото име идва от това, че дава чорба на ратаите, т.е. това е човек, който прави благотворителност). Да почваме да идентифицираме като свои предци търговците, занаятчиите, „колонизирали“ според израза на Хаджийски пазарите на империята, с учителите, писателите, първенците. И това не само за 19-и век.
Нали си представяте яростта, които подобни думи будят? Подстрекавам, значи, към това да приемаме грабителите, олигарсите, псевдоелита и тъй нататък. Революционният плам веднага се разгаря, макар и отдел „идеологически“ отдавна да е разформирован.
Да, съгласен съм, че много хора у нас са крадци и бандити, някои от тях, впрочем, умело направляват тези сиромахомилски страсти, внушавайки ни, че чистите хора са по определение роби/пролетарии. Но да се идентифицираш системно с най-нещастните и най-тъпканите – и да учиш на това децата – това е просто лудост. Това прави невъзможна националната общност.
Без робство нямало въстание:
това пък е просто ленинизъм
Точно обратното, пролетарските революции са толкова, колкото и революциите на роби в историята – бунтуват се хора, стигнали до определено социално-културно ниво, които могат да припознаят лидери, да изградят политически институции.
През 19 век нашите земи рязко изпреварват останалата част от империята и в развитието на капиталистическото стопанство, и в културно, и в битово отношение – ето защо почват да се борят да се обособят, да се отърват от назадничава Анадола.
Дали този разказ не е по-добър начин да възпитаваме национална идентичност? От това, че сме по определение винаги най-нещастни и да се молим на освободители, или пък да подлагаме ръка за еврофондове?