Жан-Пиер Льо Гоф е френски социолог, философ и писател. Последната му книга е Malaise dans la démocratie.
- Министерска рокада, достойна за фарс, дебат за закона за труда, който противоречи напълно на програмата на кандидат-президента Оланд от 2012 г., преговори с Турция за мигрантската криза: заглавието на вашата книга, Malaise dans la démocratie (“Смущение в демокрацията”), никога не е изглеждало толкова уместно…
– Накъдето и да се обърнем, доминира впечатлението за объркване и разпад, заедно с чувството на безсилие на държавите да се справят с причините за злините, чиито последствия оплакват. Реагираме възможно най-бързо, за да се опитаме горе-долу да се заемем с решаването на проблемите: борба срещу тероризма, мигрантски потоци, съдбата на Европейския съюз, данните за безработицата…, с оглед на изборите, които бързо приближават.
Всеки ден ни изправя пред гледката на една объркана страна, на един Европейски съюз, играчка на съдбата, и на един свят, изпаднал в хаос. Кадрите с бежанската вълна и разгневените мигранти, блокирани по границите, засилват смущението на европейските народи: за тези мигранти Европа е обетована земя, въпреки безработицата, различията в културата и нравите; политически бежанци и икономически мигранти се смесват в най-голяма бъркотия, без да говорим за ислямистките терористи, които могат да се възползват от случая. Нищо няма да променят големите думи за борбата срещу ксенофобията, ислямофобията, расизма…, моралните уроци, които дават на европейските народи, страхуващи се, че тяхната страна и култура вървят към провал.
Споразумението с Турция ще остане в летописите като срамен пазарлък, включващ милиарди евро, възможното премахване на входните визи за Европа за турските граждани, подновяване на обещанията за присъединяване на Турция към Европейския съюз… срещу мерки, чието изпълнение и ефективност остават до голяма степен несигурни.
Като се има предвид неотложността на ситуацията, ще кажат, не е уместно да бъдем капризни, Европейският съюз прави каквото може, опитвайки са да се справи горе-долу с една ситуация, която изглежда, че е станала неудържима. Въпреки това: безотговорността и внезапната промяна на германския канцлер, високомерните и презрителни изявления на Ердоган спрямо Европа, най-малко двусмисленото му отношение към ислямистите, репресията му спрямо кюрдите и противниците… са реалности, които всички смутени речи на отговорните лица на ЕС не могат да заличат.
През октомври 2015 г. в зала “Зенит” в Страсбург, след колективна молитва, водена от един дошъл от Турция имам, привържениците на Ердоган, живеещи в Европа, мъжете и жените разделени, слушаха и аплодираха бурно войнствената реч срещу противниците му и презрителните му думи спрямо Европа, разкритикувана и освирката от залата, понеже искала да дава уроци. Европа била обзета от ксенофобия, ислямофобия и расизъм, докато Турция била “защитникът на истинската цивилизация”. В други времена подобни думи, произнесени във Франция и на европейска земя, биха предизвикали възмущение и порицание. Как да не се чувстваш унизен и да продължаваш да вярваш в Европа, когато Франция и останалите европейски страни масово си мълчат пред подобни думи?
- След Франция, Белгия бе засегната от тероризма. Това израз на изключителната слабост на европейските държави ли е?
– Да, но борбата срещу ислямисткия тероризъм не е дребна работа, която може да се свърши набързо, още повече, че от години се отрича или подценява влиянието на радикалния ислямизъм, изпълнените с омраза проповеди в джамиите, броя на хората, заминали на джихад… от страх да не дискриминираме нашите сънародници с мюсюлманско вероизповедавие и понеже не искахме да засегнем връзките си с арабските страни, които проповядват салафизъм и с които поддържаме търговски отношения.
За да има мир в някои територии, изоставени от републиката, позволихме да се развие ислямсткият комунитаризъм с неговата дискриминация и натиск над жените, неговите критики срещу светските републиканци, “предателите” и “колаборационистите”… В името на борбата срещу ислямофобията, цяло едно интелектуално течение, клонящо към левицата, пое щафетата да обвинява републиката, лаицизма и нашата собствена история за всички злини, засилвайки чувството им, че са жертва и злопаметността, която съществува сред част от нашите сънародници мюсюлмани. Една полиция на мисълта и словото систематично обвиняваше много интелектуалци и журналисти в “ислямофобия”, оказвайки натиск и затруднявайки всяка критика, всеки размисъл и дебат за исляма и неговата трудна адаптация към европейската цивилизация, размисъл и дебат, които са необходими, за да се интегрира.
В тази област, както и в много други, плащаме за политиката на щрауса, която не е от днес, свързана с един ангелски и миролюбив начин на мислене, който отрича сблъсъка на култури и цивилизации и не иска да има врагове. Въпреки всички усилия на конформистите да отрекат или да подценят тези проблеми, днес е по-трудно “да се постави похлупак” на тези въпроси, както правехме в продължение на години.
- Как можем да излезем от подобна ситуация?
– Няма да излезем от нея с припомнянето на общи и щедри ценности и добри чувства, а най-напред, както вече беше казано, чрез полицията и военните, които трябва да ударят така, както когато това са врагове, които искат да ни разрушат. Това е доверието в държавата, носител на легитимното насилие, която обезпечава сигурността на гражданите си. Осъзнахме (със закъснение), че не можем да третираме Министерството на отбраната както останалите, като го подлагаме на драстични бюджетни съкращения. Но за да може държавата да изпълнява ефективно своята роля, е необходимо също обществено мнение, което я подкрепя твърдо в репресията, нужна в рамките на правовата държава. От тази гледна точка, молбите за постъпване в армията и полицията на хора от младото поколение изразяват една нова динамика, която ясно скъсва с неодобрението, с което се ползваха двете институции близо половин век.
Но сред младежите, както и сред други категории от населението, съществуват социални и културни разломи, симптоматични за трудностите да се изправим през ислямския тероризъм и войната. От тази гледна точка, аз съм поразен от приликите в реакциите на ислямистките атентати в Брюксел и в Париж. И в двата случая атентатите предизвикаха зашеметяващ ефект и породиха един и същ публичен израз на емоцията и на болката: палят свещи, държат се за ръка, рисуват сърца, пеят песента на Джон Ленън Imagine, която прославя мира и всеобщото братство, въпреки че бяха извършени масови кланета. Тези емоционални реакции изразяват един вид катарзис, нужен пред лицето на тероризма и варварството, възмущението и болката на един народ, който оплаква своите мъртви и прокламира отхвърлянето на тероризма.
Същевременно единството и солидарността не могат да се изразят само в споделената емоция и болка. Ако искаме да се изправим и да противодействаме ефективно на нашите врагове, трябва да разберем, че подобни действия са станали възможни и че ислямисткият фанатизъм, който им е присъщ, с други думи тероризмът и радикалният ислямизъм, не са се появили отникъде и трябва да признаем, че онези, които извършват подобни варварски актове, са граждани на европейските страни. Може би е най-трудно да приемем това, защото този въпрос ни води към вътрешните слабости на европейските демокрации, към отказа да се изправят пред смущаващите реалности, като се опитват някак да ги маскират, за да се почувстват спокойни, вярвайки, че са защитени от безпорядъка в света.
Манюел Валс ясно призова страните от Европейския съюз да приключат с “ангелизма”. Време е. Но същевременно трябва да разберем защо и как подобно отричане на реалността и такъв ангелизъм са били в състояние да се развиват в продължение на години. Както подчертавам в книгата си, това поставя проблема за сътресението в образователния и социалния модел на европейските демокрации, сътресение, което доведе до подценяване на собствената им история и неуважение към самите себе си, в полза на един безгръбначен и сантиментален мултикултурализъм, на който му е трудно да признае, че съществуват множество народи и цивилизации.
Това е нов начин на мислене, за който демокрацията се превърна в синоним на културен релативизъм, нацията – в ксенофобия и расизъм, Европа и Западът бяха смятани малко или много за отговорни за всички злини на човечеството. Войните, тоталитаризмът и Холокостът, колониализмът… се оказаха включени в един все по-пренебрежителен разказ за нашата история и спасителната критика на европейския етноцентризъм се впусна в едно уреждане на сметки, което няма край. Като контрапункт, останалите народи по света могат да бъдат смятани за носители на добродетели, които ни липсват.
Именно този нов начин на мислене бе ударен и опроверган от ислямския тероризъм, без обаче да бъде в състояние да разбере какво се случва, защото този манталитет се е формирал в епоха, в която Франция и демократичните европейски общества скъсаха с историята и с трагичното в нея.
- “Всичко, което е било, вече го няма, всичко, което ще бъде, все още не е дошло. Не търсете другаде тайната за нашите злини”, пише Мюсе през 1836 г. През 2016 г. също имаме чувството, че присъстваме на края на света…
– Ние живеем в края на един исторически цикъл, в който броят на мисловните схеми и начинът да се прави политика се разпадат много бързо заедно със споделеното от мнозина чувство, че този период на разпад няма край. Става дума за начин на правене на политика по волята на събитията, без стратегия и без визия, в една късогледа логика на реакция и адаптация. Отричането на реалността, реакцията и бягството се придружени от един състрадателен дискурс за жертвата, който прикрива политическото безсилие с общи ценности и добри чувства, опитвайки се по този предвзет и състрадателен начин да въплъти единството на една объркана и разпокъсана страна. Отзивчивостта и състраданието доминират на безсилния фон на безвкусното прокламиране на високи принципи, на вирнати брадички, на преиграно възмущение и на дребни предизборни сметки.
Като се има предвид всичко това, обикновените граждани имат правото да не вярват на способността на политиката да въздейства върху реалното и да върне доверието в бъдещето. Изправени пред една непоследователна държава, която се управлява на око, говори едно и точно обратното, върви напред и се връща назад по волята на групите за натиск и предизборните клиентели, обърканите граждани губят доверие в политиката, оттеглят се в своите мрежи и общности на принадлежност, по силата на една логика на безопасно евакуиране и защита на собствените са категориални интереси.
Същевременно в медиите и социалните мрежи се появяват афери, скандали, несвързани речи, демагогия и отстъпления, обвинения от всякакъв вид… Медийният линч в социалните мрежи се превърна в национален спорт, виновият е обвинен и съден преди самото разследване, което вече може да се открие като отворена книга във вестниците. Под фалшивия блясък на “демокрацията на участието” и на прозрачността, печели почва манталитета на “санкюлотите”.
Безполезно е да изобличаваме крайната десница и “популизма”, докато продължаваме да отричаме пагубните реалности, които те умеят да използват по свой начин. Всеки път имаме чувството, че сме ударили дъното, преди нови пагубни факти да вкарат още повече страната в спиралата на разлагането и самопрезрението. Тук не става въпрос само за “популярността”, измерена с помощта на много проучвания. Прекъсната е връзката на доверие с държавата и голяма част от елитите, пораждайки недоверие и подозрение.
Свидетели сме на края на един свят с рискове от етнически конфликти и насилия, задълбочаване на хаоса. В тези условия призивът към оптимизъм, към “щастлива глобализация”, прилича на самовнушение, докато не бъдат признати сериозността на ситуацията и задънените улици, към които ни води политиката на щрауса и бягството, които не са специфични само за един лагер. Политиците не могат да премахнат въпроса за своята отговорност в този критичен период от историята, през който преминаваме.
Това е едно от условията, за да си възвърнат доверието на страната и на европейските народи, и да започне възстановяването от един период, за който ще можем да кажем, че наистина е приключил, когато се роди нова политическа и историческа динамика. Без да чакаме всичко от политиката, президентските избори могат да бъдат една възможност, ако политиците успеят да сложат край на вътрешната си борба и битката на егото си, за да отговорят на изискванията, които налага състоянието на страната и на света. Гражданите ще отсъдят.
Превод от френски: Галя Дачкова