Колкото и изненадващо да звучи, говоренето за
„де-глобализацията“ като необратима тенденция стана мода дълго преди Доналд Тръмп да бъде избран за 45-ти президент на САЩ. Позовавайки се на такива устойчиви последствия от финансовата криза от 2008 г., като по-ниското трансгранично междубанково кредитиране, нарастващото напрежение в Азия и натискът за връщане на промишленото производство обратно в границите на Америка, аргументите за „връх на глобализацията“, съдържаха определени обструкции, още преди „икономическия национализъм“ на Тръмп да извади на дневен ред споразумения за ограничаване на търговията.
Но както във всеки предходен епизод, слуховете за смъртта на глобализацията са драстично преувеличени. Днешната реалност – и мегатрендът на 21 век – си остава масивната експанзия на обема на трансграничното свързаност в и през границите на всички региони на света, чрез растящ мащаб на движението на хора и транзакции на стоки, услуги, капитали и данни.
Глобализацията е жива и здрава. Въпросът, който наистина има значение за американските стратези е дали САЩ остават изолирани от нея, докато останалата част от регионите в света задълбочават връзките помежду си.
Качи се на борда или оставаш
Мирогледът на Тръмп се основава на убеждението, че икономическата мощ на Америка й дава почти неограничено предимство и че останалата част от света ще трябва да играе правилно, ако иска достъп до американски клиенти и финанси. Това може да е било вярно някога. Но по-близък поглед върху промените в световната търговия показва, че тя вероятно ще продължи да расте с или без Съединените щати.
Един пример, който вече е в очите на обществеността, е подписът на бившият президент на САЩ Барак Обама под международното икономическо усилие за Тихоокеанско партньорство. След като предишната администрация се оказа неспособна да го прокара в Конгреса и Тръмп го отхвърли в един от първите си управленски актове, повечето от другите подписали Партньорството страни продължават да се движат напред във формат „Тихоокеанско партньорство минус едно“. В действителност, дори ако Америка отсъства през март, когато новата констелация за Тихоокеанско партньорство ще се събере в Чили, Китай ще присъства за първи път. Това е почти преобръщане на възможността за търговско споразумение, което първоначално беше представено пред Конгреса като начин да се сдържа възхода на Китай.
Още по-важно е, че повече от дузина азиатски страни положиха усилия да придвижат алтернативна мегасделка – Регионално всестранно икономическо партньорство (RCEP), в центъра на която не са САЩ, а Китай. Ако RCEP продължи напред, споразумението ще интегрира азиатските пазари по начин, който ще ги направи още по-трудни за проникване на американските фирми. Местните азиатски фирми бързо ще напреднат по веригата на стойността и ще започват да заемат позиции, които американските фирми са свикнали да имат за себе си. Ето защо най-големите корпорации на Америка не са толкова запалени по усилията на Тръмп да издигне бариери, за да запази промишлените, фармацевтичните и други сектори у дома.
Големите търговски споразумения RCER и TPP
„Данъците за уточняване на границите“ не само ще повишат цената на вноса им, но без тласъка на Тихоокеанското партньорство за отваряне на пазарите, намаляващите печалби на мултинационалните компании ще означават по-малко капитал за инвестиране в конкуренцията за бързо растящите пазари, от където идва по-голямата част от приходите им.
Като американци, е лесно да предположим, че световната търговия все още зависи от САЩ като потребител от последна инстанция. Но това вече не е вярно. В действителност, по-голямата част от търговията в развиващите се национални пазари е между тях самите, а не със Съединените щати. През 1990 г. развиващите се икономики изпращат 65% от техния износ към развитите страни като Съединените щати и Европа, и само 35% към други развиващи се страни. Днес тези числа са почти обърнати. Нарастващата търговия с нововъзникващите пазари е тенденция от много десетилетия, която много от западните икономисти пренебрегват. Годишната търговия на Китай с Африка е близо $ 400 милиарда годишно – повече от търговията на САЩ с Африка, а търговията на Китай с Латинска Америка е почти 200 млрд. долара, почти колкото е търговията между Латинска Америка и Европа. Развиващите се пазари няма да се изолират от развитите икономики, но тъй като се свързват повече във всички посоки, те стават все по-малко зависими от развития свят.
Това е съвсем естествено, предвид тяхната географска близост един до друг. Имайте предвид, че по-голямата част от петрола в света в момента тече от Близкия изток през Индийския океан и Малакския пролив към Китай, Япония и Южна Корея. A 80% от китайския внос на нефт и природен газ преминават този маршрут, заедно с около 66 на сто от китайски внос и износ на стоки. Дори ако Китай прехвърли някои от тези потоци към Арктически маршрути, например, това ще е промяна в географията на търговията, а не спад на търговията като цяло.
Сред скептиците на глобализацията стана модерно да се отбелязва, че в световен мащаб търговския растеж се забавя спрямо растежа на глобалния брутен вътрешен продукт. Но като знаем колко бързо се разрастват потреблението и услугите в азиатските икономики, това не е изненадващо. Според повечето оценки, потреблението в Китай сега представлява две трети от продукцията на Китай и допринася за 75 процента от неговия растеж. Но Китай също продължава инвестиционното си разточителство в инфраструктура и недвижими имоти, което задържа стабилен вноса на стоки. И не забравяйте, че тъй като растат, по-богатите общества са склонни да внасят повече, да заемат повече, да харчат повече и да пътуват повече – което означава, че нарастването на средната класа в Азия вероятно ще бъде двигател на международната търговия, дори ако нейните компании намаляват своята зависимост на Запада. Което ни води до най-голямата координирана инвестиционна програма в историята: изграждането на „Един колан, един път“ – задвиженият от Китай инфраструктурен проект, целящ да изтъче много нови и здрави Копринени пътища през евразийските земи. За последния четвърт век след падането на Съветския съюз, Европа постоянно рехабилитира инфраструктурата на бившия Варшавския договор и съседните съветски републики, докато Китай е започнал да прави същото и с дузина държави от западната му периферия, превръщайки повечето държави от Централна Азия в части от верига за доставки и коридори до Близкия изток и Европа. В следващия четвърт век те ще се срещнат, сливайки Евразийския суперконтинент в интегрирана търговска зона, обхващаща над две трети от населението на света.
Но не е нужно да чакаме до тогава за да видим потенциалния резултат: търговията на Европа с Азия – включително Китай, Япония, Индия, Австралия и Асоциацията на Страните от Югоизточна Азия – вече надхвърля трансатлантическата търговия с повече от $ 1 трилион годишно и то още преди да са изградени повечето от високо скоростните железопътни линии, тръбопроводи и други коридори. Нищо чудно, че европейските правителства (и техните строителни фирми) се стремят да се присъединят към спонсорираната от Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции, въпреки възраженията на Америка. Рекордният германски търговски излишък не може да бъде абсорбиран от застойната Еврозона или от протекционистка Америка. По този начин, при цялата днешна несигурност, подводното течение е ясно: Европа и Азия изоставят непредсказуемата Америка и се присъединяват към бизнеса в изграждане на нов световен ред. Както написах в Connectography (Картографирайки бъдещето на глобалната цивилизация): „Свързването на цяла Евразия сега се конкурира с културата на Атлантика. “
В първия работен ден от управлението си Доналд Тръмп
оттегли САЩ от ТРР
Възможност за глобални пропорции
Това не е „балансиращо поведение“, за да се противодейства на икономическата хегемония на Съединените щати; светът не се подрежда срещу Америка. Той все още използва американската финансова система, когато е необходимо и американски технологии, когато е подходящо. Но има един закон на историята, който е далеч по-мощен от геополитическото превъзходство на САЩ: търсенето и предлагането. Американски служители говорят за обуздаване на възхода на Китай като че ли глобалната система има установено предпочитание към американското лидерство. Но логиката на историята не е толкова сантиментална.
Системата иска само едно нещо: повече свързаност. За нея не е важно коя сила е най-свързаната, но най-свързаната сила ще има най-голямо предимство. Тя ще предоставя сигурност, инфраструктура и други публични блага, които светът желае. Китай се превърна в желана и популярна сила в Африка и Латинска Америка, защото той продава (и често строи) основите на по-добра свързаност. Страните търсят инфраструктура и Китай я доставя. Ефимерни понятия като „мека сила“ са блед заместител на силата на свързаността.
Новите търговски и финансови връзки в регионите на света са сигнал за ново разпределение на глобалната икономика с множество големи регионални центрове, включително САЩ. Всички значителни икономики са се възползвали масово от сравнителните предимства на всеки от тях и дори ограничената регионализация на веригите за доставки няма да отмени тази положителна взаимозависимост.
Тази по-разпределена глобализация също е голяма възможност за замиращите западни икономики. Америка е нация – длъжник, но Япония и Германия (заедно с Китай) са най-големите кредитори в света, генерирайки печалби от съживяването на световното кредитиране и търговското финансиране. По-бързите темпове на растеж и по-слабите валути на развиващите се пазари са подтикнали някои от най-големите пенсионни фондове в света, от Канада до Норвегия, да разширят своето портфолио в Азия, Латинска Америка и Африка. Норвежкият пенсионен фонд наскоро обяви голямо преместване на фокуса от облигации към капитал, което означава, че се инвестира повече в мултинационални корпорации с достъп до развиващите се пазари. Дългите пари все още залагат на глобализацията. Вместо да се опитва да я спре, Америка трябва да застане от правилната страна на историята.
Всъщност САЩ остават не само най-могъщата държава в международната система, но и една от най-свързаните. Америка е най-големият в света производител на петрол, и то по износ на петрол за Китай и втечнен природен газ за Европа. Американският долар осигурява ликвидност на световната финансова система; американските чуждестранни инвестиции направляват формирането на капитала на развиващите се пазари; американската мрежа от военни съюзи предоставя гаранции за сигурност; и разбира се, американският софтуерен износ и цифрови услуги са търсени универсално.
Китай тъче много нови и здрави Копринени пътища през евразийските земи
Ето защо американската конкурентоспособност не се засилва от самото изолиране. Американските фирми с право фаворизираха споразуменията за Тихоокеанско сътрудничество и другите търговски споразумения, защото отдавна са надраснали дори своя собствен гигантски вътрешен пазар. Без значителни пазари в чужбина, те не могат да инвестират у дома. Наказателните мерки на Тръмп са саморазрушителин, защото те пречат на Америка да се конкурира в една свят на нарастващи възможности. Америка не само трябва да удвои усилията си за отваряне на пазарите за американски стоки, услуги и инвестиции, но също така трябва да бъде еднакво агресивна в реформирането на своите данъчни, инфраструктурни, технологични, имиграционни и образователни политики, така че инвестирането у дома да става все по-привлекателно.
Онова, което Стив Банън разбира под „икономически национализъм,“ всъщност се оказва глоба. Но марката на Тръмп „Америка първа“ игнорира простия факт, че десетки милиони американски работни места са свързани с износа и протекционизмът подтиква към реципрочност във формата на равностойни мерки, които със сигурност ще унищожат работни места, ще повишат цените и ще забавят икономиката. Все още има време, разбира се, за корекция на курса и за гарантиране, че глобализацията следва печелившия път. Повечето от останалата част на света вижда нещата по този начин, а може би и Америка трябва също да ги вижда така.
Преводна статия на Parag Khanna
Източник: https://www.stratfor.com/content/parag-khanna
