Алгоритмичната архитектура на управлението

Защо добре работещи институции могат да се провалят пред обществото и какво можем да направим

Георги Василев

Въведение в теорията за алгоритмизацията на обществените процеси

Накратко

Свикнали сме да съдим за обществените институции по това колко гладко работят. Обработват ли се преписките навреме? Изхарчен ли е бюджетът? Спазени ли са процедурите? Въпросите са разумни, но пропускат нещо съществено. Една институция може да прави всичко това добре и въпреки това да не решава проблема, заради който е създадена.

В този текст предлагам една проста идея, която обяснява защо. Всяка организирана дейност в обществото, от издаването на разрешение за строеж до приемането на държавния бюджет, следва разпознаваема последователност от стъпки, правила и решения. Наричам тези последователности обществени алгоритми. Ако се научим да виждаме управлението като голяма система от такива взаимодействащи алгоритми, можем да започнем да задаваме по-добри въпроси: не само дали всяка отделна част работи, но и дали цялото все още служи на целта, за която е изградено.

Основният ми аргумент е следният: частта от държавата, която поставя целите (политиката), и частта, която ги изпълнява (администрацията), постепенно се раздалечават. Нещо повече, администрацията може да започне сама да моделира целите, които политиката поставя. Така се стига до система, която отвътре изглежда ефективна, а всъщност все повече се отдалечава от реалните нужди на обществото.

1. Една загадка: заети, ефективни и все пак безрезултатни

Съвременните държави разполагат с повече възможности от всякога. Имат многобройна администрация, подробна нормативна уредба и мощни средства за обработка на информация. И все пак мнозина усещат, че тази разрастваща се машина невинаги води до по-добър живот, по-добри градове или по-добри услуги.

Една държавна служба може всяка година да обработва повече преписки, да спазва всяко правило, да изразходва целия си бюджет и да изпълнява всичките си вътрешни показатели, а проблемът, заради който съществува, да си остане нерешен. Въпросът тогава е:

Как е възможно система, в която всяка част спазва правилата, да постига резултати, които противоречат на собственото ѝ предназначение или дори вредят на обществото, на което трябва да служи?

Част от отговора е, че ефективността на отделните процеси не гарантира смислеността на цялостния замисъл. Но има и по-дълбок пласт, и той засяга самите цели.

Институциите се създават, за да постигнат определени цели в определен исторически момент. След това те често надживяват този момент с десетилетия. Ръководителите се сменят, условията се променят, а понякога първоначалната цел тихо се изменя или се забравя. Процедурите обаче продължават да работят. С времето организацията може да развие и собствени интереси. Тя продължава да прави това, което винаги е правила, но връзката между ежедневната ѝ дейност и причината за нейното съществуване отслабва.

За да осмислим това явление, предлагам да погледнем на обществото през призмата на алгоритмизацията на обществените процеси.

2. Какво е обществен алгоритъм?

Когато чуят думата „алгоритъм“, повечето хора си представят компютърен код. Тук думата се използва в по-широк смисъл. Общественият алгоритъм е просто устойчивият начин, по който хората и организациите превръщат една цел в действие: правилата, които следват, решенията, които вземат, информацията, която предават, и ресурсите, които използват.

Казано простичко, общественият алгоритъм е реалният, повтарящ се начин, по който една общност или институция се опитва да постигне нещо.

За разлика от компютърната програма, общественият алгоритъм се изпълнява от хора. Хората тълкуват правилата, преценяват, действат при непълна информация, имат противоречиви интереси и реагират на променящи се обстоятелства. Затова обществените алгоритми никога не са напълно предвидими. Това обаче не означава, че не могат да бъдат разбрани. Тяхната структура може да бъде проследена, както можем да начертаем течението на една река, въпреки че никои две капки вода не изминават точно един и същи път.

Да вземем за пример обществените поръчки. На хартия те имат ясни етапи: одобрение, осигуряване на средства, оценка на офертите, сключване на договор, изпълнение и контрол. На практика обаче зависят и от неформални договорки, навици, стимули и лични преценки, които никога не попадат в официалните правила. Затова значение има не само процедурата такава, каквато е написана, а алгоритъмът такъв, какъвто действително работи.

Обществото е много алгоритми едновременно

Нито една институция не действа сама. Обществото функционира чрез множество преплетени алгоритми: такива, които поставят цели, разпределят власт и отговорност, събират и харчат средства, набират и предават информация, вземат и изпълняват решения, проверяват резултатите и коригират грешките. Онова, което възприемаме като „системата“, е резултат от взаимодействието на всички тях.

Ето защо подобряването на една част не подобрява автоматично цялото. Една процедура може да стане по-бърза, но да създаде нови разходи другаде. Един регулатор може да стане по-успешен в налагането на собствените си правила, но да направи регулираната дейност по-малко ефективна. Инженерите отдавна познават този принцип: подобряването на всяка отделна част не гарантира, че цялото ще работи по-добре. В обществото проблемът е още по-сложен, защото отделните части могат да преследват цели, които не се съгласуват помежду си.

Целите са част от машината

Обикновено оценяваме един алгоритъм по това дали постига целта си. В обществения живот обаче целите рядко са неизменни и ясни. Те обикновено са няколко, някои си противоречат, други са неясни, и всички подлежат на тълкуване. Нещо повече, организацията, която изпълнява дадена цел, често има думата и при последващото ѝ предефиниране.

Следователно пълната картина на управлението трябва да включва не само процесите, които изпълняват целите, но и тези, чрез които целите се създават, узаконяват, тълкуват и преразглеждат. Това ни води до централното разграничение в теорията. Преди това обаче трябва да отговорим на още един въпрос: какво изобщо поддържа един алгоритъм жив?

3. Енергия и информация: какво поддържа алгоритъма жив

Дотук описах обществените алгоритми като съвкупности от правила и решения. Но едно правило, записано на хартия, само по себе си не прави нищо. Закон, който никой не прилага, процедура, която никой не изпълнява, план без пари и хора зад него, е просто текст. За да разберем защо едни институционални алгоритми работят и оцеляват, а други отмират, трябва да видим какво ги захранва. Моят отговор е: енергията и информацията.

Обществото като жива система

В едно по-ранно есе, „Анатомия на властта“, защитих тезата, че клетката, многоклетъчният организъм и човешкото общество са в основата си сходни явления. Разгледани от гледна точка на системната си организация, движението на енергията и информационните кодове, които ги управляват, те показват едни и същи основни свойства. Те не са отделни светове, а възходящи нива на сложност в организацията на живата материя.

Всяка жива система е изправена пред едно и също предизвикателство. Тя трябва да поддържа вътрешния си ред, докато светът около нея се стреми към безпорядък. Физиците наричат този стремеж ентропия. Живата система оцелява само като непрекъснато черпи енергия отвън и я използва, за да съхрани своята вътрешна организация. А това е възможно единствено защото тя носи информационен код, при клетката това е геномът, който ѝ казва как да улавя енергията, как да я използва и как да се възпроизвежда.

Всичко това може да се събере в едно изречение, което смятам за основния закон на живата материя:

Основният закон на живата материя е оцеляването на информационния код, който ѝ позволява структурна обособеност и възпроизводимост като затворена система чрез управление на енергията между организираната вътрешна и неорганизираната външна среда.

Обществото се подчинява на същия закон. Неговият информационен код се състои от традициите, моралните норми, законите и институционалните процедури, с други думи, от обществените алгоритми. Те определят как обществото произвежда и разпределя своята енергия и, не по-малко важно, как се създава и променя самият код. Подобно на генома, институционалните алгоритми са относително постоянни, но могат и да мутират и да еволюират.

Какво означава „енергия“ в обществото

В обществото енергията рядко приема само формата на топлина или гориво. Тя се проявява като пари и бюджети, като човешки труд и време, като капитал и техника, като власт и способност за принуда, дори като обществено внимание и доверие. Всяка институция живее благодарение на такъв поток. Министерството се нуждае от бюджет, служители и правомощия. Съдът се нуждае от съдии, сгради и готовността на гражданите да приемат неговите решения. Прекъснете потока и институцията спира да работи, колкото и изящни да са правилата ѝ.

Информацията е другата половина. Институциите служат като канали, по които информацията от вътрешната и външната среда на обществото достига до центровете за вземане на решения, където се обработва според установените алгоритми на управление. Информацията тече и в обратна посока, под формата на указания, закони и заповеди. Институция, която получава изкривена информация или не получава никаква, прилича на организъм с увредени сетива: може да разполага с много енергия, но я изразходва в погрешна посока.

Погледнато така, институцията е структура заедно с алгоритмите, които я управляват, поддържана жива от постоянен поток енергия и насочвана от постоянен поток информация.

Алгоритмите нямат енергиен бюджет, живите системи имат

Има съществена разлика между алгоритъма като идея и алгоритъма в действие. Като идея алгоритъмът е виртуален. Той няма енергийни ограничения и няма нужда от бюджет. Може да се напише закон, който обещава всичко на всички. Но институцията, която трябва действително да изпълни този закон, е жива система. Тя разполага с ограничена енергия и непрекъснато трябва да избира за какво да я изразходва. Тя има нужда, така да се каже, от бюджетен калкулатор.

Затова поставянето на приоритети не е административна подробност, а въпрос на оцеляване. Политическа цел, която пренебрегва енергията, необходима за постигането ѝ, не е цел, а пожелание. А администрация, която получава цели без съответната енергия, тихо ще ги претълкува, докато не съвпаднат с ресурсите, с които реално разполага. Това е един от скритите корени на раздалечаването между политиката и администрацията, за което ще стане дума по-нататък.

Властта като регулатор на енергията и информацията

От тази гледна точка държавната власт е инструментът, чрез който обществото насочва своята енергия към изграждането и поддържането на стабилни структури и чрез който създава и налага информационните кодове, определящи как хората взаимодействат помежду си. Като всеки инструмент, властта е етически неутрална. Тя не е нито добра, нито лоша и може да служи както за утвърждаване на човешкото, така и за неговото унищожение. Всичко зависи от информационния код, който обществото е заложило в институциите, чрез които се упражнява властта.

Оттук следва още нещо, което е от огромно значение за управлението. И премиерът, и работникът зависят от способността си да обработват информация и да действат въз основа на нея. Но последиците от действията им са коренно различни, защото резултатите от решенията на всеки от тях се умножават по енергийния потенциал, до който има достъп по силата на своята позиция. Оттук и едно просто правило: изискванията към качеството на алгоритмичните способности на човека трябва да растат право пропорционално на енергията, с която той разполага. Колкото по-висок е постът, толкова по-високи са изискванията към компетентността и ценностите.

Същата логика обяснява и една добре позната опасност. Когато някой използва властта си основно за задоволяване на собствените си енергийни потребности или на тези на своя кръг, потокът, предназначен да поддържа обществените структури, се пренасочва към частни. На български това е казано грубовато, но точно: „властта е келепир“. На езика на тази теория това е изтичане на енергия от обществения организъм.

4. Два различни двигателя: политика и администрация

Политиката решава какво искаме

Задачата на политическата система е да определи какво обществото като цяло се стреми да постигне. В демокрацията това става чрез избори, партийна конкуренция, парламентарен дебат, законодателство и други конституционни процедури. Това са политическите алгоритми. На входа си те получават обществените предпочитания, нужди, интереси и идеи, а на изхода произвеждат мандати, закони, политики и бюджетни приоритети.

Нужди и предпочитания на обществото → политически процес → легитимни общи цели

Една цел обаче може да бъде напълно легитимна и същевременно нереалистична, вътрешно противоречива или неподходяща за проблема. Политическите цели често се поставят при непълна информация, върху погрешни допускания или като компромиси, които трудно се прилагат на практика. Политиката има свои собствени начини да сгреши.

Администрацията превръща целите в действителност

Задачата на администрацията е друга: да превърне одобрените от политиката цели в конкретни решения, услуги и резултати. И тук е важно да говорим за администрации в множествено число. Министерства, общини, агенции и държавни дружества имат свои мандати, правила, култура, бюджети и степен на независимост. Всяко от тях изпълнява свои, частично независими алгоритми.

Одобрени цели → административни процеси → институционални действия → резултати в обществото

Трудността е, че тези многобройни администрации не се подреждат непременно в съгласувано цяло. Всяка може да върши своята работа правилно, а общият ефект да се окаже дублиращ се, противоречив или просто недостатъчен.

На теория йерархия, на практика двупосочна улица

На хартия политиката поставя целите, а администрацията ги изпълнява. В действителност политиците силно зависят от администрацията за експертиза, институционална памет, информация, оценки на осъществимостта и капацитет за реално изпълнение. Влиянието тече и в двете посоки.

Това само по себе си не е лошо. Опитните служители могат да предотвратят неизпълними политики, да пазят последователността на законите и да защитават дългосрочния обществен интерес. Проблемът започва, когато тази връзка бъде систематично изкривена от институционални интереси, неравен достъп до информация или инстинкта на организациите да се самосъхраняват.

5. Как политиката и администрацията се раздалечават

Политиката и администрацията следват различна логика. Политиците мислят за мандати, обществени очаквания и изпълнение на обещанията си. Администрацията трябва да мисли и за законност, приемственост, капацитет, професионални стандарти и стабилност. В повечето случаи тези съображения се допълват. С времето обаче те могат да започнат да теглят в различни посоки.

Наричам това системно разминаване: моментът, в който целите, стимулите или начините на работа на свързаните институции вече не са достатъчно съгласувани, за да дадат резултатите, които обществото очаква. Важно е да се подчертае, че за това рядко е нужно някой да постъпва лошо. Обикновено то настъпва постепенно, като нормална част от живота на институциите. Особено важни са три механизма.

Институциите надживяват причините си

Административните органи обикновено надживяват хората и обстоятелствата, които са ги създали. С идването и отиването на ръководители знанието се губи. Никой вече не помни защо е въведено едно или друго правило. Правила, създадени за решаване на конкретен проблем, продължават да действат и след като проблемът е изчезнал. Всяка реформа добавя нови задачи, без да премахва старите. Постепенно администрацията се превръща в наслагване от механизми, които само отчасти пасват един на друг. Тя продължава да работи, но вече не отразява ясен набор от цели. Наричам това алгоритмична инерция.

Показателят измества мисията

Вторият механизъм е онова, което се случва, когато инструментите за измерване на напредъка тихо се превърнат в самата цел. Служба, призвана да подобри обществените услуги, започва да оценява себе си по броя на приключените преписки. Изразходването на бюджета се превръща в знак за успех, независимо какво е постигнато с парите. Спазването на правилата става самоцел, а не средство за защита на обществото.

Процесът продължава да работи, но вече е настроен да постига определено число, а не първоначалната цел. Наричам това алгоритмично изместване на целта. Опасността е, че една институция може да показва постоянно подобрение по собствените си показатели, докато реалният ѝ принос за обществото остава същият или намалява.

Светът се променя, целите не

Дори когато първоначалните цели се съхраняват вярно, светът около тях се променя. Нови технологии, застаряващо население, икономически сътресения, екологичен натиск и променящи се обществени ценности могат да направят вчерашните цели неподходящи за днес. Ако институцията няма начин да поставя под въпрос собствените си допускания, повишаването на ефективността ѝ може дори да задълбочи несъответствието. В такива случаи проблемът не е лошото изпълнение. Проблемът е отличното изпълнение на цел, която вече не отговаря на действителността.

6. Когато администрацията започне да управлява политиката

Оцеляването се превръща в цел

Всяка организация се нуждае от приемственост, средства, хора, правомощия и стабилност, за да върши работата си. Тези нужди са легитимни. С времето обаче самото оцеляване на организацията може да се превърне в негласна цел. Хората в нея естествено искат да защитят бюджетите, работните места, отговорностите и независимостта си. На езика на енергията и информацията организацията започва да възприема потока от ресурси, който я поддържа, като цел сама по себе си, а не като гориво за обществената ѝ функция. Когато тези грижи надделеят, оцеляването на организацията започва да се конкурира с мисията, която обществото ѝ е възложило. За това не е нужен никакъв заговор. Това е просто сборът от действията на много хора, всеки от които постъпва разумно спрямо стимулите пред себе си.

Който държи информацията, определя изборите

Служителите в администрацията обикновено знаят много повече за това как стоят нещата на терен, отколкото политиците, които ги ръководят. Това им дава реално влияние върху начина, по който се разбират проблемите, и върху решенията, които изглеждат възможни. Информацията се подбира, обобщава и представя в познатите административни категории. Някои варианти изглеждат технически невъзможни само защото не пасват на съществуващите процедури. Други никога не се обсъждат, защото институцията няма капацитета или интереса да ги изпълни. Контролът върху потока на информацията на практика е контрол върху това накъде ще бъде насочена енергията на обществото. Така администрацията определя не само как се изпълняват целите, но и кои цели изобщо изглеждат реалистични.

Посоката на влиянието се обръща

Обикновено приемаме, че политиката поставя целите, а администрацията ги следва. Но стрелката може частично да се обърне:

Съществуващи административни структури → техните интереси и информация → политически избори → коригирани цели

Тогава политиката започва да нагажда целите си към администрацията, с която вече разполага, вместо да нагажда администрацията към целите, избрани от обществото. Тази форма на разминаване е особено трудна за забелязване, защото политическите решения остават напълно законни и легитимни. Онова, което тихо е стеснено, е самият кръг от възможности, които изобщо са попаднали на масата.

Самоподдържащ се кръг

Нека си представим как това се развива стъпка по стъпка. Правителството поставя цел, без да разбира напълно какво е нужно за постигането ѝ. Администрацията претълкува целта така, че да пасне на съществуващите ѝ процедури и ресурси. Възникналите трудности се докладват обратно на правителството чрез информация, изготвена от същата тази администрация. Правителството смекчава целта, за да отчете трудностите. Администрацията приема това като доказателство, че досегашните ѝ механизми са били правилни. И кръгът започва отначало.

С времето политиката и администрацията започват да се чувстват все по-удобно една с друга, а същевременно все по-малко свързани с реалния проблем, пред който е изправено обществото. Това води до едно от централните предупреждения на теорията:

Политиката и администрацията могат да постигнат пълно разбирателство помежду си, без изобщо да решат проблема на обществото.

7. Когато ефективността става опасна

Да правиш нещата правилно и да правиш правилните неща

Един процес може да бъде изключително добър в постигането на зададената цел. Това обаче нищо не казва за това дали целта е правилна. Система, създадена да максимизира остаряла или зле избрана цел, ще продължава да я произвежда и ще става все по-добра в това. Ако тази цел противоречи на общото благо, всяко подобрение влошава положението.

Ефективността на един процес никога не бива да се бърка с правилността на целта, на която той служи.

Три въпроса към всяка институция

За да избегнем този капан, теорията предлага институциите да се оценяват на три нива:

• Ефективност: Върши ли процесът работата си, без да прахосва време, пари, информация и усилия?
• Резултатност: Помага ли тази работа действително за постигане на целта, заради която институцията е създадена?
• Адекватност: Смислена, последователна, постижима и актуална ли е тази цел спрямо днешните нужди на обществото?

Това са отделни въпроси. Една институция може да бъде много ефективна и въпреки това безрезултатна. Може да е много успешна в преследването на цел, която вече не е адекватна. Истинската оценка трябва да обхваща и трите.

Оцеляването не е доказателство за полезност

В природата организмите, които не пасват на средата си, обикновено изчезват. Институциите не подлежат на такава автоматична проверка. Те оцеляват, защото продължават да си осигуряват поток от енергия чрез законови мандати, политическа закрила, бюджетни механизми или просто по навик, а не непременно защото работят. Безрезултатни институции могат да просъществуват много дълго, особено когато цената на провала им е разпръсната върху цялото общество, а ползите от съществуването им остават съсредоточени вътре в тях.

Изборите, съдилищата, конкуренцията, свободната преса и реформите помагат за коригиране на курса, но нито едно от тях не гарантира, че проблемите ще бъдат забелязани и поправени навреме. Фактът, че една институция все още съществува и функционира, нищо не ни казва за това дали все още е годна да изпълнява предназначението си.

Повече ресурси могат да умножат грешките

Това е най-важно, когато една институция получи повече пари, повече технологии или повече данни. Ако основният ѝ замисъл е погрешен, допълнителните ресурси просто ѝ позволяват да произвежда грешни резултати по-бързо. Дигитализацията и изкуственият интелект са ярък пример. Те могат да направят администрацията по-бърза, по-последователна и по-мащабна, без изобщо да поправят нейните цели или устройство. Резултатът може да бъде технологично умножаване на грешката. Технологията увеличава енергията, с която разполага един алгоритъм. Ако информационният код зад него е дефектен, тя увеличава и дефекта.

Преди да ускорим един институционален процес, трябва първо да проверим дали самият процес, неговите цели и мястото му в по-голямата система са правилно устроени.

8. Трите нива на управлението

Ако съберем тези идеи заедно, управлението може да се разглежда като действащо на три нива:

• Първо ниво: вършене на работата. Това са ежедневните процедури: решения, разходи, предоставяне на услуги и проверки за съответствие. Оценяваме ги по тяхната ефективност и резултатност.
• Второ ниво: превод и координация. Това са процесите, които тълкуват политическите решения, превръщат ги в мандати за институциите, разрешават конфликтите между тях и коригират начина, по който се преследват целите. Тук спадат и формалните и неформалните начини, по които администрацията влияе на политиката, затова това е най-важното място, където да търсим разминаването.
• Трето ниво: проверка и адаптация. Тези механизми се отдръпват крачка назад и питат дали целите все още са правилни, дали институциите са способни да ги постигнат, дали процедурите работят както е замислено, дали резултатите отговарят на очакванията на обществото и дали нещо трябва да се промени.

Третото ниво не е задължително да бъде една-единствена институция. То може да бъде споделено между университети и изследователски центрове, независими оценители, контролни органи, политически лидери и обществения дебат. Онова, което го определя, е способността да вижда системата като цяло, а не през показателите за работата на отделните ѝ части. Този трислоен модел се предлага като работна рамка, която предстои да бъде развита и проверена с реални случаи.

9. От теория към практика: един метод

Една теория е полезна само ако може да бъде приложена. Въз основа на тези идеи предлагам практически метод, който наричам алгоритмичен системен анализ и инженеринг на обществено-институционални системи. Той включва осем стъпки:

1. Възстановяване на целите. Да се установи какво официално трябва да постига системата според законите, мандатите, мисиите и програмните документи. Да се изследват обстоятелствата, при които са поставени тези цели, и да се разграничат първоначалните цели от по-късните промени и от работните показатели, които институциите реално използват.
2. Картографиране на институциите. Да се определи кои организации участват, кой с какви правомощия разполага, кой от кого зависи за ресурси и как би трябвало да се координират.
3. Възстановяване на реалното функциониране. Да се проследят действителните потоци на енергия и информация: пари, хора, правомощия, данни, решения, одобрения и обратна връзка. Да се сравнят официалните процедури с ежедневната практика чрез интервюта, документи и данни.
4. Откриване на разминаванията. Да се търсят противоречиви или изместени цели, дублиращи се или взаимно изключващи се функции, изкривена информация, стимули, които възнаграждават самосъхранението, правила, надживели причините си, и взаимодействия с непредвидени последици. Целта е не просто да се открият неефективни процедури, а да се разбере как те се пораждат една друга.
5. Поставяне на целите под въпрос. Да се провери дали целите почиват на верни допускания, дали са постижими, дали се съгласуват помежду си и дали отговарят на днешните условия. Когато целите са избрани политически, анализаторът не бива да заменя демократичния избор със собствените си предпочитания, а трябва да покаже компромисите, страничните ефекти и алтернативите, които да бъдат обсъдени от отговорните лица.
6. Препроектиране. Да се разработят по-добри институционални решения: нови правила за вземане на решения, отговорности, структури, информационни потоци, финансиране и обратна връзка, така че системата да служи по-пълно на легитимните си цели.
7. Проверка преди окончателно решение. Предлаганите промени да се оценят чрез историческо сравнение, сценарии, симулации, сравнение с други места или внимателно планирани пилотни проекти, като винаги се разграничава подобрението на вътрешните показатели от реалното подобрение в живота на хората.
8. Постоянно наблюдение. Да се изградят механизми за ранно откриване на бъдещи разминавания в средата, в поведението на институциите, в политическите цели и в резултатите. Реформата не е еднократна поправка, а част от непрекъснат процес на учене и адаптация.

10. Защо това е важно

Разглеждането на политиката и администрацията като две свързани, но различни системи от алгоритми предлага нов начин да мислим за това какво се обърква в управлението. Провалите невинаги се дължат на лоши лидери, некомпетентни служители или липса на пари. Понякога проблемът е в начина, по който са свързани иначе способни институции.

Политиците могат да поставят цели, които трудно се превръщат в практически указания. Администрациите могат да имат способности и стимули, които не съответстват на тези цели. Информацията може да се движи по пътища, които изкривяват представата за случващото се. Инстинктът за самосъхранение може да поддържа живи стари механизми дълго след като са престанали да бъдат полезни. И всичко това може да съжителства с пълна законност, стриктно спазване на правилата и привидно добри показатели.

Ето защо основният въпрос е въпрос на съответствие: съвпадат ли все още целите, начинът на работа на институциите и реалните резултати?

Този въпрос става все по-належащ, колкото повече технологиите ускоряват работата на администрацията. Колкото по-способни стават институциите да обработват информация, да разпределят средства и да изпълняват решения, толкова по-големи щети могат да нанесат, когато преследват погрешни цели или работят чрез зле проектирани процеси. Истински интелигентното управление изисква нещо повече от ефективно изпълнение. То изисква способност да забележиш кога целите, допусканията или структурите ти вече не отговарят на действителността.

Това не слага край на политическите спорове и не предлага формула за това какво трябва да иска обществото. Общите цели винаги ще включват противоборстващи ценности, интереси и легитимни избори. Приносът на този подход е да направи връзките между целите, поведението на институциите и последиците по-видими, по-разбираеми и проверими. Той е замислен да подкрепя демократичното управление, а не да го замества.

11. Заключение

Съвременното управление действа чрез множество взаимодействащи системи от алгоритми. Политиката поставя и узаконява общите цели. Администрацията превръща тези цели в решения и резултати. Нито една от двете системи не стои на едно място и те никога не са напълно съгласувани. Те реагират на различни стимули, ограничения, информация и времеви хоризонти и затова постепенно се раздалечават.

Администрациите могат да развият самозащитна логика, която определя към какво се стремят политиците, а политиците могат да нагаждат целите си към институционалните ограничения, вместо към реалните обществени нужди. Междувременно променящият се свят може да направи някога разумни цели остарели. Резултатът може да бъде система, която работи ефективно, но постига малко, или такава, която успешно преследва погрешни неща.

Истинското предизвикателство следователно не е просто институциите да работят по-добре. То е да се поддържа съответствие между три неща: целите, които обществото легитимно е избрало, процесите, създадени за постигането им, и резултатите, които хората реално усещат.

В основата на всичко това стои една по-проста истина. Институционалните алгоритми живеят само дотолкова, доколкото се захранват с енергия и се насочват от информация. Който контролира тези два потока, контролира кои алгоритми оцеляват, а оттам и в какво общество живеем.

Теорията за алгоритмизацията на обществените процеси предлага начин да изследваме как целите се поставят, предават, променят, изпълняват и оценяват. Изграденият върху нея метод има за цел да превърне тази гледна точка в практически инструмент за диагностика на институциите, за тяхното препроектиране и за проверка дали промените дават резултат. Крайната му амбиция е да допринесе за изграждането на системи на управление, които не само изпълняват целите си ефективно, но и разпознават кога тези цели или начинът, по който се преследват, трябва да бъдат преосмислени.

Истински интелигентната система на управление не е онази, която просто изпълнява процедурите си ефективно. Тя е онази, която може да разпознае кога тези процедури или целите зад тях вече не отговарят на действителността.

Препоръчителна литература

Следните трудове предлагат полезен контекст и основа за сравнение. Те са посочени като фон, а не като доказателство, че рамката вече е проверена на практика.

Ashby, W. R. (1956). An Introduction to Cybernetics. Chapman & Hall.

Bertalanffy, L. von. (1968). General System Theory: Foundations, Development, Applications. George Braziller.

Crozier, M. (1964). The Bureaucratic Phenomenon. University of Chicago Press.

Forrester, J. W. (1961). Industrial Dynamics. MIT Press.

Goodhart, C. A. E. (1975). Problems of Monetary Management: The U.K. Experience. Reserve Bank of Australia.

March, J. G., & Simon, H. A. (1958). Organizations. Wiley.

Merton, R. K. (1940). Bureaucratic structure and personality. Social Forces, 18(4), 560–568.

Michels, R. (1915). Political Parties: A Sociological Study of the Oligarchical Tendencies of Modern Democracy. Hearst’s International Library.

Niskanen, W. A. (1971). Bureaucracy and Representative Government. Aldine-Atherton.

North, D. C. (1990). Institutions, Institutional Change and Economic Performance. Cambridge University Press.

Ostrom, E. (1990). Governing the Commons: The Evolution of Institutions for Collective Action. Cambridge University Press.

Simon, H. A. (1947). Administrative Behavior. Macmillan.

Василев, Г. (2018). Анатомия на властта. Философският клуб (philosophyclub.bg).

Weber, M. (1978). Economy and Society: An Outline of Interpretive Sociology. University of California Press.

Wiener, N. (1948). Cybernetics: Or Control and Communication in the Animal and the Machine. MIT Press.