На 13.06.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Мястото на България в Европа и света: каква трябва да бъде външната политика на новия български президент. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр.София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад.Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния Геномен център, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф.Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, проф.Духомир Минев – БАН, председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“ и Любомир Кючуков – дипломат от кариерата, директор на Института за икономика и международни отношения и член на УС на Българското дипломатическо дружество.

Явор Дачков формулира няколко проблема и въпроси с цел да насочи обсъждането в няколко по-важни направления. Преди всичко, съществува макрорамка на външната политика, включително и за действията на президента в областта на външната политика – членството на страната в ЕС и НАТО. ЕК и другите европейски институции полагат определени усилия за единна външна политика на ЕС. България не може да прави някакви стъпки без да се съобразява с тази макрорамка. Но страната изглежда твърде пасивна и в границите на макрорамката. Ние не участваме активно в европейските дебати. Пасивни сме и в навечерието на Председателството, което България ще поеме. Може ли президентът да направи нещо за излизане от този провинциализъм на нашата външна политика? Как би могъл той да помогне на страната да преодолее очевидната липса на собствено лице във външната политика, като се има предвид, че самият президент няма дълъг собствен опит, а и липсват създадени традиции, които да следва. Имайки предвид всичко това, какво все пак би могло да се направи?

 Георги Василев – сегашният разговор е продължение на темата за ролята на президента. Струва си да се направи такова продължение, въпреки че повечето от нас не са специалисти в областта на външната политика. Целта на обсъждането е да се търси разнообразие на идеи , а не само да се правят задълбочени анализи, които изискват експертно знание. Има някои важни проблеми, които си струва да се обсъдят. Какъв е механизмът на българската демокрация, който президентът трябва да предложи и по който да работят институциите. Това е проблем, тъй като институциите трудно се запълват със съдържание. А заедно с това има сериозен проблем и с качеството на политическата класа, сформирана през последните 20-30 години.

 Акад. Атанас Атанасов също посочи, че пространството за правене на външна политика е доста ограничено. А пространството, в което може да действа президентът е още по-ограничено. Онова, за което президентът би могъл да допринесе, като че ли е повече във вътрешен план, отколкото във външен – най-вече като подкрепи процеса на развитие в страната. Например, страната няма ясно формулирани добри приоритети и въпросът е може ли президентът да помогне за  изработването на такива приоритети.

А във външно-политически план проблемът е дали може да се развиват външно икономическите връзки, които да влияят върху общите насоки на външно -политическите отношения.  Особено значение има и развитието на отношенията ни с нашите съседи на Балканите.

Не без значение е също така, дали президента има уменията и куража да изгради мостове между основните политически сили, с оглед постигане на пълен консенсус при идентифициране на приоритетите за устойчиво развитие на Република България  в краткосрочен и дългосрочен план.

Георги Василев – тази идея изглежда заслужава внимание – преди да се прави дневен ред на външната политика би трябвало да се изяснят приоритетите на вътрешната политика и развитието на страната. След това би трябвало да се обмисли въпроса дали външната политика предлага достатъчно добри инструменти за решаване на вътрешните проблеми. Би трябвало да има диалог с цялото общество , да се прояви повече интерес, чувствителност и реакция към мненията и гласовете в обществото. Добре би било, ако президентът не позволи да попадне във въртопа на политическата система, особено при нейното сегашно състояние.

Любомир Кючуков – Един от основните аспекти на глобализма е кризата на националната държава. България е пионер в този процес (защото всеки българин ще каже, че държава отдавна няма), като главните движещи сили на упадъка на националната държава са неефективните институции и разпадът на социалната тъкан. В областта на външната политика тези промени се проявяват като липса на такава политика. След влизането в ЕС страната бе изправена пред две опции – да изработи свои позиции и да се опита да ги аргументира и изведе като позиции на ЕС или да се разтвори в ЕС. България се е плъзнала по втората опция. В същото време има възможности и очаквания за създаването на някаква добавена стойност от България за европейската външна политика. Това са например, областите на Балканите, Черноморският регион, Постсъветското пространство. Възможности за такова развитие на външната политика има, но те не се използват. Силно се подценява експертния потенциал на страната. Има сериозен разрив между професионалната експертиза и външнополитическите решения. Експертите се използват за организиране на посещения, а министрите се определят на остатъчен принцип. Президентът може да участва в определянето на приоритети на страната, но координацията на външната политика е в правителството. Не следва да има президентска или премиерска външна политика, а национална българска такава. Той би могъл да допринесе за една по-гъвкава външна политика, за заемане на една по-солидна позиция и роля на страната на Балканите, да бъде един двигател на регионалното сътрудничество. Впрочем, България беше фактор на сътрудничеството в Югоизточна Европа. Но след това България сякаш се оттегли в периферията на тези процеси и не генерира регионален дебат – включително и по време на бежанската криза в качеството си на председател на регионалния формат за сътрудничество. В Черноморският регион поведението на страната е същото. Като че ли има и опасения или поне въздържане от развитието на двустранни отношения. Президентът Радев даде заявка, че страната отново ще има външна политика. Той аргументира позицията на България в Рим и отстоя запазването на конвергентна политика и използването на кохезионните фондове в ЕС за следващия 10-годишен период. Българското председателство на Съвета на ЕС дава възможност за отстояване на определен национален приоритет, като общоевропейски подход, например приемането на Черноморския дневен ред (както по време на гръцкото председателство бе приет Солунският дневен ред за присъединяването на Балканите към ЕС). Сега липсва европейска стратегия за Черноморския регион и такава може да бъде разработена. Освен консултации е необходимо и по-ясно формулиране на отношенията с Русия. Но изглежда се счита, че България няма капацитет за такива инициативи и действия.

Ето например, беше оповестено, че Западните Балкани ще бъдат „тема” на българското председателство. В действителност е нужно да се обсъжда политиката в Западните Балкани, а не да се говори по „тема”. Нужни са по-интензивни и плодотворни дебати по външната политика.

Георги Василев – наистина е необходим ефективен публичен дебат, особено при констатираната липса на функционални институции и политически капацитет. Дебатът би могъл да компенсира тези дефицити, поне донякъде. Има обаче един допълнителен въпрос – Няма широко участие в процеси на дебати, а доколкото все пак има, изказваните мнения не се зачитат. Що се отнася до ролята на президента, неговата уникална позиция му позволява да бъде инициатор и координатор на процеса на формиране на външната политика на страната. Така той би могъл да допринесе за намаляване на разрива между експертизата и политиката. Още по-необходимо е това при ограничените възможности на гражданствеността и експертизата за самоорганизация.

Проф. Лъчезар Аврамов – ролята на президента е силно зависима от ограничените правомощия на тази институция. В сегашните условия той едва ли може да играе някаква роля различна от тази на изпълнителната власт. Но би могъл да помогне за мобилизирането на една критична маса от хора, които да участват, да инициира форми на тяхното участие, да координира действия в тази област. Например, необходима е и диагноза на обществените процеси. Президентът би могъл да се намеси в това. Особено важно е дали може да се развие интелигентността на общността. Има такива примери, когато в условия на дълбока криза, общността се насочва към развитие на собствената си интелигентност, като фундаментално средство за преодоляване на кризата – Шотландия, Ирландия.

Георги Василев – наистина правомощията на президента са ограничени, но може да се вземе като пример Японското кралско семейство. Неговите правомощия също са твърде ограничени, но въпреки това то е успявало и успява да играе важна роля за нацията и да влияе върху развитието на държавата.

Любомир Кючуков –Членството в крупни наднационални структури означава и активност на участието, и поемане на отговорности. Но точно това липсва на българската външна политика. За активизиране на участието и поемане на отговорности е нужно и лидерство. Нужни са идеи, нужна е експертиза и интелигентност, за да се предприемат правилните стъпки. Развивайки такъв тип и форми на лидерство, президентската институция ще може да получи широка помощ с идеи и мнения от участници, които сега остават изолирани от участие в процеса на формиране на външната ни политика, а самата външна политика ще получи нов и силен ресурс за собственото си развитие.

Георги Василев – важно е да се напомни, за силата на митовете, които обединяват обществата и им помагат да предприемат адекватни действия. Тези митове, макар и в съвсем различни форми винаги са играели и играят съществена роля за напредъка на обществата. Подобен мит може да играе и сега такава роля, ако бъде създаден.
РЕЗЮМЕ

Обобщавайки мненията изказани от участниците в дискусията, може да се подчертаят следните основни идеи по ролята на президентската институция във формирането на външната политика на страната.

РЕАЛНОСТИТЕ

1. Даденост е, че формирането на националната външна политика е значително детерминирано от членството на страната в крупни наднационални структури и трябва да се вписва в макрорамка, задавана от общата външна политика на тези структури. Европейските институции и особено ЕК полагат усилия за формиране и провеждане на единна външна политика на страните членки. Външната политика на ЕС обаче е обща, а не общностна и това повишава ролята на позициите на отделните държави-членки.
2.  На национално ниво обаче, вземащите решения в областта на националната външна политика интерпретират тази даденост по ограничен начин –  те изглежда се ръководят от представата, че лоялното членство в наднационални структури изисква отдръпване от процеса на формиране на политиката на структурите и се свежда до строго придържане към политиката на структурите, към които страната принадлежи. Затова България не участва активно във формирането на самата макрорамка на външната политика, не се опитва да влияе, разчита че нейният национален  интерес ще бъдат непременно отчетен или ще съвпадне с интересите на останалите участници, и затова предпочита да приема идеи, виждания, намерения вместо да формулира, предлага и аргументира такива.
3. Основна причина за това състояние е откъснатостта на професионалната експертиза от политическите решения, но също така и ограниченият опит и капацитет на политическата класа да участва активно в крупни структури и да се включва във формирането на тяхната външна политика, както и да вписва националния интерес в общата политика на структурите. Освен това, процесът на формиране и прилагане на външната политика на страната е затворен в ограничен кръг от участници и не използва капацитет, който е извън този кръг. Поради това възниква сериозен разрив между експертния потенциал на страната и практическото формиране на външната политика.
4. Ролята на президентската институция и по-конкретно – възможността да участва и да влияе върху формирането на външната политика на страната е значително ограничена, както от съществуващата практика (и вече – традиция) на (не)формиране на външна политика, така и от липсата на достатъчно опит, натрупан от институцията през предходните години, който да е „записан” в институционалната памет и да може да служи като ориентир за подобни действия.
5. Общият извод, който участниците направиха е, че България практически „не прави” външна политика, а това състояние е неудовлетворително и се нуждае от съществени подобрения. Лоялното партньорство и членство в наднационални структури не означава само „доброволно преотстъпване на суверенитет”, както често се мисли, но и активно участие и поемане на отговорности.

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ПОДОБРЕНИЯ

Президентската институция би могла да бъде адекватен източник на импулси за подобрения на неудовлетворителните реалности, независимо от съществуващите обективни ограничения върху пространството за действие.

1. Преди всичко президентът би могъл да допринесе за една по-гъвкава, по-сложна, многопластова, многостранна външна политика, която няма да изглежда така пасивна, плоска, едностранна и еднозначна. Разбира се, за тази цел не е необходимо (и не е възможно) президентът да предприема някакви самостоятелни преки външнополитически действия. Но може да се създават възможности за формиране и изразяване на по-широки и по-разнообразни външнополитически виждания, които да позволяват и по-активно и по-успешно маневриране във външнополитически план. Действайки в подобен план президентът би могъл да играе ролята на известен „коректив” на едностранни външнополитически действия, евентуални грешки и ако не да предпазва, то поне да смекчава евентуални негативни последствия от несполучливи действия. В това отношение президентът има уникална позиция, доколкото не е възприеман като част от политическия истеблишмънт и се ползва със сравнително по-високо доверие. Това може би позволява, поне в някои случаи да се въвеждат и използват и морални ориентири, и морално базирани преценки, които сериозно липсват при формирането на външнополитическите виждания. Подобно поведение освен това може да запази имиджа на президента като човек, който запазва дистанция от доминиращите виждания на политическата класа и заедно с това – може да го предпази от „потъване” в сегашните слабости на външната политика.
2. Като друго възможно направление за действие на институцията във външнополитически план бе изтъкнато засилването на влиянието на вътрешно икономическите потребности върху външната политика на страната. Подчертана бе необходимостта от по-добро балансиране на собствено икономическите и другите аспекти (фактори) на външната политика, чрез засилването на влиянието на националните икономически потребности върху външната политика на страната.  По този повод бе изтъкнато, че външната политика може да бъде добро „продължение” на вътрешно икономическата политика за постигане на развитие. Подчертано бе също, че за тази цел е необходимо да се очертаят ясно и приоритетите на развитието на страната.
3. Президенството би могло да съдейства за подобрения във външната политика на страната и чрез действия за намаляване на разрива между експертния потенциал и практическото осъществяване на външната политика. Запълването на този разрив може да допринесе значително за повишаване на интелигентността на външната политика и така да позволи по-активно участие във и влияние върху формирането на външната  политика на наднационалните структури към които страната принадлежи. Практическите действия в тази насока може да бъдат ориентирани към интензифициране на публичните дебати по външнополитически проблеми и разширяване на кръга на участниците в тях. В това отношение има възможности за широк кръг инициативи от страна на президентството.
4. Очертани бяха и ред конкретни направления за предложения, инициативи, стимулиране на действия като например, политическите отношения и сътрудничество между страните от Балканите, Черноморският регион и Постсъветското пространство.