Архив за етикет: национална идентичност

Паскал Брюкнер: Или ще разрушим варварството, или то ще ни разруши

“Нашето общество реагира със състрадание, емоция, цветя, туитове. Ние сме обезоръжени пред трагедията, която ни поразява, и отказваме да вземем мярката на омразата, която тези хора изпитват към нас. Намираме им оправдания и отказваме да приемем джихадиста като същество, което е напълно отговорно за своите действия. Отказваме да видим, че радикалният ислямизъм е една от фигурите на варварството, каквато някога беше нацизмът. И няма извинения за това варварство, няма причина. Трябва да разрушим варварството или да бъдем разрушени от него”.

 

Френският философ и есеист Паскал Брюкнер смята, че атентатът в Ница задължава Франция да удари бързо и силно онези, които воюват на собствената й територия.

- Ница бе ударена в деня на националния празник…

– Това е подигравка с демонстрацията на сила, която Франция искаше да направи със своите оръжия и мощ. Тя величествено дефилира същата сутрин и показа на целия свят своята дисциплина и организация. Ние и Англия имаме едни от най-добрите армии в Европа и ще останем главният съюзник на САЩ в НАТО. Въпреки това само едно лице на волана на тежкотоварен камион ни се подигра няколко часа по-късно, оставяйки стотина убити на едно от най-прочутите туристически места в света. Това е принципът на асиметричната война.

Всички се питахме: къде ще бъде следващият атентат? “Ислямска държава” цинично изчака да намалее напрежението след успеха на Европейското първенство по футбол, за да удари символа на сладкия живот и Ривиерата, какъвто е Ница. Най-лошото, което очаквахме във фен зоните например, бе отложено само с няколко дни. Отсрочката беше кратка, но терористите успяха да ни изненадат. Мао Дзедун, мисля, един от вдъхновителите на “Ал Кайда” и “Ислямска държава”, учеше, че “врагът никога не трябва да бъде там, където го очакват”. В този ден ние не очаквахме на това място такова клане.

- Реакциите, които следват една след друга, си приличат…

– Това е странна война в самата Франция. Война, която не покрива това понятие. Няма нито редовна армия, нито окопи, нито движение на военни части. Само пехотинци с оръжия, малко нелепо по улиците или пред паметниците ни. Врагът е потопен сред населението и фронтовата линия е навсякъде. На улицата, във влака, в самолетите. Това е нещо като зараза на всекидневното пространство. Война от нов тип, която по нищо не отговаря на онези, които помним, 1914-1918 или 1939-1945 г. Нашият дух върви след събитията и ние безкрайно отлагаме решенията, които биха ни позволили да спечелим този конфликт. Въпреки това ние сме предупредени. Директорът на Главна дирекция “Вътрешна сигурност” каза преди няколко дни, че веднъж паднали Ракка и Мосул, джихадистите ще плъзнат навсякъде като метастази. Звярът ще убие възможно най-много хора. Следващият етап, обясняваше той, ще бъдат колите бомби в нашите градове…

- Въпреки това ние не искаме да повярваме…

– Както всички лоши новини, ние ги отхвърляме, упорстваме в отрицанието. Смятаме, че въображението за най-лошото ще ни предпази от него. Би трябвало да бъде точно обратното. Би трябвало да смятаме, че най-ужасният сценарий е най-правдоподобният. От “Шарли Ебдо” насам насилието всеки път преодолява нови прагове. И войниците на завоевателния ислямизъм ще продължат да се усъвършенстват в непредвидимото, неочакваното. По време на Студената война американската армия викаше сценаристи, за да направят сценарии на ядрената война, които да й помогнат да осмисли немислимото. Идеалната сигурност би била винаги да изпреварваме един атентат.

- Ние реагираме с оръжията на мира…

– Нашето общество реагира със състрадание, емоция, цветя, туитове. Ние сме обезоръжени пред трагедията, която ни поразява, и отказваме да вземем мярката на омразата, която тези хора изпитват към нас. Намираме им оправдания и отказваме да приемем джихадиста като същество, което е напълно отговорно за своите действия. Отказваме да видим, че радикалният ислямизъм е една от фигурите на варварството, каквато някога беше нацизмът. И няма извинения за това варварство, няма причина. Трябва да разрушим варварството или да бъдем разрушени от него.

- Може да има много ожесточени реакции…

– Особено след като нападателят е сам и е бил застрелян. В подобен акт няма излаз за омразата, ние не знаем срещу кого да насочим гнева си. Тази липса на излаз може да доведе до погроми, което би била най-недостойната реакция.

- Държавата се страхува от наказателни мерки…

– Винаги има риск възбудени и екзалтирани лица да стрелят на излизане от петъчната молитва пред джамиите… Това би бил най-лошият сценарий и най-голямата победа за “Ислямска държава”. Слава Богу, смея да кажа, засега французите се държат по цивилизован начин.

- Президентът на републиката иска да отговори в Ракка и Мосул…

– Това е нелепо перчене. Трябва да репатрираме войната от наша територия и да я водим превантивно срещу всички лица, които представляват потенциална заплаха. Война в сянка, мълчалива и ефикасна. Според официалните данни у нас има между 800 и 5000 потенциални джихадисти. Без да се броят онези като шофьора на камиона, които очевидно не са идентифицирани. Тази драма показва също ограниченията на нашите разузнавателни служби. И на сигурност. Клането се случи в Ница, не в Сирия. Трябва да ударим в нашите градове. Бързо и много силно.

- Какво трябва да променим?

– Ще трябва да избираме между нашите табута (основните свободи, приемането на другия) и собственото си оцеляване. От две години се предлагат определен брой радикални мерки. Един скорошен парламентарен доклад показва абсурдното разделение на задачите на полицията и на армията, с тази скандална сцена, когато Бригадата за борба с престъпността пред зала “Батаклан” напразно търси помощта на войниците от операция “Стража”, които се намират там. Нашата административна тромавост ни прави уязвими пред лицето на един подвижен, потаен, неуловим враг.

- Ние сме правова държава…

– И ще останем такава, но ще трябва да вземем незабавни мерки спрямо хората от списъка S (база данни за лица, които се смятат за опасни за обществената сигурност – бел. пр.). Трябва да се развие неизбежна логика на подозрението. Може би ще бъдем принудени да си представим форма на групиране на всички ислямисти в казарми или центрове. Така няма да могат да се срещат с обикновените затворници. Рискът от заразяване е много силен. Салах Абдеслам бе приет с възгласи и овации в затвор, пълен с престъпници според общото право!

- Убиецът в Ница е бил обикновен престъпник…

– Пътят на Амеди Кулибали и на други показва тесните връзки, които могат да се установят между престъпността и ислямизма. Все по-голяма е пропускливостта между двата свята на бандитизма и на джихадизма. Започваш с извършването на грехове, които след това изкупваш, убивайки в името на Бог.

- Как да реагираме?

– Безсилието на великите сили е мотив за тревога. Дори и да не съществува абсолютна сигурност, трябва да обезвредим потенциалните терористи. Можем да решим занапред французите, които са заминали на джихад, да не могат да се върнат на наша територия. Вместо да започваме твърде съмнителни процедури по дерадикализация, трябва да ги неутрализираме, както се казва на военен език. Те вече не са част от националната общност. Въпросът за границите също стои много силно. Искат да ги превърнат в символ на стария национализъм, но се забравя, че те изпълняваха не само функция на затваряне, но и на защита. Така че ще трябва да ги реабилитираме поне временно. Имаме усещането, че по границите вече няма никакъв контрол върху потоците от хора, които пристигат у нас, и всеки един, дори потенциален терорист, може да има свободен достъп до френска територия. Това впечатление обяснява избора на британците да излязат от Европейския съюз.

- Готова ли е Франция?

– Ница е напомняне също за принципа на реалност. През юни имаше Манянвил, но тогава никой не схвана напълно това клане, на представител на полицията и на жена му в собственото им жилище. Бяхме прекалено заети с тази безумна поредица от повтарящи се стачки, бунтове, от син на баща, заети да бият ченгета или да разбиват прозорци на болници, с филма, който сме гледали вече хиляда пъти, на старите леви митологии. Искахме да вярваме, че всичко ще бъде както преди: властта срещу Общата конфедерация на труда, републиканските части за сигурност срещу стачниците. Очаква ни несравнимо по-трагична реалност.

- Как воюва една либерална демокрация?

– Тя е длъжна да ограничи спектъра на основните свободи. В името на собственото си оцеляване. Първото задължение е да се спасят телата, не принципите. Правителството трябва да разчисти терена на част от ултралевицата, която смята, че държавата винаги е виновна, че капитализмът е абсолютният враг. В близките дни ще видим как ще процъфти на страниците на “Медиапар”, “Монд дипломатик”, “Политис” тази логорея за фундаменталното насилие на държавата и невинността на убийците, жертви, неизбежно жертви. Този когнитивен дисонанс в част от населението е тревожен.

- Вървим ли към гражданска война?

– Трябва да направим всичко, за да я избегнем, и това е ролята на нашите управници. Ако държавата не упражнява легитимното си насилие, други ще се заемат да го сторят. Франсоа Оланд трябва да направи онова, което много експерти искат от него от две години насам: изолиране на ислямистите, превантивно неутрализиране на потенциалните терористи, експулсиране на радикалните имами, затваряне на съмнителните джамии. Дьо Гол не трепна пред терористите от Организацията на тайната армия и не се затормози с принципи. Трябва да преминем на по-високо ниво в репресията и да се вдъхновим от примера на Израел, който е изправен пред тази ситуация от 40 години.

- Франсоа Оланд ли е подходящият човек в тази ситуация?

– Има раздвоение между вътрешната мекушавост на Оланд и трезвостта му във външната политика. Когато трябва да се бие в Мали, той е налице, но когато сме на националния терен, той се парализира. Той не разбра, че “Ислямска държава” е смесване на пространствата и времената. Че превръщат Париж, Ница в еквивалент на Багдад или Дамаск. Че за тази цел има спящи клетки навсякъде на наша територия и че неговата роля най-напред е да премахне всички заплахи във Франция. Зоните на беззаконие или по-скоро на друго право са стотици. Един министър социалист говореше за стотици френски Моленбек. Това са задните бази на терористите. Войната трябва да се води превантивно вътре, но Франсоа Оланд не иска такава реалност. През октомври той направи това изумително твърдение: “Няма изгубени квартали в републиката!”. Затова можем да говорим за катастрофална равносметка на неговия петгодишен мандат.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: Гласове

 

Успели българи в чужбина: Нарочно ли ни отблъсквате?

Бележка на редактора

Скандалите, които предизвикаха промените в Изборния кодекс, основателно разбуниха духовете на българите, живеещи зад граница. Eто какви мнения  е съумял да събере сайтът “ Фрогнюз“,  които охотно пречатваме тук. Още повече, че “  Философският клуб“ от година издига този  апел. А именно, че България и българите не свършват до Калотино. Те са навред, където отидат в един вече наш свят който ни принадлежи. И си остават българи.

Къде е тогава българската държава?  Къде ни е външната политика, която отдава на безценица суверинитет срещу   легитимност, каквато чезне под краката и по обясними причини?

Днешната българска държавност седи на глинени крака. Крепи се тя от чужди подаяния, не от свои постижения. И докога? Че тя тъй не става.  Ни тук, ни там. Ще рече – не ни трябва такава такава  държава, която почива на принципа “ и тако и вако“. Което е пак за сметка на  2 милиона българи, забравени от  собствената си Родина. И още 7, които чакат близките си да си поплачат заедно по скайпето… 

Казват, че пари за избирателни секции в странсттво не стигали.Че дайте им Интернета и правото за електонно гласуване, или поне по пощата, както са сторили това във Франция. Или слезте от черните държавни лимузини,  които ви плаща с оскъдицата си българският данъкоплатец – поне за 2 месеца. И ще стигнат парите и за тези, които още милеят за България. Макар и на хиляди мили от нея.

Има един риск само – да лъсне един елит на прехода, за който „сите съгрешиха и вече излишни станаха“ , както го пише и в Библията. И един академик даже го повтори. Вие, като смятате, че оглушихте народа , за сляп ли го имате?

Тогава значи сте българоубийци. Като онзи Василий,  дето върна на Самуила ослепените воини с по един „пощаден“ отпред на стотина с едно око, че да  доведе братята си до дома..

Че хайде и ние да се върнем при себе си най- сетне братя, а?  Преди да са ни окьоравили всичките.

Фрогоко! Успели българи в чужбина: Нарочно ли ни отблъсквате?

 

Яна Фишер, българка в Цюрих, ръководител на софтуерен проект в голяма компания: Ние българите зад граница сме информирани за това, което става в България, и фактът, че не сме си хвърлили паспортите, означава, че то ни засяга, и държим на правото си на глас. Това, което става обаче, е идеален начин да престанем да се чувстваме равноправни българи. Ограниченията сега гарантират само това, че броя на гласовете ще намалеят, а с това България нищо не печели. Или? Единствено показва, че нашите парламентаристи не проявяват компетентност. И сега нещо конкретно: ако закрият секцията ни тук, в Цюрих, ще се загубят поне 2000 гласа на българи от северна Швейцария и южна Германия. Никой от нас няма да се вдигне да ходи до Берн. Това ли е целта в крайна сметка, пита Яна Фишер.

Анели Младенова, директор по превенция, качество и околна среда в частна френска компания, Франция: Аз съм обикновен български гражданин, от 23 години във Франция, който няма претенции да разбира политиката в България, но не мога да не отбележа, че възможностите ни за гласуване са доста ограничени от години и поради това много българи в чужбина не гласуват. Основен проблем е географската отдалеченост, ако не живеем в Париж. Само от няколко години се създаде секция в Марсилия, в други градове вероятно също има, но не съм се интересувала (далече са от местоживеенето ми). За мен има по-съществени въпроси : каква е българската политика за федериране на българите от страната и чужбина? Къде са заложени правата на българите в чужбина на държавно ниво: права за участие в политическия живот (в кодекса горе-долу), право за изучаване на роден език зад граница, право на съдебна защита, право за изповядване на религията, право на здравни осигуровки и социални права… Има частична информация за последните. В момента на практика се ограничава ограничението за гласуване. Но както казах, за мен въпросът е по-глобален и очаквам позитивна комуникация от държавници за правата на българите в България и по света. Гражданската дестабилизация не е в ничия полза.

Светлана Драгнева, вицепрезидент на Асоциацията на българите в Украйна: Политиката към българите в чужбина трябва да е приоритетна за държавата. Имайки предвид големия брой българи н чужбина, ограничаването на правото им да гласуват е в разрез с тази политика. Въпросът трябва да се обсъжда много широко и държавните институции, от които зависи, би трябвало положително да решат проблема.

Симеон Гаспаров, журналист и писател, САЩ: Проблемът не е в българите зад граница, а в българите в България, които купуват и продават гласове. От там трябва да се започне! Да, аз често съм си мислил редно ли е някой като мен например, който е живял 20 г. извън България да има по-добра представа за това какво става в България, отколкото някой, който живее всеки ден там. Имам ли право, аз който живея в САЩ, с моя глас да определям бъдещето на децата на хората, които живеят, борят се да оцелеят там? Но редно ли е също така политически партии в България да използват хората от гетата да гласуват под строй за тях, вследствие на което нова вълна от имигранти да напусне България? Решението на този проблем няма да е лесен, но ако се започне с отрязването на метастазите на тази порочна практика с купуването на гласовете, корупцията, която вече не прави на никому впечатление и още куп други неща, може да се стигне дотам нещата да се нормализират. Може и да се вземе компромисно решение – или гласуването да стане задължително за всички или български граждани, които са живели през последните 15 г. например повече от шест месеца извън страната или Европейския съюз да си запазят гражданството, но да не гласуват. Разбира се, това го споделям само като предложение, съвсем спонтанно, просто, за да се тръгне нанякъде в решаването на този проблем. Но той няма да се реши докато не се спре веднъж завинаги с купуването и продаването на гласове в България!

Борислав Петранов, драматург, Виена: Би трябвало всеки да има възможност да упражни правото си на глас. Ограничаването на това право е абсолютно неприемливо. Възможността да се гласува само в посолствата и консулските служби на практика го ограничава. Друг е въпросът дали не трябва някак си да се оптимизират разходите по гласуването на българите в чужбина. Това може да стане като се въведе възможността за гласуване по пощата. Тук, в тази страна (Австрия) това съществува от много години. Трябва да се разширяват възможностите всеки да упражния своето право на глас. А не те да се съкращават.

Кирил Шаров, български лекар в Цюрих, Швейцария: Според мен проблемите с изборния кодекс имат няколко аспекта. Първо – обидно е да бъдеш дискриминиран от своите, независимо къде си, откога си някъде и защо си там, а не в България, коментира за Фрогнюз д-р Кирил Шаров, български лекар в Цюрих, Швейцария. Тези промени няма да сплотят българите, а ще създадат още една разделителна линия в българската популация – живеещи и „страдащи“ в България и „избягали от Ада“. И преди гласуването в чужбина беше свързано с един загубен ден. Аз съм чакал с часове в Мюнхен, за да гласувам. Сега, на практика, това става невъзможно. Колко души могат да минат физически в този ден през дипломатическите представителства? Това е поредната „тъпащина“ на българския политик или поне на неговия обобщен образ, изключения има, слава Богу, доказал с годините какви ли не качества, включително и често също липса на интелект. Вместо държавата да води пробългарска политика, да се опита да подкрепя българските малцинства, да дава сигурност и да работи за Българска доктрина, отново сме свидетели на събития от „политикантска селска вечеринка“. Второ обаче – наистина, много от тези, които живеят в чужбина, в голяма степен дори и не се интересуват от България. Те не биха гласували и ако живеят в България. Такова е нивото на политическата ни култура и на обществено развитие в тоя труден за България момент, за жалост. „Държавата“ трябва да анализира този факт и да търси решения на проблема, а не да го задълбочава още повече. Разбираем е негативизмът на живеещи в България, че секциите в чужбина се плащат с данъци на български данъкоплатци. Но с такива пари и много по-често от един път на четири години се плащат и „по-абсурдни“ неща. С такива пари се плащат и българските мисии по света. А живеещите в чужбина имат и несъзнателно мисията да представят България, за добро или за лошо. Трето – тези промени имат определено някаква цел! Ако целта е да не гласуват български граждани, живеещи в Турция, то това първо няма да бъде постигнато, защото Турция граничи с България, а турците са показали, че са по-организирани от нас, българите, а освен това такива промени, стремящи се да изолират една конкретна група български поданици, са криминални, абсурдни и опасни. С две думи, това е поредната абсолютно недообмислена безумна активност на законодателната власт. Законите трябва да се пишат от най-мъдрите и добронамерени в държавата, а не доста често от една група, напомняща шайка провинциални (не се визира регионален произход, а по-скоро ретроградна енергия и схлупени хоризонти) еснафи със съмнителна репутация и често липсващо солидно образование, а дори и възпитание, поне по моите представи за това, заявява д-р Шаров. Нека думите ми да не бъдат приемани като абсурдно обобщение и опит за обида, също не и лично!

Иван Карчев, продуцент във Виена, Австрия: Абсолютно безсмислено е да се въвежда задължително гласуване и паралелно с това да се ограничават възможностите на българите зад граница да изпълняват това свое задължение. Отделно от този фарс, битува мнението, че емигрантите не е редно да гласуват, защото нито плащат данъци в България, нито са толкова добре запознати с вътрешнополитическия живот. В ерата на интернет и он-лайн медиите всеки, който се интересува от някаква тема, е добре информиран. Това важи с пълна сила и за хилядите емигранти, които живеят извън пределите на родината си – те са отлично информирани. В лицето на чуждестранните медии те дори имат допълнителни източници на мнение и нови гледни точки. Пренебрегвайки икономическата страна на въпроса, не трябва да забравяме, че мигрантите оставят зад себе си семейства, роднини и приятели. Да се твърди, че всички те не се интересуват от политическите събития в страната и своето бъдеще е пълен абсурд. Със същия успех може да се твърди, че хъшовете в Браила са били апатични към ситуацията в родина им. Смятам за погрешни опитите на политиците да ограничат възможностите за гласуване в чужбина. Това би съдействало допълнително за раздялата на обществото в две класи и допринесло за разширяване на пропастта между българите зад граница и техните сънародници в България. Остават само няколко години, докато хиляди българи в Европа получат правото да получат гражданство в страните, където работят. Сега е моментът да си зададем въпроса, каква част от тях ще направят тази крачка, огорчени и отблъснати от държавната политика на България спрямо тях. Във връзка с това смятам за правилно не само създаването на условия за улеснено гласуване, ускореното включване на он-лайн гласуването, но и създаването на Многомандатен избирателен район „Чужбина“, който да представя и защитава интересите на живеещите в чужбина сънародници.

Петър Стаматов, собственик на най-големия българоезичен сайт в САЩ – Eurochicago.com: С едно изречение – аз съм ЗА активното избирателно право и ПРОТИВ пасивното такова.

В 9:00 сутринта в понеделник, около час и половина до първата среща на българи от чужбина с политиците в сградата на омбудсмана, се свързах по телефона с г-жа Мая Манолова и я помолих да ме уведоми в колко часа точно и на кой етаж ще се проведе, за да присъствам и аз. Последва отговор, че тя не може да ми отговори, след като не съм в някакъв списък. Припомних й, че се познаваме добре и че е давала предизборни интервюта за Еврочикаго, но тя ми отговори, че нямала право да ми разреши да я посетя. На въпроса ми, как така тя се съгласява някой друг да ми забранява да гостувам на омбудсмана си, тя ми каза, че това зависело не от нея, а трябвало било да се обърна към Стефан Манов. Даде ми негов телефон, на който, както и очаквах, никой не отговори. Поради това, че давах кръв за болен близък човек, закъснях с около 9 мин. за началото на срещата, но на входа вече ме очакваха инструктирани служители и не ме пуснаха, защото не бях в “оня списък”. Настоях да бъда приет като журналист от Еврочикаго и отново ми бе отказано. Отново до болка познатото ни дирижиране на сценарии с предварително подбрани актьори при закрити врата. Разбира се и отразяваното в масовите медии ще бъде дирижирано и капанът ще ни бъде прикрит с благи речи! Присъстващи журналисти честно признаха, че началството решава, какво точно да бъде пуснато в ефир. Като краен резултат ще обобщя – на три пъти бях допускан и още толкова пъти изтласкван от сградата. Охраната може да се похвали – на 9-ти май 2016 г., тя защитаваше сградата по-добре, отколкото хитлеристите – Берлин преди 71 години. Все пак се надявам след този кратък мой разказ истинските патриоти зад граница, а не посочените, заедно да успеем да пробием блокадата и най-после да имаме наш общ омбудсман, а не омбудсман на специално подбрани хора, провъзгласили се сами за представители на българите зад граница от неразбираемо на какъв принцип формирани списъци, съставен от някой фактор от статуквото.

Източник: Фрогнюз

На челната снимка: Цар Калоян с царицата-куманка

 

Нашето чувство за държава и държавност /социологическо есе/

Автор: Проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ,    „Философският клуб“

„Философският клуб“ продължава дискусията си за българската държава и държавност, за корените и модерните измерения на нашата национална идентичност. Тук публикуваме есето на проф. Пламен К. Георгиев, посветено на дискутираната тема. Очакваме Вашите мнения, становища и анализи.

Бележка на редактора

Представата ни за държава и държавност, въпреки пословичната за нас българите „къса“ историческа памет, изглежда наистина се определя от една многослойна множествена идентичност на  културно- политическото ни битие.  То формира и една взаимно изключваща се , ако не и самоунищожителна матрица на съзнателното ни съотнасяне към най- общите обекти на всяка политическа система.

Колкото общо, или схематизирано да звучи казаното от гледна точка на взискателните конкретно-исторически и социологически критерии       , тук неизбежно ще трябва да се удовлетворим с  онзи комплекс от пресовани в културно-политическото ни развитие  общи ориентации към „системата“, които се открояват като даденост в един по-абстрактен, но и дискретно прекъсван културно-политически континиум. При всичката условност на понятието „ политическа култура“, което включва както реални, така и рационално неоправдани и дори имагинерни нагласи на традиционно-поданическа българска култура.

Върху тази невидима, ала по своему внушителна конструкция, се  наслагват толкова и най-различни „констелации“, които имат твърде малко с изходното, с базисното, или с предходното, че световъртежът в политическото ни осезание изглежда неизбежен. Отгдето блика и едно наше особено политическо „неведение“. Според мен няма обаче друг по – смислен начин да се опитаме да отсеем всичко онова, което съставлява и действително определя по-значимите, стойностни, а то значи и потвърдени елементи на българската политическа култура, разбира преди всичко като типично  изявяващи се „образци“ на съотнасяне към политическите обекти и поведение на българина в политическия живот. Особено, когато се налага да се прескачат векове, за да се търсят сред мрака на толкова бивалици и небивалици, затлачените извори на българското политическо самосъзнание….

„Нашата държава се основава от Испериховите българи, като горен слой, и от славяни, като подчинени – дуализъм, който се знае  в Русия, Франция, Англия и пр. – пише Найден Шейтанов . У нас обаче се проявява доста остро държавната власт – нещо, което предизвиква отпор у „демократичните“ славяни или отрицание към държавата и висшите слоеве. Към това политико-социално отрицателство се присъединява и културно, когато с приемането на християнството чуждата византийска култура с държавна помощ иска да унищожи местната езическа култура на славяни и българи. Нещо подобно личи и в други европейски държави, ала специално българското ту е суровостта на отношенията.  Зиналата по този начин пропаст  между българи и славяни, между поданици и държава, град и село, между византийско-българска църква и народно езичество – тая пропаст се използва от ереста на богомилството, която е продължение на манихейството, ала се оформя като чисто наше религиозно движение. То излазя лека-полека пред народните маси с цяла програма на отрицание :  против държавата и всички нейни органи, против официалната църква, а от друга страна – то е за културата на народа, за неговите политико –социални идеи, доколкото тия наименувания подхождат за тогавашните първобитни и преди всичко религиозни времена“. /3/.

Има дълбок и непоклатим резон да се свързват представите ни за държава и държавност с тези „архе-типове“ на традиционната българска култура. И по специално с процеса на противоборство и съпротива срещу множество външни културни и политически сили, като изява на естествени стремеж за утвърждаване на българска народностна идентичност.

Този вездесъщ „дух на отрицанието“ наистина излиза на гребена на вълната на един, или друг исторически прелом. Особено в моменти на кризи в обществено-политическото и културно- духовно развитие. Но сякаш не толкова и само , за да остои с цената на всичко една „субстанционална“,  „исконна“, или „непроменлива“ българщина, която черпи вътрешни сили от борбата на „всеки срещу всичко“.

Един „дух на съзиданието“ в не по-малка степен е определял характера и съдържанието на българската култура от най-дълбока древност насам, нашите възгледи за държава и ред, за власт и най-смислено обществено устройство.

Върху огромната заблуда да се свързват идеите на българското богомилство с някакъв едва ли не вдъхновяващ социален и политически „радикализъм“, или обективен стремеж да се създаде друг, по справедлив от съществуващия дотогава обществен ред, обръщат впрочем внимание най-видни изследователи на българската история и духовен живот през средновековието, като Петър Мутафчиев:

„Нищо не бе по чуждо на богомилите от желанието за обществени преобразувания. Ако тяхното учение включваше социално-реформаторските тенденции, то би влязло в пълно противоречие със собствената си догматика. Защото застанало върху основния възглед, че светът с всичко, което го крепи, е дело на Сатаната, за богомилството оставаше само един логически изход: заключението за абсолютното безсмислие  на всеки опит да се измени съществуващето….В мирогледа на богомилството, значи, нямаше място за никакъв обществен и политически идеал. Затова в него бе изключен и всякакъв стремеж към земно строителство. Мрачният дуализъм на богомилските религиозни представи  можеше да излъчи само една обществена философия – тая на пълното отрицание/4/.

Ето защо, за да се схванат онези обстоятелства, които формират най-общите, трайни и значими традиционни нагласи на българина към такива основни обекти на неговата политическа система, каквито са държавата и властта, може би следва да се върнем още по назад към времето на създаването на Втората българска държава. И се опитаме да се докоснем до недрата на прословутото наше „варварство“ отгдето зачеват и повечето метаморфози и перипетиите на най-стародавната българска култура:

„Прабългари и славяни, от които се създаде българският народ, се настаниха на полуострова като „варвари“. „Варварството“ бе, което първоначално ги обединяваше. В този смисъл Византия бе първоначално чувствана от българите като представителка на една враждебна култура. И българската държава намираше тогава своето оправдание в поддържане и съхраняване на езическата традиция. Та от нея тя черпеше своята вътрешна сила. Затова именно езическият период е най-устойчивата епоха в българската история. Скоковете и повратите започват след него./5/.

Върху този най-стар „пласт“ от нашето чувство за държава и държавност, като градивен елемент на българската народностна идентичност, оказва влияние и различният религиозен мироглед. Но противоречията изглеждат още по дълбоки и минават границата на една дълбока разделителна „между“ култура и политика. Казаното се отнася както до „структурни“, така и до принципни, същностни и съдържателни различия, снети по особен начин в тези две „сфери“ на стародавния български държавен и обществен живот:

„ ….В интересите на съществуването си и на свободното си развитие българската държава и общество бяха длъжни да подчертават моментите, които ги делят и да дават преднина на тенденциите, които ги отдалечават от Византия. И тук изниква неразрешимото противоречие. След като българите чрез християнството бяха застанали в кръга на византийската култура, тяхното държавно, социално и духовно развитие трябваше фатално да бъде насочено по пътищата, които самата Византия следваше. Само по себе си това не би било никаква беда, ако проблемите, които в случая средновековна България имаше да разрешава , не се усложняваха от един неизменим факт: за българите Византия бе не само носител на една особна култура, но същевременно и една враждебна политическа сила. И след като с приемането на християнството  културният антагонизъм бе осъден на изчезване, политическият оставаше и в известен смисъл бе дори и засилен“/6/.

Този културно-политически антагонизъм спрямо Византия, най- мощната държавно-политическа система в средновековния Изток, формира особена сърцевина в средновековната българска традиционна култура. Тя никога не придобива елементите на „типична“ поданическа култура, каквато характеризира такива европейски народи, като напр. английския или германския.

Един малък народ, състоящ се от тъй разнородни и културно-противоречиви елементи, утвърждава правото на свое място под слънцето, на държава и държавност, тук на Балканите , чрез непрекъснато противоборство с най-прогресивната за времето си Империя. Това запълва съзнанието на българина задълго, дори много години след покръстването. Впрочем и християнизирането ни се извършва по насилствен начин в 9 век по времето на Борис І , а езичеството, дълбокото вътрешно непокорство, отхвърлянето на чуждите ценности, норми и „привнесени“ представи за обществен ред, задълго остава да живее и да чопли изотвътре българската душевност…

Тази „настръхнала матрица“ на съотнасяне към околния враждебен свят, пословичната готовност на българина за саможертва пред олтара на исконно-българските ценности, която за мнозина граници с ирационализма, с не по малък драматизъм се повтаря при насилственото потурчване на една част от българския народ след падането ни под турско робство. Тя изглежда особено потвърждение на правотата на нашето езичество и варварство, които в най-голяма степен са гарантирали вътрешната ни сила и устойчивост.

Може би оттук и инстиктивно приеманата в най-драматични и преломни мигове от нашата история войнска „орис“ на българина. Ако не и особената му привързаност към една „съдбовна“ представа за държавен и обществен екзистенц.С тази своя войнска участ се идентифицира българският народ още от най-ранния изгрев на своята държавност. Така повечето типични образци на държавническото ни съотнасяне, за разлика от тези, които характеризират политическите култури на ред нации и народи в Европа и околния свят, задълго ни приковават към една предпоставена, ако не и предопределена потребност за съпротива спрямо чуждите форми на държавно устройство и техните цивилизационно, макар и непотвърдени докрай  за нас институции.

Традиционните представи на блгарина за държава, власт и дъържовност винаги са ооставали дълбоко чужди на ййерархизма на кралските гвардии и техните шахматно подредени армии. Те гравитират по-скоро около идентифициране с неумолимите родови закони на „варварската“ орда. Тях ги опива и води харизмата на лидера-воин. А не толкова на Мойсеевия мъдрез, който превежда други народи към „обетованата земя“…

Българинът винаги е отвоювал своето място под небето с „меч“ и „огън“. Което не значи, че борави само и единствено с тези груби стредства за утвърждаване на държавническата си и политическа воля. Великобългарското чувство за държавност и култ към властта, преклонението към жестоките, но твърди Крумови закони, към подвизите на Аспарух, Калоян, та дори и по-малко известни, но войнствуващи наши царе и водачи, винаги са изпълвали с особено упование и морална сила всяка българска душа. При това далеч не само в момент на патриотичен „глад“, свивал сърцетона българина не по-малко, отколкото вечно „залепналия“ му стомах…

В търсене на един „нов- стар“ светоглед, тъй нужен да възроди българския народ след всеки пореден крах на изконната ни държавност, мнозина български учени са обръщали взор към тези особено дейни, „историкотворни начала на българизма“. Този апел, издигнат от Паисий, а според мнозина дори и по-рано, макар не в писмена форма, не току-тъй преповтарят и български учени до Втората световна война, като се опитват да мобилизират българската воля чрез един особено притегателен за нас, но сякаш вечно изплъзващ ни се народоцентризъм:

„…Ето първото начало на българската политика: България е вечно единство от земя, народ и държава – подчертава Найден Шейтанов в студията си, посветена на българския светоглед – …Народните ни, или исторически земи са Мизия, Тракия и Македония, с естеествените им разширения. Нашта Родина с намира в средата на Балгански полуостров. България от всички времена е гръбнак, мозък и сърце на полуострова…Българският народ е глаавен и законен обитател на нашата родна земя. Всички други народности у нас са само наши гости. Както родината ни се намира в центъра на Балкански полуостров, тъй и българският народ зема средата в историческия живот. Народоцентризмът е историкотворното начало….Държавата е вековна кристализация на народа. Ние, българите сме най-старите държавотворци на Балкана. Ние сме създали най мощната държава в Югоизточна Европа. Вътрешната ни политика е сетогледна. Външната охранява историческите ни земи и обединения народ…Народната войска осъществява нашите завети. Стопанство, култура са вид политика. Те са светогледно осъзнати  се провеждат планово…/7/

Идеите за създаване на нов българин, на един „велико-българин“, които изкушават мнозина наши философи и мислители в периоди на национален упадък,, по подобие и на други европейски народи, изглеждат обезпредметени, ако не и обезсмислени днес. Но дори претеглени на везните на модерния политически прагматизъм, в тях се проектират много    от  съзидателните ни представи и реално чувство за държавност. Те сякаш все още търсят да запълнят отдавна изгубените късове от мозайката на едно славно българско време. В него един неписан „кодекс“ на политическата ни култура в не по-малка степен е допринасял за оцеляването и духовното ни развитие като достоен народ. Отколкото например пословичните ни себежертви, героични деяния и пр. Подобно връщане към „корените“ на стародавната българска държавност изглежда не по-малко обречено, като се имат предвид ред качествени особености в характера и формите на българското държавно-политическо творчество, особено след нашето християнизиране:

„Самозапазването и още повече развитието на християнската българска държава бе възможно – и сега в още по-висока степен, отколкото по рано само в борбата срещу Византия. В изпълнение на жизнения си стремеж да обедини югоизточния дял на балканското славянство на такава борба тя бе обречена от самото си географско положение. Но, побеждавана нерядко по по бойните полета, Византия накрай винаги оставаше непобедима: не само поради изобилните си материални средства, но и поради изпитаната организация на своите сили, поради по-високата си култура. За да и отнемат оръжията, с които си служеше срещу тях – а не само заради устройството на ново христянизираното си общество, – българските държавни и духовни водачи бяха принудени съзнателно да вземат от нея всичко, на което според техните разбирания тя дължеше своето превъзходство. Друг изход нямаше и тук лежи целия трагизъм в българската история: епохите на подем в нея започваха винаги с повишено самосъзнание и с пориви към всестранно национално строителство, за да я превърнат неизбежно в периоди на бърза денационализция. Нарасналото съперничество, а оттам и засиленото заимстване от Византия изместяха развитието от неговите естествени пътища, за да го тласкат в насоки, из които бе невъзможно да се създаде нищо здраво и трайно. И ако при все това тия епохи блестяха с бързите си и неочаквани постижения, то бе защото присаждането на готовите чужди образци спестяваше усилията и бавния труд на постепенното и истинско творчество/8/

И тъй, нашето чувство за държава и държавност, още в своите най-ранни начала изглежда неразривно свързано с усещането за непосилно   предизвикателство, едно вечно наше „пришпорване“ във времето, което до голяма степен определя първичните констелации и образци на политическата ни култура. То и придава характера на нещо твърде променливо, и макар по своему гъвкаво, напористо и адаптивно, в същото време еклектично, непоследователно, ако не непременно „неакуратно“, или непрецизно. Ала най-вече , чуждо на една своя по-трайна, или по дълбока вътрешна приемственост. А от тук, според мнозина и неоправдано, нерационално, да дори и логично неразбираемо за по-прагматично устроения светоглед на европееца.

Липсата на собствени образци за модерно /ако не непременно и по- ефективно/ държавно устройство, особено след християнизирането на българската държава, се възпрепятства и от една болезнено осезаема за нас българите културна бариера. Всеки опит за нейното „прескачане“ е всявало чувство за несигурност и неоправдан риск. Това най-често ни е лишавало от тъй необходимото самочувствие и вътрешна убеденост в една реално възможна и равностойна позиция в културно-политическия обмен с други по-напреднали народи.

Спирайки се на този момент Петър Мутафчиев с право изтъква:

„Не по-малко невъзможно бе, от друга страна , да се пресадят на българска почва и истинските ценности на изтънчената византийска култура. Тя имаше корените си в класическата древност, а тъкмо наследството на тая последната оставаше непонятно и непостижимо за един народ като българския, който едва чрез християнството влизаше в стадия на истинската цивилизация. Заради това между другото на българите оставаше чужда византийската богословска мъдрост, която един Симеон искаше тук да насади. Тя не само не можеше да оплоди народния дух за истинско творчество: тя бе непригодна да отговори и на простите въпроси, които размътваха народното съзнание, откъснато от вярата на дедите“/9/

Какво повече би могло да добавим, когато и тъй е ясно, че здравите „нишки“ на стародавната българска култура, изглеждат колкото завинаги прекъснати във времето, толкова и обречени вечно да изтънявата, в непосилните ни опити да се вплетем в една тъй жизнено важна за нас обща мрежа на културно-политическо взаимодействие с околния свят и други народи. Защото какво друго е политическата култура, ако не особен вид съзидание, в което всеки народ, всяка нация утвърждават себе си, чрез другите. Но не преди да утвърдят преди всичко себе си в системата на една своя взаимно приемлива и действително разбираема култура…

Е, и нас са ни търсили. Но най-вече, за да браним един застрашаван отвън и отвътре Византийски ред. А сетне да запълваме толкова още най-фрапиращи западноевропейски държавно-политически дефицити.

Търсели са ни най-вече заради по-евтината, гореща и „безразсъдна кръв“ на българската орда. Заради необходимостта да се постигне превес над чужди врагове, или пък временен  баланс между религиозни и какви ли не още съперничестващи сили и противоборства. Но по-малко заради някакви наши културни предимства, или дори достойнства…

Ние сме „пришълците“, макар тук на наша земя от 1300 години. Ние сме „ордата“, „пушечното месо“, „материалът“, който след като мине вихърът на толкова стълкновения, вовйни и погроми, са имали все същата участ – да се завръщат отново в своите географски предели, до „второ повикване“ на Историята. Но не и на Културата. !

Дали тази „матрица“ на пагубно съотнасяне към нас българите, но и не по-малко  към собственото ни тъй плитко разбирано народностно съзнание , е все още непоклатима, както може би ни изглежда до днес? В един свят на тъй бурни промени културният залог добива нова стойност, значение и смисъл. Но не за всеки. Тогава ?

Колко лесни би било, ако всеки повярваше, че „последните ще станат първи“…И ако все пак имаме тази участ, ще можем ли да се задържим върху крилете на собствената си българска дързост, която единствено е била способна да ни откъсне от пагубната гравитация на всяко безвремие. Или, като дребните песъчинки, талвегът на живота ще ни отсее ту на единия, ту на другия бряг на реката, както прозря една възможна наша народностна участ Ив. Хаджийски? Да не говорим за дъното, отгдето за сетен път ще трябва да се „оттласкваме“…

Бележки

1.Иван Хаджийски, Оптимистична теория за нашия народ. Български писател, 1974, стр. 229

2.Андрей Пантев, Българският Април 1876 в Англия и САЩ, София, 1996, стр. 13

  1. Найден Шейтанов. Духът на отрицанието у българина, сп.“Философски преглед“, 1933, Nr. 2 – вж. Сб. Защо сме такива. В търсене на българската културна идентичност, София, 1994, стр. 270
  2. Петър Мутафчиев. „Философски преглед“, 4, 1934, Nr.2 , вж. Поп Богомил и Свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история. Сб. Защо сме такива – стр. 361-362
  3. пак там
  4. пак там

7 Найден Шейтанов , Български светоглед, Просвета 8, 1942, Nr. 4, 193-204

  1. . Петър Мутафчиев, Към философията на българската история. Византизмът в средновековна България, „Философски преглед“, 3, 1931, 2, стр. 27-36

Текстът е  публикуван за пръв път като в едноименна глава от „Българската политическа култура“, С, 2001, К&М; The Bulgarian Political Culture ,1. Ed. 2007, pp.196, Goetingen  V&R unipress.

 

 

Моленбек е във Франция!