Архив за етикет: риск

Бюрократизмът може да се окаже фатален за цивилизацията ни

Има ли страна по западните граници на Русия, която в някой момент да не е била в конфликт „на живот и смърт“ с последната, като почетните места в класацията на „противници на Москва“ се заемат, разбира се, от Полша, Швеция, Турция. Без да забравяме „завоеватели на Русия“ като Наполеон и Хитлер. Съпоставими ли са тези страници от историята с това, което се разиграва днес, под флаговете на НАТО и знамето на Русия?​

 

Резултат с изображение за владимир костов

Автор: Владимир КОСТОВ

 

На пръв поглед, това което с тревога преживяваме, ни напомня до болка познати страници от историята. Колко пъти през вековете „островната“ Великобритания и „континенталните“ Франция, Германия, Холандия и т.н. са се хвърляли в тежки битки едни срещу други, че да се оставяме да бъдем впечатлени сега от разиграващото се след брекзита?

Има ли страна по западните граници на Русия, която в някой момент да не е била в конфликт „на живот и смърт“ с последната, като почетните места в класацията на „противници на Москва“ се заемат, разбира се, от Полша, Швеция, Турция. Без да забравяме „завоеватели на Русия“ като Наполеон и Хитлер. Съпоставими ли са тези страници от историята с това, което се разиграва днес, под флаговете на НАТО и знамето на Русия?

И все пак, въпреки че много неща ни изглеждат познати и „вече живяни“, дано успеем навреме да си дадем сметка, че залогът е друг и на карта е поставено самото съществуване на цивилизацията, формирала се в последните около хиляда години, главно в Европа и с водещото участие на европейските държави.

Заплахата не възниква, както се казва, от нищото – на празно място. В първите години след Втората световна война, имаше политици и мислители в някои от европейските държави, които предупреждаваха, че огромната работа по преодоляването на разрушенията от войната, създава условия за концентриране на голяма и трудно контролируема власт в ръцете на бюрократите. Някои дори казваха, че предстояло капитализмът и социализмът да бъдат заменени от друго обществено устройство – именно бюрократизмът. И предричаха, че този бюрократизъм може да се окаже фатален за цивилизацията ни.

Тогава тези разсъждения си останаха, общо взето, в кръга на интелектуалци и политици, не носещи конкретни политически отговорности. Коя – особено измежду големите държави – можеше да пренебрегне изграждането на мощен бюрократичен апарат, особено ако това изглеждаше, че обещава успешно решаване на големите национални задачи на следвоенния период? И бюрократизмът започна да се утвърждава – къде под идеологически и партиен флаг, къде в името на ефикасността, като удобно прикритие за лични, или съсловни и, въобще, групови интереси.

Другата страна на процеса неминуемо бе отчуждаването на обществото от големите национални и социални проблеми, водещо постепенно до съсредоточаването и на отговорността, и на властта, все в ръцете на бюрократите. Били те държавни, партийни, корпоративни и др.п.

Това доведе до сериозни кризи в социалното управление, особено в течение на 70-те и 80-те години на миналия век. С цената на драматични 15-20 години, Китай успя да премине от класическия маоизъм към прагматизма на Дънг Сяо Пин и да се отвори към света. САЩ, които по собствените им анализи, се страхуваха от процес на разпадане, заложиха на финансовия глобализъм и си осигуриха на този терен простор за отстояване позиция на „единствена свръхсила“, поне за някакъв период време.

Главните западноевропейски страни и тогавашният СССР, нямаха шанса на посочените. ЕС с договора от Маастрихт и последвалите го институционални перипетии, влезе в период на безкрайни колебания и маневри, сред които историята с брекзита е само пореден епизод. СССР, мазохистично прилагайки си безплодните гласност и перестройка, слезе сам в една яма, в която никой друг не смяташе, че има сили да го натика. Остана констатацията, че политиката на съветската номенклатура, е пример за това, докъде може да бъде докарана една държава, овладяна от бюрократизма.

Но станалото в последните десетилетия на миналия век, оказа се, съвсем не е краят на бюрократизма.

Под приетия от всички благовиден предлог за развитие на международното сътрудничество, служейки си с множеството нови възможности за контакти и връзки, опирайки се на финансовия глобализъм, в последните две-три десетилетия пред очите ни се разви и укрепна бюрокрация на едно ново, несъществувало досега, наднационално равнище. Формално, съставящите тази бюрокрация са граждани на национални държави, а в редица случаи изпълняват и определен мандат.

На практика обаче, все по-често те действуват по подбуди и мотиви, определени от обстоятелството, че са членове именно на новата наднационална бюрокрация. По външни белези, ангажираните в нея приличат на познатите отдавна фигури на международни служители. Но по същество, звената на тази наднационална бюрокрация стоят по-високо от националните правителства и съответно могат да си позволят, във всеки момент, да пренебрегнат националния интерес на една или друга страна.

В събитията, на които сме свидетели, наднационалната бюрокрация общо взето действува в съоветствие с интересите на най-мощните във финансово отношение държави, на първо място – САЩ. Но това е фасадата. Наднационалната бюрокрация, веднаж изведена на това равнище, вече е мотивирана не от национални интереси и виждания, а от тези на най-мощните, и те наднационални, групи и обединения. Нещо, което по самата си същност, прави възможно и въобразимо, едно противопоставяне от страна на тази наднационална бюрокрация на всяка отделна национална държава.

В това е големият риск на днешното време. Изхождайки от интереси на момента или близкото бъдеще, големите и мощни държави допускат голяма роля в съдбата на цивилизацията да започва да играе фактор, който не се опира на оценка и разбиране на национални приоритети, а обслужва групови интереси и амбиции. И както винаги в историята, рискът се поема от едни или други, а сметката, каквато е – ще я плащаме всички.

Източник: Епицентър

На челната снимка: Форум Фейсбук  Стефан Янков: Deja-vu: Минало в бъдещето

Можете ли да си представите колко малко се е променил светът всъщност? Това е френска великденска картичка от 1942 година! И какво виждаме на нея? Странящи от другите „пиленца“ в ЕС швейцарци и шведи (е, хубаво, днес са норвежци) и залитащи към САЩ британци във видимо състояние на Брекзит. Всички останали са се сгушили под крилото на „квачката“ Европа в нещо като ЕС.

 

ЗАГРАБЕНА ДЪРЖАВА

Автор: Проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ, доктор на социологическите науки, Heiedlberg alumni

„Спекулата със случилата се или неслучилата се съдебна реформа е оправдание за бъдещи планове на хора, които кроят криви сметки.“ Това каза главният прокурор Сотир Цацаров по време на неотдавнашна конференция в СУ и допълни, че политик не се става в рамките на мандат на съдебната система.“

Трябва да е вярно. Понеже както се знае  у нас не е важно какво се казва, а Кой го казва. Откровено казано, съчувствам на Прокуратурата. Че тя ,   да ме прощавате за етническата некоректност,  направо се обърна на …“ромска  вулия“.  Кой отгоре, кой отдолу,  всички  и „входират“   лични мъки и  обществени терзания. Че и най- нескопосни „корпоративни недоразумения“. Сиреч сигнали за престъпления. Межд  тях, по силата на нашенската  „традиция“, и откровени клюки, да не речем доносничества. Под формата на анонимни сигнали на бдителни граждани, те тепърва има да залеят и „мега“ институцията на вицепремиера Кунева, която се очаква да прокара и своя стар-нов Закона на борбата с корупцията.

Негови  изпълнители, както става ясно от пресата са все навързани шуреи и шуренайковци от подопечното време на екс министъра Даниел Вълчев, предал щафетата на вицето Кунева, вече  министър на образованието и науката.  „Кой кум, кой сват, кой на булката брат“ може и да няма значение за развити демокрации. Нашата обаче се крепи на китовете на  роднинството. Че човек на брат, жена, шурей там даже ако не вярва, на кого нали?  На това се казва днес конфликт на интереси. Макар никакъв конфликт да няма, понеже интересите като правило се споделят в неформален порядък, и съвсем не под шапката  на разни министерства, ведомства, агенции, ако щете. Но „в конкретиката“ на институция като образователното министерство, където се концентрират 1 милиард лева бюджет, има. То е почти толкова, колкото потребява Министерството на Вътрешните работи,  малко по малко от Столична община,  да не говорим за 2,5 те процента, които уж се предвиждат да идат за наука…Само дето са отишли там, където се не виждат.

Мафията си имала държава,

казваха за Сицилия. При нас било обратното – твърдят експерти и многознайковци. Никой не е дефинирал що е мафия, обаче. Поради което си седим в  ерата на дон Корлеоне, без непременно да  говорим на италиански. Доказателството? Родната  просветена  класа, „ню риш“,  елит, или каквото там си изберете да наречете проминентите на прехода – си глътна езика. Не, не  толкова от страх от закона. Той просто си остава врата у поле особено, когато зад теб седят няколко адвокатски кантори, с единия крак в съдебната, с другия както се казва в „екзекютива“, сиреч изпълнителната. власт.  Не е верно също така, че „интересът клател фесът“. А  по- скоро обратното – “ без фес, няма ….интерес“. Това обяснява и една нео-феодална, султанатска структура на т. нар.  институционализъм у нас.

Но думата тук е за…“заграбената държава“

Заграбената държава е тип политическа корупция в която частните интереси влияят значително върху процеса на вземането на решения от страна на държавата, в полза на техния интерес, чрез явни канали, които могат и да бъдат дори законни.  – поне така се определя в престижните енциклопедии.  Е, че че минахме на Уиикепедии / с недовршени статии „бебета“ както им казват/ – какво от това. Просветената  безпросветност у нас не отива по далеч от една логорея от която някои политици се опиват, експертите се мръщят на терминологична непрецизност, а популистите ръсят нещата „право куме в очи“ сиреч с паднало „перде“. . Без Кропоткин, анархията идва да каже  тежката си дума и у нас вече.

В заграбената държава влиянието се осъществява чрез редица държавни институции , включително законодателната, изпълнителната власт, министрите и магистратурата. По този начин тя прилича на обикновено заграбване,  но се различава в широк спектър от „тела“, гремиуми, както им викат повънка, чрез които можа да се упражнява това влияние/другата дума за „мека власт“/ . Защото за разлика от обикновеното заграбване на държава , това влияние никога не е насилствено.  То е вътрешно прието, така да се рече.  Някой му викат „убеждение“, други „кауза“. А то си е намазване на филията от….двете страни. Не, не ъс свинска мас, а с власт, пари, влияние и даже клиентелистка лоялност.

В теорията за заграбените държави / State capture/ – много след като терминът в колониалната си конотация от конкистата насам, преминава през няколко имперски и съперничестващи си културно-политически „школи“  – обикновено се свързва със силно централизирана власт, заграбена от членовете на национални елити. Последните държат парите, лостовете за институционално въздействие, че и медии и обществени глашатаи /за разлика от лидери на мнения/. Цялата тази „среда“ създава чувство за непроменливо статукво, класов ред,  като фрустрира/или както взеха вече да казват – „страхуват“ и елиминират конкурентите си/.

За заграбена  държава в модерния смисъл се говори, когато членовете на елита не са съгласни за набора от общи правила по които биват управлявани. Затова чуваме все по често изблици на негодувание около правилата на играта. Една обтекаема метафора, която идва да отрази и безпомощността на същия този елит, да си върне държавата.

Разходка „по високите етажи“ на властта

В икономиките в преход,  корупцията доби нова форма – „тази на т.нар. олигарси, които манипулират формирането на политики и дори оформят новите правила на играта в преобладаваща степен в своя изгода „ /Кауфман, 2001/. Тъкмо това поведение се дефинира и разбира  като state capture /заграбване на държава/. И въпреки, че се признава за най-зловредно и голям проблем от една срамежлива  политическа икономия на реформата – системните опити да се разкрият причините и поледиците от тези и други форми на корупция в „третата модерност“/Бек/, са рядкост. Това в особена степен важи за опитите да се измери надеждно този специфичен тип корупция, като се сравни с проявленията и в различни страни.

Световната банка дефинира заграбването на държава като усилията на фирмите да оформят закони, политики и регулации на държавата в своя полза, като предоставят незаконни частни печалби на държавните служители. Практиката на емпирични проучване  в големи сравнителни мащаби, на цели страни и региони ,като изследването – посветено на замерване на „голямата корупция“ на база на емпирично проучване на близо 4 000 фими в 22 страни на преход  от Кауфман и колектив, даде известен тласък ако не в борбата с нея, то в създаването на един климат на нулева толераннтност. Не мина много време и директорът на  Института за борба с корупцията на Световната банка, изостави неблагодарното поприще, за да поеме поста на скромен преподавател в един от водещите американски университети. Познайте до три пъти защо тъй изведнаж направеното бе изоставено.

Обсерватории и обсерванти…

В днешно време по скоро симптомите, отколкото фундаменталните причини изглежда занимават мрежата от агенции, „обсерватории“, национални министерства, профилирани, или с отношение към прословутата борба с корупцията. Конкуренцията в глобалния свят става все по-остра, шансът за малки и средни актьори клони към нула, а ентропията на риска  – расте. За да се стигне до феномени, като Монсанто, или големи вериги, фармацевтични консорциуми, и автомобилни гиганти, да не говорим за петролодобивни и енергийни „чудовища“,  чието „обяздване“/Гиденс/ изглежда обречено предварително на провал. В този смисъл заграбената икономика попада в дяволския кръг, в който институционалните реформи  необходими за да се подобри управлението, биват минирани от сблъсъка между мощни фирми и държавни служители които добиват значителни изгоди от продължителното слабо управление.

Така или иначе – дескрипторите за „заграбена държава“ изглеждат все още твърде общи, както личи дори от бегъл анализ на наличната литература. А трансформациите след падането на Берлинската стена, разпадането на СССР, обединението на двете Германии, а сетне и поредицата от кризи от 2008 насам, докараха нещата до  Grexit и Brexit. Това без съмнение отразява и разпадащият се консенсус относно възможни спасителни алтернативи за оцеляване под ударите на глобализацията. По своему това се чувства в евро-периферията, където повечето от индикаторите и концептуалните рамки за рационално осмисляне на процесите на „заграбване на държави“ се оказват безполезни.

Нова концептуална рамка?

Една неотдавнашна публикация на Corruption Research Center Будапеща, предложи нов, твърде впечатляващ начин как да се анализира заграбването на държава /state capture/, доколкото явлението неотвчера се дебатира, но до голяма степен  все още се„изплъзва“ от точно аналитично измерване. Главна слабост в досегашните дебати изглежда дефицита от емпирични проучвания. Те са рядкост, и по- често разчитат  на качествени данни, на които обаче липсва замах, или са с недостатъчна надеждност. С наличието на надежни данни на микро равнище за институционализирането на голяма корупция в публичните поръчки. (e.g. Fazekas, Tóth, and King, 2013a),  в последно време унгарските учени уверяват, че могат да тестват взискателно теории за заграбване на държава. Респ да проследят водещите актьори в мрежи за корупционни транзакции.

Разбира се, че тези изследователски рамки изглеждат релевантни на определена среда. Това, което се счита за корупция в развити, еманципирани в правно и държавно отношение страни, с 200 годишни традиции,  системно ректутирана държавна бюрокрация, политическа култура ,  „отбита“ от поданическо-патерналистките си форми, на „сляпо подчинение“ /Kadavergehorsam –Вебер/ ,  гражданство, усвоило ценностите на участваща политическа култура – сиреч себе отговорност, предприемачески дух, стремеж на индивида, да постигне целите отвъд границите на свободата/Исаак Берлин/, изглеждат все по малко инспириращи по нашите географски и културални предели.

В този смисъл „националните истини“,  още тегнат върху един по универсален и общо приеман подход в изучаването,  а от тук и оценката за явлението „заграбена държава“ . Отправна точка на такъв подход е,  че заграбването на държава не може да се дефинира просто като широко разпространение на корупцията. Повечето „кумулативни“ индекси изглеждат основани на такъв подход. Нещо повече,  те се опират на ограничени в емпиричния си обхват и надеждност проучвания, „дадени на франчайз“ на фаворизирани маркетингови агенции, или такива, спонсорирани финансово и методически обезпечавани от външни поръчители. Няма съмнение, че интересът е колкото противоречив, толкова и имплицитно заложен в подобни ексертизи.  И никак не е изненадващо, че по често ттяхната безпомощност  „лъсва“ като на месечина…

Нещата по скоро се свеждат до способността да се разкрие и рационализира отчетливо мрежестата структура в която корупционните актьори се структурират в „клъстъри“ около съответни държавни органи и функции.   Чрез анализ на дистрибуцията на корупционни транзакции и подреждането в клъстъри на „актьори с висок риск за корупция“ ,  унгарските учени  установяват и степента на „заграбване на държава“.  Напр. възможно е да се различи между локални и всеобхватни форми за заграбване на държава.  Докато при първите в корупционни взаимоотношения влизат само публични и частни организации, които остават сравнително встрани от държавното управление ,  при вторите „заграбените“ организации са свързани една с друга и се контролират от един елит на национално равнище.

Отчетливо измерване на корупционния риск

Т. нар. Corruption Risk Index (CRI) измерва вероятността да се наруши принципа на открит достъп в процеса на отдаване на обществени поръчки и договарянето им с цел да се постигне извличане на облаги за избрано малцинство от хора.  (Fazekas, Tóth, and King 2013). Той отразява вероятността поръчителите да дават обществените поръчки на конкурентен принцип, както предписва закона, като в същото време упражняват рестрикции върху конкуренцията, в полза на добре свързани с тях кандидати, при това на повтаряща се основа.

Композитния индекс   CRI включва елементарни индикатори  за риск от корупция, респ. корупционни техники , като „нагласяване на изискванията за обществени поръчки,“ в явна, или скрита полза за дадена компания – или пък въвеждането на закрити процедури които ограничават прозрачността на конкуренцията. Това отразява логиката на извличане на рента, сиреч печалба за поръчителя, от екстрактивни схеми и бизнес проекти, при които корупционните техники облагодетелстват едни и същи „печелещи“ търгове, респ. институции, чрез които става разпределението на средства, ресурси, поощрения и одит.

Добре известни са и у нас манипулацаиите с нормативни и „апликционни материали“,  които съзнателно се бавят, за да елиминират възможността на конкуренти, изправени пред необходимостта да подготвят проектите си за броени нощи, за да спазят срокове. Най- често това става за сметка на качеството, което пък дава основаниие да бъдат „законосъобразно“ отхвърлени. Срещат се и „авансови“ /априорни/ подкрепи за определени фаворизирани компании, които биват информирани за предстоящ търг, зареждани с допълнителна информация, далеч преди тя да се публикува по законовия ред.

Композинтия индикатор за риск по този начин служи като „червен флаг“ за да предупреди за рестрикции в пазарния достъп. Разбира се той варира в определена скала. Но дори и да фиксира потенциални корупционни практики, или риск от „заграбване на държава“, в крайна сметка остава провизорен, защото зависи от политическото решение. А най често тъкмо там се къса веригата.  То е нещо като заснетия  пладнешки грабеж, както се казва, под окото на електронна камера, или профучал „джигит“ с 170 км. По магистралата, той остава на плаката като призрак…Понеже няма нито средства, нито воля на институциите, които да следят и приложат закона.

Мониторинг на договорната мрежа на организациите

На базата на данни за обществени поръчки, унгарските учени са откроили два типа актьори – издаващи обществени поръчки и печеливши, които се подлагат на мрежов анализ. Мрежовият анализ фокусира върху организационни мрежи, като предоставя възможност да се уловят най- релевантните средства и структури за извличане на висока рента и корупция /high-level rent extraction and corruption/. А за да се анализира променящата се конфигурация на елита, от идването на власт на правителството  от  май  2010, /това на Орбан/ , са подбрани два еднакви интервала от време, – година и половина преди и след правителстваните промени. Сравнителният анализ отразява корупционния риск при договорите между тези организации за периода 2009-2010  респ.  намаляването на идентифицираните клъстъри за периода 2011-2012.  От тук и изводът на унгарските експерти, че т.нар „заграбване на държава“* state capture е станало по централизирано след смяната на правителсството през 2010..

Бележка на редактора

Дали това не е целта на „отменените поръчки“ от Борисов 2?  Едва ли, доколкото 7 -те милиона похарчени вече за методиката „Фау “ – по която уж щеше да заработи БОРКОР,  обучените 150 анализатори  от немския консултант, който безславно напусна институцията – след като вече  бе поканен да освободи позицията на консултант по анти-корупцията на румънското правителство – ще стане някога ясно?

Моделът „Фау“ /нищо общо с ракетите на фон Браун/, е използван за контрол на гориво смазочни материали на „Бундесвера“ , взаимстван от BMW. Днес, пуснат на свободния пазар, той „върви“ към 32 милиона  евро , На негова база се обещаваше и у нас да изгради ефективна  система за борба с корупцията чрез системен анализ на договорни и други отчетни документи. От това мнозина се облажиха, къде със тлъсти заплати, къде с държавно обслужване.

Дали пък борбата с корупцията не трябва да тръгне от „профилираните“ и упълномощени към днешна дата да се борят с нея. Там може и с по- прости и евтини методи на „чек енд бейлънс“,  А най-изпитаният метод за анти корупционна дейност,  както твърдят вещи теоретици си остава ….самопризнанието. 

„Философският клуб“ разполага с достатъчно експерти компетенти в определяне на риска в ред области на обществения живот. Респ. такива, профилирани в изготвянето на анти-корупционни системи, релевантни на специфични сектори на националната сигурност, банковото дело, индустрията, приложението на авангардни технологии.

Ние сме с подадена ръка към всяка българска институция, решила  да стъпи върху научния опит и последни достижения на мениджмънта. Не се колебайте да ни потърсите.

Всичко за България! Всичко за Републиката!

 

 

 

 

 

 

Our sources:* Mihály Fazekas is the co-founder of the Corruption Research Center Budapest and ANTICORRP researcher. Ágnes Czibik is a researcher at the Corruption Research Center Budapest and ANTICORRP researcher.

 

РИСКОВЕТЕ, КОИТО ЩЕ НИ ЗАПЛАШВАТ И ПРЕЗ 2016-ТА.

Автор: проф. Духомир МИНЕВ, Член на „Философският клуб“, БАН

В началото на 2016 година се появиха доста обсъждания на рисковете, които се очаква да създават особени заплахи през 2016. Посочват се рискове (проблеми) на различни нива – национално (за България) ; европейско, глобално.

Най-важни изглеждат глобалните – не само защото живеем в глобално село и всичко което засяга останалият свят, ще засяга и нас българите, но и поради друга причина. В нашето държавно управление доминират „йес-мени”, които не просто изпълняват нарежданията на своите босове, но и се мъчат да отгатват желанията им предварително, при което често допускат грешки, понякога – с нежелателни последствия и за тях самите. Както наскоро писа един от малкото ни големи публицисти – нашите политици участват в международната политика така, както футболната топка участва в мачове – лети натам, накъдето я ритнат. А поради собственото си усърдие топката често лети с по-голяма скорост от тази, която й е придадена чрез ритника.
Затова и българските рискове са просто мултиплицирани форми на европейски и глобални рискове.
И така, как сведущи хора виждат глобалните рискове? В публикация, която привлече вниманието, един известен публицист (Роберто Савио) посочва следните особено важни глобални рискове (той ги нарича недъзи, недостатъци): климатичните промени; Ислямска държава и тероризма; бежанците; упадъкът на демокрацията; упадъкът на Европа; национализмът в Азия; упадъкът на Латинска Америка; нарастване на въоръжаването; растящото неравенство; личната ангажираност на хората с наличните проблеми и склонността им да участват в търсенето на решения за тях.

Не можем да не се съгласим – това наистина са значими, опасни рискове, които застрашават здравето и живота на много хора. В списъка има наистина политически важни и добри попадения. Добре е например, че авторитетен публицист посочва „упадъка на Европа”. Така може да допринесе за излизане от руслото на упадъка. Разбира се, немалко други загрижени хора отдавна говорят за този упадък, но техните опоненти представяйки се за „защитници” на Европа, веднага им лепнаха етикета „евроскептици”. „Защитниците” всъщност защитаваха едно порочно управление и така поддържаха упадъка, и довеждането на Европа до прага на разпада. Обикновени мошеници, но с доста власт и медийно влияние.

По-внимателното вглеждане в списъка на Р. Савио обаче поражда и някои въпроси.
Преди всичко, прави впечатление смесването на рискове с различен характер – един от рисковете има фундаментален характер (в смисъл, че е причина за повечето други рискове), но е сбутан в списъка на рискове, които са негови последствия. Става дума за упадъкът на демокрацията (а по-точно – отдавнашната тенденция към упадък на демокрацията и то – в развития свят), който е в основата на повечето останали беди. Мнозина наблюдатели отдавна предпреждават за този процес.

Преди няколко години неоспорим световен авторитет в социалния анализ предупреди, че светът се придвижва към непозната, исторически безпрецедентна система на робство. Но всички, които трябваше да чуят предупреждението – политици, учени, граждани (или тези, които се представят за такива) – си направиха оглушки. А този риск нараства толкова отдавна и е толкова голям, че изисква спешно и широко мащабно наблюдение, анализи и действия.

Вместо това, продължават да ни проглушават (всъщност – да ни будалкат) с безсмисленото пропагандиране на предимствата на демокрацията, докато тя загива. Сега Варуфакис с група съмишленици се е нагърбил с възстановяване на загубената европейска демокрация. От все сърце им желаем успех в тази задача, въпреки че ни се струва непосилна. Е, надяваме се, но умерено, защото какво означава да се възстанови демокрацията?

Загубата на демокрация не означава само липсващи демократични институции и процедури, нито само неефективност на наличните институции, които са превърнати във „фасадни” – трансформация, поради която има демократични институции, но няма демокрация.

Савио обаче пропуска един фундаментален риск, който е другото лице на упадъка на демокрацията – концентрацията и централизацията на властта, които протичат както в рамките на отделни държави, така и в глобален мащаб. При това, концентрацията и централизацията обхващат както политическата, така и икономическата власт. Това е грандиозна промяна, поради която демокрацията преживява упадък не само в сферата на политиката, но и на икономиката.

Поради упадъка на икономическата демокрация и въпреки всички приказки за всемогъщите пазарни сили, пазарният механизъм все повече отстъпва място на политически решения и се замества от йерархии в икономиката, чрез които решенията все повече се централизират. Нима производството и търговията на електроенергия, нефт и газ се направляват от пазарен механизъм? Защо цените на нефта и газът растат, когато Русия е послушна и намаляват, когато Русия става опърничава? А дали мултинационалите Monsanto и Cargill са „пазарни актьори” – участници в пазара на семена и химически продукти за селското стопанство?

Как да си обясним тогава състоянието на този „пазар” и ефектите, които той поражда? Как да се обясни например, съпротивата на американските фермери или хилядите самоубийства на индийски фермери, попаднали в капаните на двата „пазарни актьора”. Ако това се ефекти от „опазаряване” и „либерализиране”, то всякакви остатъци от пазарния механизъм трябва незабавно да бъдат ликвидирани. Но това са ефекти от концентрация и централизация на власт т.е. – от упадък на пазарните механизми в големи сегменти на икономиката. Съвсем ясно е, че ако собствеността т.е. контролът върху богатството, материалните активи и доходите се концентрира в малък брой индивиди, ако тази група контролира огромни сегменти от икономиката и има решаващата дума при вземане на решения (включително и политиките), то за никакъв пазарен механизъм не може и дума да става. „Пазарът” днес все повече е идеологията (фразеологията), която прикрива реалните процеси на разрастване на политическия контрол върху икономиката, както и разрастването на неравенствата и свързаните с тях йерархични структури в самата икономика.

При такава мощна и толкова напреднала тенденция на концентрация-централизация, демокрацията и пазара не ги очаква нищо друго освен упадък. А дали е възможно да се прекрати упадъка, ако властта продължава да се концентрира и централизира? Може би, но Варуфакис и съмишленици изглеждат големи ентусиасти.

Друг фундаментален риск, който Савио пропуска е упадъкът на интелигентността и рационалността на малките групи, които са концентрирали власт в двата аспекта – като контрол върху ресурсите и като монопол върху вземането на решения (често наричат това олигархичен модел). Грубо казано, властващите елити се видиотяват. Тази тенденция не е останала незабелязана, всъщност, отдавна е широко разпространено убеждение на управляваните. Но специализираните наблюдения все още са повърхностни, а резултатите им са формулирани доста евфемистично.

Неотдавна Маргарет Ефернан аргументирано показа, че когато решенията се концентрират в малки групи, качеството (интелигентността, рационалността) на решенията се влошава. Тя нарича този феномен „преднамерена слепота”. Идеята по същество не е нова и има много сериозна теоретична основа. Х. Саймън отдавна и убедително е показал (и получи Нобелова награда за това), че крупните, силно йерархизирани, а следователно – централизирани, структури не могат да бъдат рационални, в смисъл, че не могат да вземат оптимални решения в нормални (неекстремни) ситуации. Но тези решения, не само не са оптимални в нормални ситуаци, но и имат потенциал да създават (пораждат) екстремални ситуации (за справка – конфликтите и тяхната динамика).

Ред други изследвания по един или друг начин подкрепят твърдението на Саймън. Например, Р. Михелс (чрез неговият „железен закон на олигархията”) показва как рационалността на крупни йерархизирани организационни структури запада, защото групите, контролиращи тези организации, подменят целите на организациите със свои собствени групови цели. Михелс има предвид главно левите партии и профсъюзи, но тезата му е валидна за всички крупи йерархизипани организационни структури. А днешният свят е все повече крупна, йерархизирана, организационна структура.

От тук идва и глобалното вдиотяване. То особено ясно личи и в политическата, и в икономическата сфера, и в гражданската сфера. Примерите са трудно обозрими. Един от тях е например, прозрението, на европейски политици, че бежанците в Европа щели да решат «демографските проблеми». Явно идеята се радва на популярност сред европейската политическа класа, защото бе изказвана от комисар, германски политици и неправителствени рупори. И бежанците наистина започнаха да търсят решения на демографските проблеми. Според своите разбирания, естествено.

Видя се в Кьолн и много други германски градове. Цялата пасмина, която си изкарва хляба с борба за човешките права, (включително феминистките), оглушително мълчи или ни обяснява че сред бежанците имало майки с деца. А помните ли снимките с щастливите усмивки на онези германски «граждани», които (след поканата на Меркел) посрещаха бежанците с плакат «Добре дошли». А кметицата, която съветваше германците да поддържат дистанция с бежанците, за да няма проблеми? А полицейският шеф, който публично обясняваше, че не се е случило нищо особено?

И как ще продължи всичко това? Най-вероятният сценарий е: яки момчета с бръснати глави и тежки обувки да пребият някои имигранти (във Финландия вече се организираха, а дали ще се организират и в Германия и където да е? Ще се организират; ако не могат – ще ги организират). След това организирани групи от имигрантите ще отговорят по атаките от групите за «самозащита». След това ще се вземат «мерки за подобряване на реда и сигурността». След това всички стъпки ще се повторят, потретят и все ще се вземат нови «мерки за ред и сигурност» – познатата стратегия на въвеждане на «Патриотичните актове» (закони).

Накрая ще се разбере, че основният резултат е полицейско-ченгесарска държава (върхово постижение през 30-те години в Германия), само че постигната, не по старата технология «харизматичен лидер» (формулирана от немски социолог), а по новата технология: тероризъм, жертви, страх и «борба с тероризма». Не знам, колко е голяма разликата между технологиите, но на германския книжен пазар от петък (08.01. 20016) може да се купи «Моята борба».

Горките германци, за да ги дисциплинират веднаж вече ги вкараха в голямата касапница (18 милиона убити + 6 милиона евреи), дано при новата технология им се размине. Горките руснаци – по старата технология и тях ги вкараха в касапницата, но не е сигурно, че при новата технология ще им се размине.

Само тази история дава достатъчно основания да се твърди – има твърде много идиоти във властта (в Европа и навсякъде другаде). А голямата беда при тях  не е че вършат идиотщини, а че трудно осъзнават това. Те са твърдо убедени, че са пророци, лидери, а не идиоти. Още по-голяма става бедата когато идиотите имат власт и са любимци на медиите. Тогава вдиотяването става епидемия, всъщност – вече е пандемия.

Според изследване на ЮНЕСКО само 3% от световното население могат да прочетат 5000 думи от абстрактен материал, без да се откажат преди да са стигнали до края.
Ако този фундаментален риск – тенденцията към преднамерено вдиотяване не бъде прекратена, то за никакво възстановяване на демокрацията не може да се мисли. Въобще няма смисъл да се мисли – това ще стане невъзможно.

Горните фундаментални рискове пораждат още един – политиката, икономиката, гражданствеността придобиват престъпен характер, защото все повече дейности в тези сфери стават вредни и пораждат щети за здравето и живота на хората. В „Кръстникът” има култова фраза: „Политика и престъпност са едно и също нещо”. В книга (наскоро бе преведена у нас) на Фр. Фукяма има интересна точка: „Държавите като организирани престъпници”. Фукуяма е на прав път, макар че е далеч от емпирично установените факти за нивото на престъпност, което са достигнали развитите държави (за другите е ясно). (Впрочем, в книгата има и точка, озаглавена „Държавата като хидротехнически проект”, но няма предвид това, което си мислите.)

А за престъпност на съвременните държави може да се говори главно по повод на политиката и икономиката. Само малък пример – по заслужаващи доверие данни, в света се перат 1.85 трилиона долара мръсни пари те. пари от престъпления вкл. корупция. Основната част от тях от се генерират чрез престъпления и корупция в развитите страни. Изпирането на тези пари често е в други страни, някои от които – също са развити. Свикнали сме да мислим за Холандия като за добре организирана, високо развита държава. Но според някои данни в Холандия годишно се перат 50 млрд. долара мръсни пари; в Австрия (още един образец) – 48 млрд.; в Австралия – 5-10 млрд и т.н. Всичко това би било невъзможно, без сътрудничество (активно или пасивно) на държавното управление, на бизнеса (или поне части от него) на нормативната рамка,, правосъдието, разбира се – службите и т.н.
Има и други рискове, но за тях – друг път.
А „къде сме ние”? Всички споменати рискове ясно се забелязват и у нас. Концентрацията и централизацията на властта си текат с пълна сила. Вижда се в политическата система, където постоянно напира тенденция към възстановяване на еднопартийната система (макар и замаскирана като многопартийна, демократична, плуралистична).

Основният признак е, че партии се тресат и западат, но управлението се стабилизира. Онова, което вземаме за отклонения от тенденцията може би са ефекти от концентрацията и централизацията. Тенденцията се забелязва и в свободата на словото. Политическия контрол върху медиите се затяга, някои се затварят, също и предавания, актуализира се списъкът на ”говорещите глави”, които (не) се допускат до медийно участие, цензурата се усилва. Човекът с нашийника е усърден и ефективен. Но политици не разчитат само на него и все по-настойчиво и нагло предупреждават медиите да внимават – с критиките, с „преекспонирането”, с правенето на драми и т.н. Медиите очевидно си вземат бележка – публиката все по-често се натъква на журналистическо ибрикчийство.

Един голям журналист, публицист и т.н. писа, че българските журналисти са прости. Може и да са. Но основната причина за това впечатление може да е, че много ги страхуват.
Икономиката се развива в общата европейска рамка – бежанската вълна роди допълнителен бизнес- сегмент. Сигурно има и други подобни, защото според доклади на Европол, България е сред 6-те страни, които са основен източник на жертви на трафик на хора. А според експерти, сега в страната годишно се перат около 2 млрд. долара мръсни пари, но има капацитет за 18 млрд. Ако този капацитет бъде достигнат, при цена на прането 30 на сто, добра печалба ще падне. Заедно с европейските пари, те ще надуят доста банкови сметки. Така че прогнозите за ръст 4,5% може и да се окажат реални. Е, особен растеж, но все пак растеж.

А иначе, при съществуващите рискове, неравенствата и бедността сигурно ще се запазят същите. Същата ще си остане и България, защото и светът едва ли ще се подобри. Но вече и на това се радваме – важното е да не се влоши.
Впрочем, Европейската комисия финансира изследователски проекти на тема „Справедливост и честност в ЕС“. Както казват, а дано, ама надали.