Архив за етикет: 30 години промяна

Време за институционална промяна. Каква и как?

Автор: Георги Василев

В България отново има протести – този път заради избора на нов главен прокур. В значителна част от обществото се формира натрапващото усещане, че България не е онази европейска цивилизована държава, каквато бихме искали да бъде. И така е от години. Кои са основните причини, за да се въртим в омагьосан кръг вече 30 години след последната смяна на системата?

В книгата си „ Защо нациите се провалят – Къде са корените на силата, просперитета и бедността“ политическите изследователи Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън дават еднозначен отговор на този въпрос. Качеството и ефективността на публичните институции е определящият фактор на обществено развитие. Тази теза е много важна и иновативна в обяснението на степента на развитие на едно общество. Досега темата за цивилизационния напредък на едно държавно-организирано общество се доминираше от класическите концепции на политикономистите като Адам Смит, Малтус, Карл Маркс, Томас Пикети, а в значителна степен и от всички други икономисти. Тяхната теза за определящото значение на икономическите отношения за начина, по който едно общество се организира и функционира, доминира в масовото съзнание чрез станалата популярна марксистка теза за икономическата база и политическата надстройка. Тя определя до голяма степен и безрезултатните дискусии и политически решения, касаещи проблемите на съвремието.

А истината е друга. Не икономическите отношения, а силовите отношения са в основата на изграждането на обществени институции като парламент, правителство, съд, полиция, армия, данъчни служби, здравеопазване, образование. Резултатите от дейността на публичните институции впоследствие детерминират поведението на индивидите като ги превръщат в патриции, роби, феодали, крепостни селяни, капиталисти, наемни работници, свободни граждани. Институциите пораждат законите и осигуряват тяхното съблюдаване. Те определят правото на собственост и правилата за нейното ползване. Те определят всеки аспект на поведението на индивида в обществото. От трудовите до сексуалните отношения, държавата като синтезиран израз на институционалността упражнява своя диктат.

Лошо ли е това? По принцип не. Защото само по този начин индивидите са в състояние да си сътрудничат в неограничено големи групи и да решават проблеми, които те индивидуално не са състояние да решат. Може да се възрази, че и в света на животните има примери на успешно сътрудничество без това да поражда необходимостта от институционално строителство. Да, така е. С единствената разлика, че без институции сътрудничеството може да се проявява ефективно само в ограничени групи и само между разпознаващи се индивиди, за да може да се изграждат доверителни отношения. Прехода от племенна към обществена организация обаче не е възможно без изграждането на институции, които да стават ефективен заместител на отношенията на лично познанство и доверие. Ювал Харари в своята книга „Кратка история на човечеството“ привежда убедителни доказателства и примери как, именно благодарение на способността на хората да си сътрудничат, организирани в общества, видът Хомо Сапиенс се е превърнал от един обикновен представител на семейството на приматите в господар на природата. Не външния вид, мускулите, мозъчната дейност, езикът, а именно способността за сътрудничество в неограничено големи групи е причината за успеха на хората в господство над природата, както и над други хора с по неефективна способност на организация и сътрудничество.

Нужно ли е специално знание, за да се прилага успешно принципът за доминантната роля на насилието в структурирането и функционирането на обществените отношения? Не, разбира се. Този принцип е стар като света и неговите проявления са видими и осезаеми на всички обществени нива, във всички епохи и в различни политически режими. Разликите се проявяват в зависимост от целите на използване на насилието.

В по-примитивните общества насилието обикновено се монополизира от по-решителните и безскрупулни индивиди, които съумяват да организират достатъчно лоялни последователи и чрез тях да наложат своята представа за обществена организация. Жестокият закон на естествената селекция в условията на не една, а множество противоборстващи групи произвежда победители и победени в непрестанна динамика на мутации и обновление.

В крайна сметка, тази непрестанна борба за надмощие води до прогресивен, цивилизационнен резултат, при който формите на съжителство стават все по-комплексни, позволяващи все по-големи маси от хора да съжителстват в мир и приемливо благоденствие. Разглеждането на обществените отношения през призмата на тази концепция дава възможност да се релативизират различните ни познати форми на политически режими като автокрация, теокрация, демокрация, плутокрация и други.

Всъщност, ако си послужим с думите на Джоузеф Кембъл, автора на „Силата на мита“, тези обозначения са само наративи, които пост фактум и повърхностно се опитват да осмислят този непрестанен експериментален процес на обществена организация чрез прилагане на институционализираното насилие.

Изводът е, че смисълът на политиката като проявление на борбата за власт е не във формата на властова организация, а дали политиката е в състояние да произведе и осигури функционирането на обществени институции, даващи възможност за мирна и просперираща обществена организация. Древните елини са дефинирали такова търсено и желано състояние на обществото като хармония. Обществена хармония е много по-пригодна алтернатива за устойчива и перспективна обществена организация, отколкото, примерно, призивът на френската революция „Свобода, равенство, братство“.

Привлекателността на този лозунг е понятен и харесван, защото дава израз на мечтанията на мнозина. Всички последващи социални революции го изписват на своите знамена в една или друга форма. Мечтите и свързаните с тях вярвания, естествено са велика обединителна сила, но за начертаването на добър, работещ дизайн на институционална уредба трябват пространни и дълбоки знания за природата на хората, тяхната  психология, социология, ниво на информираност, както и за околната среда, в която живеят. Естествена и обществена.

Защо се води борба за власт? Колкото и парадоксално да звучи, но верният отговор на този вечен въпрос се дава обикновено от хората с по-елементарни образование и познания за обществените процеси като цяло. И все пак, техният отговор е съкрушителен в своята истинност: Защото има полза! Да, притежателите на властови ресурс имат възможност да получават лични облаги, несъразмерно по-големи отколкото техният реален принос към обществото.

Поради тази проста причина, най-силната мотивация за придобиване на власт проявяват хора с ниско образователно ниво и възприемащи се като социално онеправдани, но същевременно проявяващи решителност и безскрупулност  по отношение на използването на насилие спрямо своите съграждани. Единствената ефектива превенция срещу този стремеж към овладяване на лостовете на властта от незнаещи и непригодни да я използват за обществено полезни цели са отново институционалната организация. При липса на такава, възходът на бруталните и безскрупулните е безпрепятствен.

Ще попитате, защо ли е нужно такова теоретизиране, за да се разбере какви са проблемите на българското общество днес при положение, че е налице едно видимо подобрение на материалните условия на значителна част от българското население?

Необходимо е, защото този знание дава възможност да се погледне един вид от птичи поглед, да се види как е изградена и как функционира цялата система на българското общество и да се сравни с това, което би могло да бъде по-добре и по-хармонично , а не е.

Можем ли да си отговорим на въпроса, какъв е генезисът на българската политическа и социална действителност днес?

Българската история не познава дълги периоди на самостоятелно управление. Имам предвид, векове наред, в рамките на които да се постигне устойчиво развитие на българска, държавно-организирана нация. Вероятните причини са, навярно,  комплексни с голяма доза на случайни превратности.

Последната такава повратна точка е вътрешно-партийният преврат в БКП през ноември 1989 г. Като единствена политическа партия със закрепена в конституцията ръководна роля, партийният апарат на БКП е пълен монополист върху знанията и уменията за структуриране и управление на институциите на българската държавност. Тъй като самата тя е овладяла държавната власт чрез преврат, направляван и ръководен от външни сили, то и нейната държавническо-институционална експертиза е силно ограничена и деформирана.

Така нейната приоритетна задача е да поддържа буферната зона на разделение между тогавашния Съветски съюз и алианса от западни държави, водени от САЩ. Вследствие на това, доминиращите идеологеми, митове, модели на институционално строителство и на политическо поведение се пренасят директно и до голяма степен се възприемат буквално от една ново рекрутирана политическа класа без собствени традиции на държавно строителство и държавническо съзнание.

Представителите на възрожденската по своя генезис дотогавашна политическа класа е елиминирана чрез масов терор и лишена от икономическа самостоятелност. Последвалият период на тотално промиване на мозъците предотвратява всякаква възможност за възникване на алтернативни политически идеи и проекти.

Процесът на смекчаване на противопоставянето между двата блока през 70-те и 80-те години на миналия век води и до отслабване на външния контрол над политическите процеси. Постепенно възникват планове и проекти, основно в икономическата и културната сфера на обществения живот, които демонстрират ново самочувствие за национална автономност и самостоятелно управление. Те се реализират от едно ново поколение образовани технократи, чиято дейност се толерира в сравнително широки граници, но оставащи под контрола на старата партийна номенклатура и ограничени в своето познание на широката картина на съвременния глобализиращ се свят.

Еволюцията на това самостоятелно държавническо поведение не отива особено далеч, когато външните условия се променят радикално. Причина за промяната е рухването на икономическата, а впоследствие и на политическата система на Съветския съюз в края на 80-те години под собствената си тежест на обществено-политическа закостенялост и невежество.

Някои амбициозни представители на това ново поколение решават да използват своя шанс и отново с външна благословия, организират смяната на тогавашния дългогодишен ръководител на БКП и на държавата, Тодор Живков. Липсата на алтернативно държавническо мислене изиграва отново лоша шега на българската национална кауза.

Тези, които осъществяват този дворцов преврат достатъчно добре познават механизмите и функционирането на съществуващата институционална структура, за да знаят какво трябва да премахнат, за да стане промяната необратима. Само, че знанията им стигат дотук. Те имат съвсем елементарни и смътни представи, как трябва да се проектира една нова, отговаряща на изискванията на съвремието институционална архитектура.

Също така невежествени и неумели в решаването на този тип въпроси са и представителите на пръкналите се почти на гола поляна опозиционни политически сили. По Закона за непредвидимите последствия, резултатът е политически и икономически хаос и институционална деградация. Този резултат е естествено неизбежен, макар и неосъзнат от участниците в промените.

Образувалият се институционален вакуум създава благоприятната среда за разцъфтяване на неограничаваното от държавата насилие. То е всъщност един вид компенсационен механизъм, който служи за оцеляване в условията на липсващи или зле функциониращи институции. Огромният антицивилизационен ефект от този механизъм за оцеляване, е че той се проявява чрез жестоките закони на естествената селекция. Оцеляват не всички, а само тези, които могат да се адаптират в условията на възникналата социална джунгла.

Това, което все пак превратаджиите много добре разбират е значението на отношенията на собственост за тяхното собствено оцеляване и благоденствие. Доминиращата социалистическа доктрина в нейния съветски вариант налага едно почти тотално одържавяване на собствеността. По тази причина, първостепенната задача, която доминира мислите и действията на осъществилите преврата фигури, е как да придобият и съхранят контрол над обществените активи, но за свои групови цели. За велико съжаление, общественият интерес и държавническото мислене не стават водещ мотив в решаването на този фундаментален въпрос.

Поради тази причина, тези които започват да доминират обществените процеси, са представителите на бившите силови органи и захвърлените на съдбата спортисти. И двете групи хора, са обучени да се подчиняват на авторитет и на организационна дисциплина. Абсолютно необходимите качества, осигуряващи възможност за социална доминация.

И отново в съответствие със Закона за непредвидимите последствия, тези които са замислили грандиозния трансфер на собственост от публични в частни ръце остават излъгани. Без работеща програма за нова архитектура на държавно управление и без критична маса от компетентни кадри, те бързо губят контрол над властовите ресурси. Със загубата на властови контрол, те губят и контрол над собствеността, която са спомогнали да бъде буквално разграбена или просто унищожена.

Рухването на изградената централизирана стопанската структура, допринесла за ускорената индустриализация на България, води до гигантска загуба на стойност и конкурентноспособност. Със стопанската структура рухват и всички системи на обществена организация като културни институции, здравеопазване, образование, отбрана, полиция и външни отношения. Следват години на хаотични политически и икономически конфигурации и решения.

В мътната вода, на преден план излизат силовите групировки, създадени по всяка вероятност като един вид въоръжена милиция на превратаджиите, но които с времето придобиват своята самостоятелност и автономност. Използвайки своите властови контакти, знания и умения, тези групировки придобиват контрол над практически всички значими икономически активи в страната. Следващата естествена стъпка е гарантирането на икономическата мощ чрез овладяване на политическия апарат. Той е лесна плячка като се имат предвид всеобхватното политическо и икономическо невежество на масите. Решителните и бруталните триумфират навсякъде.

От старата институционална система са оставени само тези институти на властта, които правят възможен този триумф. Нововъведенията имат за цел само да направят нововъзникналата доминираща социална класа недосегаема. Драмата е изконсумирана и завесата може да се падне.

Окончателното решение на властовия въпрос има за положителен резултат установяването на социално спокойствие на ниски нива на индивидуална удовлетвореност, но оставяйки отворени възможности за компенсация като емиграция, корупционно обогатяване или бягство от реалността.

Присъединяването на България към Европейския съюз и НАТО води със себе си значителни по своя обем евро-субсидии.  От друга страна, недискриминационното допускане на чужди инвестиции във финансовата сфера, търговията и природните ресурси, създават условия за нова организация на стопанския живот. Което от своя страна постепенно довежда до масово повишаване на жизнения стандарт. Въпреки, че жизненият стандарт остава на един от най-ниските нива в Европейския съюз, неговото относително и чувствително подобрение спрямо изходната база на сравнение от началото на прехода поражда относително удовлетворение.

За съжаление, настъпилият социален мир и удовлетворителното за българските разбирания благоденствие не е панацея от бъдещи катаклизми. Това спокойствие и удовлетворение идва със цена. А тя е, че възникналата институционална структура и начин на функциониране на държавността в България е далеч от изискванията на съвременния глобален свят. България е като лодка без весла в бурно море. Тя няма капитан, нито навигатор, както няма посока и карта за ориентир.

Всички, включително и властимащите са се отдали на едно пиянско веселие, забили погледи надолу и нежелаещи да погледнат реалността на бушуващата стихия. Спасение има, само че то е индивидуално и с необходим пренос в друга институционална среда. Така както са направили стотици хиляди български граждани, емигрирайки основно в страни от Европейския съюз и САЩ. Вероятността те да се върнат е минимална като се има предвид причината, поради която са напуснали. А именно поради чувство за безперспективност.

Съществува ли възможност за институционална промяна към по-съвременни институции, даващи възможност за хармоничен и динамичен обществен живот в тон с изискванията на глобалния свят, от който сме интегрална част?

Доколкото съществуващите днес политически и икономически доминиращи групи са продукт и резултат от действието на заложената от превратаджиите институционална матрица, то вероятността за промяна в рамките на съществуващата институционална система клонят към нула. Може би не абсолютната нула, защото всяко ново поколение идва със своята динамика и доза непредвидимост. Но тридесет години са предостатъчни за щамповане на политически митове, вярвания, навици и традиции, които демонстрират устойчива възпроизводимост.

Ако въобще е възможна еволюционна промяна, то по-скоро такава промяна може да стане извън установената вече система. Форматът на такава промяна може да се реализира само с преобладаващото участие на извънсистемни фигури. Защо? За да има шанс за радикална промяна, а не просто упражнение в затворен кръг.

Прецедент за такъв мирен еволюционен скок, довел до радикално препрограмиране на институционалния алгоритъм е Кръглата маса, която даде началото на прехода. Именно, там се събраха системни и несистемни играчи, които взривиха основите на тоталитарната система, вземайки решението за елиминирането на чл. 1 от тогавашната Конституция за ръководната роля на БКП. Изборите и решенията на Народното събрание само облякоха в необходимата юридическа форма взетото на Кръглата маса решение.

Сега е  настанало време за Нова Кръгла маса, която да довърши недовършената работа на предишната като даде платформа за напълно свободна обществена дискусия за бъдещата институционална архитектура и излезе с решения за конституционни промени. За успеха на една бъдеща Кръгла маса е много важно тя да определи своята методология, своя подход в решаването на идентифицираните проблеми.

В заключение. За да бъде всяка една институционална промяна реалистична и цивилизационно ориентирана, тя трябва да отговаря на следното изискване:

Истинската борба не трябва да бъде по линията на противопоставяне в наративите ляво-дясно, а борба за знание срещу бруталното и насилническо невежество.