Архив за етикет: крос-култура

Щастието свършва във Виена, отвъд Виена започва Проклятието!

Един румънски журналист обичаше да повтаря: „Имам съвест за продан, а никой не иска да я купи”. На Балканите цинизмът достига неподозирани за западняка размери. Той е израз на безименни унижения и на отчаяние, прекалено старо, за да бъде осъзнато.

 

 

 

***

Ренегатът, изменникът, обладаният от своето отстъпничество не променя страстта си, а само й дава друга насока, друг смисъл. Всеки пламенен апостат, който до изнемога разобличава някогашната си вяра, доказва, че всъщност не е намерил нова. Антикомунистът си остава комунист, в смисъл че е все така ориентиран към комунизма и пряко волята си го е превърнал в център на живота си. Следователно в същността си старата му страст не се е променила. За да се откаже от нея, би трябвало да я забрави.

***

Отдавна си мисля, че способността да се отказваш е единственият критерий за духовно издигане. И все пак! Когато си припомням някои от актовете ми на отказ, установявам, че всеки от тях е бил придружен от голямо, макар и непризнато задоволство, от чувство на гордост, абсолютно противоположно на вътрешното усъвършенстване.

***

И като си помисля, че само дето не станах светец! Но тези години са отминали и споменът за тях ми е мъчителен. Какво ще е бъдещето? Бунтът на народите, лишени от история. За Европа е ясно – тук ще победят народите, които не са живели.

***

Всички невъзможни неща се свеждат до едно: невъзможността да обичаме, да преодолеем собствената си тъга.

***

След една безсънна нощ излязох на улицата. Минувачите приличаха на автомати; не изглеждаха живи, а сякаш задвижвани от тайна пружина; отсечени движения; никаква спонтанност; механични усмивки; призрачни жестове; пълна скованост… Не за пръв път след безсъние изпитвам усещането, че светът се е вкаменил, че животът го е напуснал. Бодърстването пропива кръвта ми, изсмуква я; самият аз се превръщам в призрак – как тогава да доловя у другите признаци за реалност?

***

Давам си сметка, че всичко което правя, има някаква смес от журналистика и метафизика. Да живееш, значи да се нагаждаш. Всеки човек, който не умира от глад, е подозрителен.

***

Всички тези щастливи, преситени народи, французи, англичани… О, аз не съм оттук, аз имам зад гърба си векове от непрекъснато злочестие. Роден съм в нация, лишена от шансове. Щастието свършва във Виена; отвъд Виена започва Проклятието!

***

Политиците от древността охотно са се заобикаляли с философи; днешните политици предпочитат да общуват с журналисти.

***

Днес възторгът от техниката вече не е възможен. Поддават му се само наивните и лудите. Всеки изминал ден добавя нещо към опасностите, на които е подложено човечеството. То ще заплати прескъпо непрестанния си „прогрес”. Средствата за опазване на живота са смешни в сравнение със средствата за унищожението му. И каквото и да прави, човек никога няма да се пребори с това неравновесие. Онова, на което са необходими месеци или години, за да покълне, съсипваме за миг. Ако разрушението е толкова безнравствено, то е, защото е лесно. Като се изключи самоубийството, всяко унищожение е такова. Ама че поучителни мисли….

***

Можем да се бунтуваме срещу несправедливостта, но не и срещу уморения и изхабен свят.

***

„Светият Дух не е скептичен.” (Лутер) Ето една от онези неизчерпаеми фрази, на които човек може да посвети цялото свободно време на безсънните си нощи.

***

Една фраза от Талмуда, която Кафка е харесвал: „Ние, евреите, сме като маслините – даваме най-доброто от себе си, когато ни смажат”.

***

От значение е само онова, което е родено от преодоляното страдание. Няма духовно изкупление за човека, който му се е предал.

***

Намирам за странно, че хората не завиждат на тези, които умеят да се молят, а умират от завист към богатите и преуспелите. Примиряват се със спасението на другия, но не и с благоденствието му.

***

Да вярваш, че си свободен: няма нищо по-прекрасно – и по-повърхностно.

***

У германците, дори у най-добрите, гордостта е непоносима – тя е агресивна, без всякакъв нюанс. Колко жалко, че тази нация е недостъпна за скептицизма! (Тя може да бъде нихилистична, но не и скептична.) Философията развива гордостта, а и я предполага – как да изградиш система, как дори да ти хрумне да я изградиш, ако не се мислиш за бог? Понасям гордостта само у отвергнатите, у онеправданите, у недъгавите.

***

Едни от последните думи на Сократ: „Би трябвало все пак да знаеш, Критон, че неправилното изразяване наранява душата.” Да агонизираш и да мислиш за езика – не е ли прекрасно.

***

Написах статия срещу християнството. В края й не можах да се въздържа да не изразя съжаление, че съм го сторил, и цялата постройка на текста рухна. Почти винаги възприемам идеите, които отначало съм отхвърлял. В случая възнамерявах да възхваля политеизма, свързвайки го с търпимостта, тоест заемайки почти политическа позиция. Но после, заради проблемите със здравето, старите ми страхове отново се появиха и християнството ми помогна да ги понеса по-лесно. Езичеството е твърде външно, то не предлага нищо, което да ни облекчи, когато сме най-безутешни.

***

Един мой приятел от детинство, Б. Т., ми пише, че му е мъчно, задето не се е „реализирал”. Подобно чувство е неоправдано. Всеки се реализира по свой начин. И който мисли, че не е проявил всичките си способности, се лъже. Достатъчно е да погледне онези, които са достигнали целта си, които са дали всичко от себе си и било заслужено, било от чист късмет са станали известни – превърнали са се в отломки, в дрипи, в неудачници. Изпитвам ужас от хората, които са се реализирали и са получили признанието на света. Нямам какво да науча от тях, скучни са ми. Докато другите – как обогатен се чувствам в компанията им! Стойте далеч от осъществилите делото си!

***

Скромният човек никога не е много нещастен. Необходима е известна доза претенция и гордост, за да страдаш и да се оплакваш от онова, което ти се случва. За един час истинска смиреност бих дал всички „таланти”, които си мисля, че имам.

 

***

Децата се обръщат срещу родителите си и родителите заслужават съдбата си. Всичко се обръща срещу всичко, всеки зачева собствения си враг. Такъв е законът.

***

Французинът и духът на Утопията. Лекотата, с която французинът изгражда социална система, страстта, която влага в това начинание, без да държи сметка за конкретните, непоклатими обстоятелства, са чисто и просто изумителни. Французинът е лишен от метафизично въображение (големите системи от германски тип са му напълно чужди); затова пък проявява изобретателност, когато реши да преосмисли обществото – тук вече нищо не може да го спре, никакво съображение от никакъв порядък, никакъв призив да се придържа към „реалността”; тук той се развихря, изпада в делириум, стига докрай в бълнуването си, без да го е грижа за опита. Французинът притежава „здрав разум” в метафизиката, тоест не е метафизик; но почти не притежава такъв в „социалните” си прозрения; затова лесно създава впечатление за новатор – и за безотговорен човек, тъй като е способен да застане зад каквото и да е „благородно” безумие. Обсебен е от равенството, затова е толкова изкушен от утопията; защото какво е утопията, ако не идеално построение на базата на или с оглед на наложеното равенство. Основната идея в утопичните системи не е свободата, а равенството. Ако беше свободата, изграждането на системата щеше да е трудно, дори невъзможно. Всъщност всяка утопия представлява съвкупност от постулати, в които вярва само създателят й (и наивниците, които успее да заблуди).

***

Учениците на тринайсет, четиринайсет години четат Фройд. Повдига ми се от тази наукоподобна порнография, в която толкова го е бивало. Тя запленява младежите, безделниците, мнимите доктори, неуравновесените, както и онези, които искат да държат ключа – а истината е, че няма такъв – към най-различни явления. И все пак ние всички сме психоаналитици просто защото на пръв поглед сложните и задълбочени обяснения, предлагани от тази така наречена наука, са всъщност лесни и напълно произволни. Прибягваме до тях почти по необходимост. Теологичните обяснения бяха по-интересни, но те вече не се котират. Като приключим с психоанализата, ще сме направили стъпка към интелектуалната свобода. Избавете ни от психоанализата, ние сами ще се избавим от страданията, за които се говори в нея.

***

С изключение на Бодлер, френските поети са лишени от чувство за нещастие и от пророчески дух.

***

Ако в началото на философията Талес е казал, че „всичко е изпълнено с богове”, то в края на философията можем да кажем, и то не само за симетрия, а и от уважение към истината, че „всичко е изпразнено от богове”.

Из „Тетрадки 1957–1972″, изд. „Факел експрес“, София, 2004

Превод от френски: Росица Ташева

Източник: Гласове

 

Емил-Мишел Чоран (1911–1995 г.) е философ и есеист, роден в Румъния в семейството на православен свещеник. В началото на 30-те години се утвърждава като един от талантите на румънската литература. След Втората световна война се установява окончателно във Франция. Спечелва си неприязънта на комунистическата власт в Румъния, където творбите му са забранени. Един от блестящите представители на румънската диаспора в Париж (Йонеско, Бранкузи, Елиаде и др.), за него е характерен фрагментарният стил –  книгите му се състоят главно от кратки есеистични текстове и афоризми.

 

Случаят Канети

Автор: Румен СТОЯНОВ

Какво пречи да го смятаме за български писател? – пита Румен Стоянов, поет, преводач, дипломат.

Строго погледнато не заслужава да бъде назован с името на писателя: той няма отношение към онова, за което ми е думата. Ние мъдроглаво не водим русчуклията за български писател, ка щяло, он пише на немски, па и живее извън отечеството, главно в Австрия, къв българин е пък той. И не го числим в стройните си редици. Кафка тоже пише на немски. Ала чехите не се отказаха само за това от него. И сега те се гордеят с писателя Франц Кафка, а ние подсмърчаме без Елиас Канети, когото изцяло и безповратно предоставихме на австрийците, барабар с Нобеловата му награда. Можеше ли да стане иначе? Да, ако не беше нашата недалновидност, яко подсилена от свирепите ограничения при соца с неговото умопомрачаващо невъзвръщенство, идеологизираност и в костния мозък.

Какво пречеше да смятаме Канети  –  и  –  за български писател? Ама как? С мерак. Съдете вие: “Речник на българската литература” (БАН) недвусмислено твърди: “Константин Костенечки принадлежи и на българската, и на сръбската литература” (в статията за него). Кога требе да предоставим българин на сърбите, вършим го най-охотно, а да запазим наш човек   –  за нас  –  никакви ни няма. Съвършено правилно броим свв. Кирил и Методий блъгари родомъ. Но: в Гърция ги водят за гръцки дейци. Значи няма нищо нечувано и невиждано човек да принадлежи едновременно към две национални книжнини. Тогава? Защо с лека ръка, по-точно лекоумно, се отказваме от наши люде?

Питали Канети какво да бъде изписано отзад на облегалката на стола, където трябвало той да седи при връчване Нобеловата награда: България (където е роден и живял) или Австрия (където е живял и на германски писал)? Той отговорил: “Русчук”. И в прав, и в крив текст писателят не загърбва своята родина: сторва го тя, ние, бъзливците, които щур уплах ни гони да се комуто и да било опълчим, та предпочитаме беззъби чуждоугодничества, ако ще би отявлено противобългарски: тъй ни дресираха, яко, другарята.

“Жорнал де Бразилия” (9.4.1982) помества “Канети. Безвластието на тълпите”, статия от Нара Антунеш. Напук родоотстъпничеството ни спрямо писателя, в тоя столичен всекидневник тя заявява: “Въпреки италианското име Канети е българин по рождение, бил е възпитан в Австрия, пише на немски и живее понастоящем в Лондон”. От 1989 е „Факел в ухото” (издателство „Еспасош и темпо”, Рио, превод Ерберт Каро), в бележка на задната корица стои: „Българин, от еврейски произход, Канети пише на немски”. По бразилски обществени библиотеки виждал към фишове с името на Канети поставени в раздела България. Говорил съм с тамошни интелектуалци, мои приятели, тям е криво, че нобелист нямат, а нееднократно го заслужават, и казвали са ми вие имаме тая награда: за тях Канети е българин. Та: инородци числят Канети за наш сънародник, а ние го бързешката, слепешката низвергнахаме от туй поприще. Кой друг народ работи тъй самоотвержено против себе си? Защо го вършим? Кой ни го втълпи, другарята ли?

За да не бяхме изгубили Канети, нужно бе далеч преди нобеловото му отличие да сме на ясно какво да правим с такива като него, защото не е единствен, ни тогава, ни сега. Но за целта е потребна избистрена и на дело отстоявана държавна политика за съхранение на отечествените духовни ценности, каквато нямаме, а все по-често българи ще пишат на чужди езици. Та с нявгашното мерило, присъщо на соца и равнозначещо с прокрустово ложе, не бива да подхождаме към действителността, понеже она се твърде-твърде промени. Следователно и подходът ни към нея да й съответства. Любимите (ние си ги избираме, а речено е каквото зло сам си направиш, и дяволът не може ти го направи) ни управленци и лукаво витийствуват: където има един българин, там е България. И нам мед капе на лековерните ни душици.

Но да вмислим.(З)начи живее земляк в братска Папуасия, пише художествено, обаче не на български. Е тоа па кво да го прайми ся? Бе къш и толкоз. Димитър Инкьов остави десетки, може би над четиридесет книги, не го имаме за български писател: те са на немски. Тая отрицателщина към наши творци извън българската реч омайна, сладка, я наследихме от лагера, него веч го няма, крайно време е да променим отношението си към тях. Как? С мерак. Трябва да приемем, че другопишещите са тоже част от българската книжовност. Да, по езиков белег те се различават спроти българопишещите. Затуй съставляват по-особен дял от нея. Но: от нея, а не извън нея. Така с обозначението инакопишещи българи ще приобщим и приобщаваме сънародници, които оставим ли ги безпризорни, то нищо не печелим, тъкмо напротив, губим. Въпросът е: каква политика да провеждаме: настъпателна или отстъпателна. Каква ни е ползата от едната и другата? От винаги българите са прочути с воински умения. И прекрасно знаят, че само с отстъпления до победа не се стига.

Предвиждам възраженията: щом са българи, да пишат на български; що се отказват; о, неразумний; и без петел съмва и пр. Идеалното положение би било всеки българин да пише на български. Но, ако сте забелязали, животът далеч-далеч не е идеален. Затуй изводът ми как да постъпваме с другопишещи сънародници е: да ги възприемаме като дял в отечествената книжовност, от две злини, по-малката, на халост е да се самоограбваме. Нека другаде ги водят (и) техни писатели, поети, не можем го забрани, а и не е нужно, както нам не могат запрети да ги смятаме за български творци. Те не разделят две литератури, два народа, а ги свързват. Чак ми става жал колко сме бъзливи. Д-р Петър Берон защо го тачим като български интелектуалец, писател, нали е писал трудовете си на френски, немски? Защо вдигнахме   –  презаслужено  –  паметник на Джон Атанасов? Мигар е правил своите разработки на говора ни мил? Обаче върхът в низостта към самите нас е следният.

Лондонското издателство “Саймън енд Шустър” пусна справочника “Who wrote what when?” Там виждаме, черно връз бяло, “Канети, Елиас” (заглавие) и, ах, глей моля ти са, дословно, па добуквено: “Български (подчертавка моя, Р. С.) романист, драматург и есеист” (“Bulgarian novelist, playwright and essayst”). През 2004 г. същият труд е отпечатан с родната кирилица под наслов “Кой кой е в световната литература”. Но. Но. Издателство “Изток-запад” е преинаквило горното и го е натаманило ей тъйнака: “Австрийски (роден в България) романист, драматург и поет” (!!!). Мъдро, чак мудрейшо, а? Бе да си турнем лопатката отдире, че то не се знае знае ли се.

Защо тоя страхлив страх, уважаеми издатели, предполагаемо българи? Мчи нали авторът на справочника поема отговорност за своите думи? Как така великобританските ви колеги не се боят да напишат каквото са написали, а вас гони ви як бъз добросъвестно да преведете от тях заявеното? Оти самоцензура? Кой ви я налага? Защо се престаравате и мачкате без друго снизеното ни самочувствие? То не е даденост свише, или непроменяема величина: създаваме си го ежедневно всите българе: едни против него, други за него. Вие от кои сте?

Нека допуснем, че Канети бе се родил не в България, а в Сърбия. Дали сърбите щяха да го подарят някому, както го сторихме ние? Щяха ли да заличат позорния факт, че според лондонското издателство тоя нобелист е българин? Едва ли. Затуй сърбите имат изключително високо национално себеусещане, толкова високо колкото нашето е ниско. Повтарям: нали Канети е живял в България, Австрия, Великобритания, Швейцария, питат го какво да пише на табелката му при връчването на отличето. Отговорът е: “Елиас Канети, Русчук”. Тогава чий е писателят, и то според него самия? Защо се отказахме и отказваме да признаем, че тъкмо в юбилейната за България 1981-а бяхме удостоени с Нобел? И още.

На 5.12.2007 в сградата на Европейския парламент, зала “Ана Линд” г-н Ги Ферхофстад, бивш министър председател на Белгия, държи реч по случай нему отредената награда за европейска книга и отбелязвайки към какво трябва да се стреми Европейският съюз, заявява (присъства Жозе Мануел Барозо): “Ще си позволя да цитирам спомените на българския (Р. С.) писател Елиас Канети, че в Русчук седем езика се говорели”. Тоест Канети най-пряко, отявлено е посочен за български писател. А родният му град  –  за пример на Европейския съюз: да живеем заедно, като всеки пази своите отлики. Защо не смеем да кажем относно Канети онова, което чужденци тъй храбро, а за да съм напълно искрен с оглед нашата дупедавщина, нагло изричат, пък отношенията им с Австрия не се влошават?

В дълбокия социализъм не биваше да броим високогласно Елиас Канети за български писател, оти значеше признаване, че може да пробиеш твърде успешно в загниващия капитализъм, а към това ли ще подбутваме новите човеци, човечки, нали трябваше кротичко туканцък да кютат под топлото крило на партията? Но след като демо(но)кратясахме онаследената страхливост спрямо Канети остава непокътната, от порядъка на битият бит и проч.

За да проумеем с дебелите си глави добре ли постъпваме, отказвайки Елиас Канети, нека вмислим: какво (шепа или по-малко?) би останало от еврейската книжовност, ако тя се ръководеше само по езика, на който са творили нейните писатели? Какви еврейски словесници са, примерно, Кафка, Бродски, щом не са ползвали ивритски? Но тях ги има по израелските справочници. А в нашите има го Иванчо Курабийката, няма го Канети. Молчать, не рассуждать.

От някого знаем: където е детството на писателя, там му е родината. Канетовото детство е в България.

България има нобелист и той се казва Елиас Канети.

Източник: Факел/Гласове

На челната снимка – Елиас Канети

За автора: Румен Стоянов, поет, преводач, дипломат