Автор: проф. Духомир МИНЕВ, доктор на икономическите науки, Българска академия на науките
Тук публикуваме втората част от критичния анализ на члена на „Философският клуб“, проф. Д. Минев: КАКВО НИ ЛИПСВА НАЙ-МНОГО – ПАЗАР, ДЪРЖАВА ИЛИ НЕЩО ДРУГО?, посветен на връзката между държава и пазар, в сравнителен историко-социологически план.
В първата част авторът анализира задълбочено и през оригинална призма ролята на конфуцианството, като морална опора за „Китайския“ образец за цивилизационно развитие, респ. специфична роля на държавата и нейната просветена бюрокрация.
Сред малко известни у нас историко-икономически интерпретации, проницателният читател не може да не се запита – защо толкова клишета, предубеждения, че и тривиализми, все още преграждат пътя ни към поука от достиженията на една велика нация и култура?
С какво Китай плаши,. когато „дръпна“ толкова напред за броени години по пътя на един малко познат и разбиран у нас, че и по широкия свят „капитализъм“ ? И не е ли по редно да говорим не в порядъка на една младо- хегелианска представа, насадена в главите на нашите философи, за „капитализЪма като такъв “ /an Sich selbst* /, каквато продължава да инспирира доморасли експерти, партийни стратези и „тути кванти“, дилетанти.
Докато, всъщност, става дума за различни, разновидности на капитализма, като специфичен синтез на култура, традиции, религиозни и светски ценности ако щете. В такъв случай какъв е типът „капитализъм“, които ни скроиха родни посредственици, асистирани от чужди полит-инженери? Доколко този калъф, или по- скоро „прокроустово ложе“ с неговите „султанатски“/Вебер/, респ. нео-феодални форми, може да побере и непокорния, но и градивен български дух?
Това ли заслужихме? И къде спа българската интелигенция, къде са корените на нашата „идейна безпомощност“ и прословута апатия, които смайват и цивилизования свят, винаги щом се допрат до „нашите институции„, до съдебната ни система. Да не говорим за мизерното залащане на квалифициран труд, опазването на права и свободи на личността.
От по-внимателния прочит на втората част на статията на проф. Д. Минев, се налага още един значим извод: без нашата социална наука да се обърне с лице към една нова политикономия, отърсена от догмите, наслоени от близкото миналото, още повече от нелепиците на нео-либерализма за „вездесъщата сила на пазара“, които още мътят главите на нашите управници и претенденти за „държавни мъже“ – обществото ни не може да мръдне и на сантим напред.
Нещо повече - изправени сме пред риска да изпаднем от гравитационната орбита на човешката цивилизация, да потънем в „структури“, които се крепят върху „незнанието“, ирационалното, хаотичното. Това на простото оцеляване, които да ни води до пълна деструкция.
Глобалният свят със сигурност ще отсее, както прозря в своя гениален труд „Бит и душевност на нашия народ“, респ. своята „Оптимстична теория за нашия народ“ видният български социолог Иван Хаджийски /1936/. “ Талвегът на живота, казваше той, ще отсее на левия и десния бряг на реката дребните песъчинки. И само големите камъни ще останат на дъното….“
Е, къде сме ние с вас братя интелигенти? Будители, просветителли, че и „редови мъдреци“ от селските навеси пред кафенета, в които царуват….мухите.Време дойде да видим кой колко тежи. С разум, идея, но и живо дело и принос в полза на България. А който ви привежда 19 аргумента как „тая нямало начин да стане у нас „, пратете го при….мухите. Само те могат да му бъдат достойна компания.
Бележка на редактора
КАКВО НИ ЛИПСВА НАЙ-МНОГО – ПАЗАР, ДЪРЖАВА ИЛИ НЕЩО ДРУГО?
Част Втора
В развития Западен свят (и недоразвитите му сегменти, полепнали по неговия корпус на принципа „барабар Петко с мъжете”), връзката пазар-държава е съвсем различна, защото и „пазарът” и „държавата” са съвсем различни.
Какъв пазар?
Основната особеност е, че политическата и икономическата власт са сляти – дълбоко и отдавна. Така е анулирана фундаментална предпоставка за ефективен пазар. Тази тенденция са заражда отдавна, но избуява особено в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Срещу нея е имало известна съпротива от страна на „държавата” (един от американските президенти е твърдял, че „големите момчета” (крупният бизнес) са „носители на злото на комунизма”) и трябва да бъдат усмирявани, но съпротивата бързо е била преодоляна.
Надделяло убеждението, че което е добро за Дженерал моторс е добро и за САЩ. „Капиталистите” все повече пленяват държавата и я употребяват за своите цели, а целите им са като на Мечо Пух – колкото повече, толкова по-добре. Навремето големият Шумпетер забеляза тази тенденция и написа прословутия си „Походът към социализъм”, където твърдеше, че окрупняването и йерархиите в американската икономика я променят в посока към социалистическа икономика.
Хоркхаймер и други забелязаха, че в основата си и западните демокрации и тоталитарните държави са твърде сходни. Манкър Олсън пък писа за „разпределителните коалиции” – групи (от бизнеса и политиката) които се стремят да придобият колкото може по-голяма част от общественото богатство, без да подбират средствата за това (всъщност основното средство за увеличаване на приходите им е „държавата” – институциите, законите) и без да се спират от факта, че дейността им е разрушителна за страната и нейната икономика.
Днес Калецки, опитвайки се да обясни „потресаващата” грешка на Грийнспан (убеждението, че частните компании ще тикат напред капиталистическата система), пише че: „Характерът на тази грешка е открит, съвсем естествено, от самата Айн Ранд …., която е източник на вдъхновение за Грийнспан и други американски консерватори в течение на две поколения”. Калецки цитира Ранд: „Идеалната политико-икономическа система е laissez-faire капитализъм…
В системата на пълен капитализъм е необходимо да има (но погледнато исторически, това все още не е било факт) пълно разделение между държавата и икономиката, по същия начин и по същите причини, по които съществува разделение между държавата и църквата”. Следователно, според Ранд, Калецки (и много други), когато липсва разделение между държавата и икономиката не може да съществува и „пълен капитализъм”, и „пълен пазар”. Всъщност, от много години не може и дума да става нито за пълен, нито за празен пазар. Централизираната и свръх-концентрирана власт е изваяла друг тип политико-икономическа система.
И това наистина обяснява защо свободната игра на въображаемите пазарни сили, чрез вълните от приватизации и де-регулации през последните 3-4 десетилетия , се оказа всъщност свободна игра на политико-икономическите елити, които добре се възползваха от нея – така че 86 човека притежават толкова, колкото притежава половината от човечеството. Една от причините за успеха на тази игра беше, че тя бе добре прикрита – чрез димната завеса на пазара (представата за могъщия пазар), зад която всъщност се криеха върховете на полит-икономическите йерархични структури и техният стремеж да увеличават своята власт и богатство, с всякакви средства и за сметка на всички останали (вместо да тласкат капитализма напред).
А доколкото това е така, то следва очевиден извод – твърдението, че кризата е била предизвикана от пазар, доведен до пароксизъм, просто не е вярно. Кризата бе предизвикана от обратното – разрушаване на елементи на пазарния механизъм, смачкването му и замяната му с нещо друго – интересите на най-крупния бинес и то финансовия.
Каква държава?
Новооткритата формула на успеха: „ и пазар и държава”, е съмнителна и защото липсва не само пазар, но и адекватна „държава”. Всъщност, ако съдим по китайската история, пазарът липсва защото липсва „добра държава”. Още по-точно, липсва сърцевината на една ефективна държава – политически елит и държавни функционери, притежаващи специфичен тип рационалност, която им позволява да упражняват властта по социално ефективен начин, в частност – чрез адекватен мониторинг и контрол върху поведението на „капиталистите”.
Ако се вгледаме в политиките на властващите елити (и анализите на техният научен персонал като Ранд, Грийнспан, Калецки и много други) ще забележим проблема на проблемите – особеностите на техния начин на мислене, типът на тяхната рационалност. Тази рационалност е напълно различна от рационалността на управниците от династия Хан и следващите генерации китайски управници.
Рационалността на властващите елити в светът, който считаме за развит е от особен тип – групова, целева рационалност. Този начин на мислене (а следователно – и действие) има един основен ориентир – запазване на статуквото и по-точно – на властта на групата (елита). Тази цел оправдава всички средства и всичко останало има второстепенно значение.
Стабилността на власт обаче изисква и контрол върху знанието и ценностите – така се отстранява по радикален начин всяка възможност за несъгласие, оспорване и съпротива. Затова властващите манипулират и изкривяват знанието и неговото производство, както и автентичните моралните ценности, като ги ерозират и подменят с псевдоценности . Резултатът е, че рационалността им се деформира още повече, тъй като знанието и автентичните ценности са двата основни ресурса (горивото), които човешкият ум използва за да мисли, да взема рвешения.
Независимо от това, колко е голям капацитетът на един ум да мисли, мисленето му ще е деформирано, ако ресурсите които използва са „некачествени” т.е. ако не използва адекватно знание и адекватни морални ценности. Но и двата ресурса, които днешните властващи елити използват са „некачествени”. Нещо повече, и двата ресурса отдавна биват преднамерено манипулирани и влошавани от самите властващи елити. Онова, което в действителност се постига по този начин, не е просто стабилност на властта, а нещо друго – протича невидим но мощен процес на концентрация и централизация на властта. Всичко, което е в обсега на тяхното действие се превръща в йерархизирана пирамида, чийто нива се намират под свръхконцентрирана и свръхцентрализирана власт (вярно – добре прикрита). И автоматично и неизбежно се случва още нещо. Изследователите (най-забележителен от които е Нобеловият лауреат Хърбърт Саймън) отдавна са забелязали, че крупните йерархични системи трудно могат да вземат добри, рационални решения.Дейвид Грейбър направо пише, че такива системи са „склонни да бъдат глупави”.
В крайна сметка, по-голямата концентрация и централизация на властта, се съпровожда с все по-деформирана рационалност на властващите елити. Засилват се и специфични прояви на деформираната им рационалност – такива като пожелателното мислене или онази, „преднамерена слепота”, за която Маргарет Ефернан написа специална книга. Но може би най-значимото емпирично доказателство за упадъка на рационалността на вземащите решения е взривът на т.нар. „нови рискове”. Тези рискове са последствия от неадекватни решения (политики) т.е. рационалността на вземащите решения; капацитета за тяхното неутрализиране е слаб (пак слаба рационалност) и те заплашват обществата като цяло. Накратко, рисковете са ефекти от рационалността на елитите. Кризата от 2007-2009 е типичен „нов риск”.
Но за преднамереното зкривяване на рационалността има и други доказателства.
Игрите на властта с науките и знанието
Критиката на Калецки към икономическата наука не е коректна, защото на цялата наука той приписва слабостите на руслото на пазарния фундаментализъм, и освен това, избягва широко обсъждане на причините за слабостите на икономическия анализ.
В действителност ред икономисти предупреждаваха за рисковете от пазарния фундаментализъм (проф. И. Ангелов е наброил над 10 и сигурно може да се добавят още). Една легенда в икономическата наука – Васили Леонтиеф отказа да публикува в икономически списания в знак на протест срещу математизираните пазарни фантасмагории, които списанията усилено публикуваха. Сам Калецки пише, че отдавна е известна тезата, че „Всяко общество, водено изцяло от пазарни стимули ще катастрофира както в икономическо, така и в политическо отношение. Най-свободните, движени само от стимули, пазарни икономики в света не са нито на САЩ, нито на Хонк Конг, нито дори страните, където господства данъчен рай, като Каймановите острови, а провалени държави и гангстерски общества като Сомалия, Конго и Афганистан” (дали не е пропусната някоя позната страна?).
Тази теза отдавна се подкрепя от много икономисти, социолози и политически философи, а през 2004г. – 4 години преди кризата – още веднаж я доказа Джон Кей . Много преди това (в края на 70-те години) американският икономист и социолог И. Уолърстийн изрично предупреди, че най-развитите страни ще преживеят 30-годишен „тъмен период”. Така че науката усилено се съпротивяваше.
Впечатлението за провал на икономическата наука се поражда главно от това, че предупрежденията на сериозните учени бяха пренебрегвани от тези, които правят политиките и това едва ли е неволна грешка. А преднамереното пренебрегване подсказва, че последствията (оценявани сега като негативни) вероятно са били желани и очаквани, а не неочаквани и нежелани резултати от допуснати грешки, както ги представят сега.
Тезата за преднамереност се потвърждава и от наблюдението върху причините за появата на пазарния фундаментализъм в икономическата наука. Посочвайки причините, Калецки едва на последно място и в едно изречение, споменава, че главната причина, поради която икономистите са приели нереалистичния пазарен фундаментализъм „… както винаги са господстващите политически настроения на деня”. А това е огромен проблем, който е известен отдавна, но нищо не се прави за него.
Големият икономист Гунар Мюрдал още през 1977 писа: “ За социалните учени едно отрезвяващо и полезно упражнение, позволяващо да разберат самите себе си, е опитът да видят ясно как посоката на нашите научни усилия … се обуславя от обществото в което живеем и особено от политическия климат” . (G. Myrdal, Asian Drama: An Inquiry into the Poverty of Nations)л Отхвърляйки предупрежденията срещу пазарния фундаментализъм, политиците горещо прегърнаха фундаменталистите. Появата на трубадурите на „пазарния фундаментализъм” и триумфалното им шествие по икономическите списания и наука също не беше случайност.
Пазарните фундаменталисти които сега биват яростно критикувани, в действителност бяха грижливо отглеждани, финансирани и пуснати на арената на науката и публичните дебати. Те бързо се превърнаха в доминиращо русло на икономическя анализ, не защото имаха блестящи постижения, а защото получиха подкрепа „отвън”. Получиха я защото бяха рупори на властващите и имащите. Големите прозрения на „пазарните фундаменталисти” бяха радушно прегърнати от политиците, които се престориха, че се стремят да базират своите политики върху адекватни научни знания.
Но истината е друга – Улрих Бек отдавна я е забелязал – протича процес на „политизиране на знанието”. Той има предвид създаването на противоречиво, разнопосочно знание, което позволява на вземащите решения да си избират онези научни резултати, които най-добре съответстват на техните виждания и намерения. Нещо повече, ако такова „разнобойно знание” липсва в необходимия момент, властващите си го създават – не сами, а чрез подходящи за целта учени.
Политизацията на знанието не е случаен и спонтанен процес – той е политически конструиран или с други думи – политическа игра със създаването на знание. Основното поле на играта е науката, но основен играч не са учените, а властта (по-точно – научните политики), които ограничават изследванията по централните проблеми на икономиката и обществата, и насочват научната работа по направления, които са необходими (като обосновка, защита) за планираните политики.
Илюстрация на казаното е и една нашумяла история, която постави икономистите в конфузна ситуация (един от многото които я описват е Стюарт Ленсли, The Cost of Inequality. Why economic equality is essential for recovery). През 2008 година кралицата на Великобритания и херцогът на Единбург са поканени в Лондонското училище по икономика, където изслушват лекция за корените на кризата. Неочаквано кралицата задава въпрос: „ Защо никой не видя, че идва?”
Въпросът предизвиква голямо объркване. Лекторът отговаря с някакви безсмислици. След това група от водещи икономисти и историци се събират в Британската академия за да обсъдят въпроса на кралицата. Завоалираният им отговор всъщност посочва като виновници финансовия и политическия свят (което отдавна знаем от Мюрдал и други), както и неспособността на учените да доловят по-голямата картина на икономическата и социална динамика.
Един друг професор от Училището даде много по-прям отговор, който обаче, беше заглушен: „Хората правят това, за което им плащат”. Така той пряко посочва финансирането на науката (научните политики), които плащат за създаване на знание, което е „политически коректно” т.е. върши работа на политиците, а не на обществата и тяхното благополучие.
Системата за контрол върху всички социални науки
Не само в икономическата наука и не само научните политики изкривяват знанието – властовият натиск върху производството на знание се осъществява чрез огромна система за контрол и направляване, и обхваща всички социални науки.
Калецки драстично подценява този проблем, когато говори за влияние на „политическите настроения на деня” върху работата на учените. Днес контролът върху създаването на социално знание (знание относно обществата) е достигнал безпрецедентни нива и поражда също така безпрецедентна степен на изкривяване на знанието т.е. производството на неадекватно, социално неполезно и дори вредно знание (а понякога и откровени фалшификации, само за да бъдат подкрепени и обосновани политиките).
Тази система за контрол и ограничаване на зннието за обществата е била развивана постепенно и грижливо, като днес е придобила огромни мащаби и постоянно се разширява и усъвършенства. Тъй като не се изследва и остава скрита и непозната не само за широката публика, но и за голяма част от учените, срещу нея не се оказва противодействие и тя непрекъсната се разширява.
На тази система се дължи и огромното изоставане на социалните науки в сравнение с природните. Калецки вероятно преувеличава, когато твърди, че икономическата теория днес е по-близо до астрономията от 1543, но огромното изоставане е факт. Други изследователи оценяват изоставането на социалните спрямо природните науки на около сто години. Ако съдим по употребата на понятия като капитализъм, социализъм, комунизъм и т.н., изоставането може да се оцени на около два века.
Големият изследовател на мозъка – Стивън Пинкър посочва прекият ефект от чудовищно разрасналата се система за контрол (и изкривяване) на създаваното знание – възникнал е Стандартен модел за социални изследвания и основната маса от учени са принудени да работят в рамките на този модел, което означава – да произвеждат „правилно”, политкоректно знание. Пак Пинкър посочва какво знание се произвежда чрез Стандартния модел: “Водещи социални изследователи могат да твърдят всякакви абсурди, стига те да съответстват на Стандартния модел на социалните науки. ….трудно е да се вярва, че самите автори вярват в това, което твърдят. Твърденията се правят без оглед на това дали са верни. Те са част от катехизиса на нашия век. … Съвременните социални коментари си остават основани на архаични концепции…”
Статусът на самите учени също се променя – по начин, който Норберт Винер е доловил още през 1947 г.: “Ясно е, че деградирането на позицията на учения от независим мислител в слуга, който е нает в една фабрика за наука и е морално безотговорен, е станало много по-бързо и по много по-разрушителен начин, отколкото очаквах. Това подчиняване на тези, които трябва да мислят, на онези, които държат административната власт, е разрушително за морала на ученият” .
Впрочем, състоянието на социалните науки, особено на социологията, е важен аргумент срещу атаките на Калецки по повод на икономиката. Икономическата наука си има предмет – той очертава определени граници на изследванията. Затова някога един от президентите на Американската асоциация на икономистите беше казал, че ако икономистите се интересуват твърде много от причините за явленията, които наблюдават, ще се превърнат в социолози. А социологията е ключов компонент на системата за блокиране напредъка на социалните науки и знание (включително и икономическата) е социологията.
Тази роля е свързана с факта, че тя е най-общата социална наука, която би могла (би трябвало) да обобщи и свърже в една цялостна картина постиженията на другите социални науки. Без такова „сглобяване”, ще имаме многобройни и противоречиви фрагменти от (политизирано) знание, но ще липсва картина – адекватна представа за социалния свят в който живеем – онази „по-голяма картина на икономическата и социална динамика”, която споменават британските учени.Но точно социологията е най-строго блокирана, контролирана и нейният напредък е особено слаб.
Ако се прегледат научните програми на ЕС, може да се забележи, колко силно са подценени социалните теми, които са ключови за развитието на Съюза и за солидността на политическия процес на вземане на решения. България е добър пример за пароксизма, до който може да достигне политиката на ограничаване на социалните изследвания. Сред приоритетите на „Националния фонд научни изследвания” за 2014 г. на четвърто място (от общо пет приоритета) е записано „Културно историческо наследство, в т.ч. социално и икономическо развитие. Страна в която има огромни социални и икономически проблеми, включва тяхното научно изследване като добавка към „културно историческото наследство” (в което важна роля играе откриването на мощи и вампири). Изобилно се финансират частни изследователски центрове, а когато се финансират други, те често са посветени на „хурката на баба си”.
Впрочем, така е и в добрата стара Англия – Гардиан писа, че по време на кризата едно от най-значимите социални изследвания е било посветено на възможността да се използват културисти за да се покаже ползата от възрастните хора. Ето това им е проблемът на англичаните. Кралицата им не е знаела това. Горното обяснява и начинът по който се управлява ФНИ и защо на кормилото му преднамерено се поставят лица, „представляващи оперативен интерес” за специални институции. Проф. Е. Хорозов, който разкри и описа престъпните практики във Фонда беше набързо уволнен.
Последното изобретение за контрол, цензуриране и деформиране на социалното знание се разпространи бурно през последните 10-15 години. Имам предвид системата за оценка на работата на учените, основана на публикациите им в определени (престижни) научни списания.Системата може и да е полезна за другите науки, но за социалните науки е напълно противопоказна. Впрочем, учени от всички науки протестираха срещу тази система, но системата е толкова важна за контрол върху науката, че протестите им бяха пренебрегнати. Системата бе критикувана не само от отделни учени, но и от много научни организации и граждански структури в Европа, Австралия, САЩ, Русия и другаде .
Каква е целта на системата? Алън Сокал (физик от университета в Ню Йорк) е направил експеримент, който може да ни подскаже отговора. Сокал изпратил на едно научно списание (“Социален текст”) статия под заглавие:”Преминавайки границите: към херменевтична интерпретация на гравитацията на квантума”. Статията е била безсмислица, нарочно съставена от механично събрани извадки от областта на физиката и математиката, но списанието я публикува. Причините за това, според самият Сокал са две: “звучала е добре и е отговаряла на идеологическата предразположеност на издателите”.
Според други изследователи на знанието експериментът на Сокал доказва, че “селекцията на статии за списанията силно зависи от политически, социални и културни елементи”. По този начин определен кръг от „правилни” научни списания т.е. с правилна „идеологическа предразположеност”, а следователно – с висок импакт фактор (като онези, които навремето промотираха пазарния фундаментализъм и в които Леонтиеф отказа да публикува). И това е технология за контрол.
Ако учените пишат правилно, правилните списания с висок импакт фактор ще ги публикуват, ако не – няма публикации където трябва, „индексът на Хирш» ще бъде нисък и оценките за работата на учените – също. Освен това, има и други възможности – появи се понятието „сива литература” – такава, която не е получила благословия от правилните списания и вероятно е „неправилна”. Никой не го казва, но се подразбира – учените не би трябвало да четат и ползват такава литература. Изпипана работа…
Има нещо в което Калецки е много прав – ако днес големите икономисти, създали основите на икономическия анализ се опитат да публикуват, те вероятно няма да бъдат публикувани. Привържениците на тази контролна система победиха защото сред тях бяха „научните началници” (министри и по-малки) и част от учените – онези за които говореше Винер. И сега може да се наблюдава доста жалка картина как професори и доценти яростно спорят дали статия в „престижно” издателство трябва да получи 0.5 или 0.7 точки при атестацията.
Изводът? Скот Лаш отдавна го е направил, а Улрих Бек и много други го потвърждават – ние живеем в общества на незнанието (обратно на политическите лозунги) и бъдещето на нашите общества все повече ще се определя от незнанието.
Как работи механизмът за концентриране на власт?
„Лудите, облечени власт, които причуват гласове отгоре, изцеждат щуротиите си от писанията на някой академичен драскач отпреди няколко години” (цитатът е от Кейнс). Прав е, но има и друго. В действителност „лудите облечени във власт” чрез сложна и непозната система поръчват на академичните драскачи да драскат онова, което самите властващи луди желаят. Лудите само използват авторитета на „научното знание”, за да придадат убедителност на политическите решения, които всъщност „им се причуват отгоре”. Така те придават статут на знание на решения, които предварително са си наумили и лесно погасяват критиките от обикновените хора, които могат да обявят за невежи.
Прекият ефект от блокирането, цензурирането и деформирането на социалните науки и знанието, което те създават, е че властващите луди получават изключителна свобода да вземат (и обосновават) всякакви решения, всякакви политики, нашепвани от лудостта им. Ето и един конкретен пример, който илюстрира връзките между власт и социално знание.
Изследователите на рисковете се натъкват на особен проблем. След няколко успешни фази, напредъкът на техните изследвания изведнаж спира. Опитвайки се да изясни причините за това Обществото по изследвания на рисковете създава специален комитет. Комитетът определил интересна причина: “дефинирането на риска е по същество политически акт” т.е. дефинирането на риска е монопол на властта и напредъкът на знанието (създаването на обща теоретична рамка) относно рисковете ще наруши този монопол.
И как точно е спрян напредъка на знанието, за да не се нарушава политическия монопол върху „дефинирането на риска” ? Няма изрична забрана, но напредъкът е прекратен, поради „невъзможността” да се създаде една обща теоретична рамка на техния анализ.
Едно от големите имена в рисковия анализ (Касперсон) пише следното: “Иронията е, че между изследователите на риска, точно социалните учени не съумяват да осмислят и да инкорпорират в своя анализ много добри открития на другите подходи към риска и да впрегнат цялата мощ на социалните науки за обогатяване на изследванията на риска”. Пак учените отнасят критиката, а не върховните началници, които ги контролират.
Сега може да се допълни извода на Лаш, Бек и другите – да се определя живота на обществата от незнание, означава, той да се определя от абсолютна, концентрирана и централизирана власт. Затова е прав Уолърстийн, когато казва, че нашите общества се придвижват към исторически безпрецедентна система на робство. Прави са и онези, които схващат този преход като цивилизационна криза.Всичко това е доста по.-различно от прехода на Калецки – от капитализъм 3.0 към капитализъм 4.0. А рецептата: «и пазар и държава» едва ли ще помогне.