georgi vasilev 1

ПЕТТЕ МАНТРИ, КОИТО СПЪВАТ БЪЛГАРИЯ

Автор: Георги ВАСИЛЕВ,
Основател на „Философският клуб“

В редица дискусии на „Философския клуб“ ясно бе дефиниран негативния ефект, който имат върху масовото съзнание и у нас „мантрите“ на прехода. Една част от тях послужиха за инструмент на нео-либералния „ново говор“, който обсеби лидерите на мнение у нас. Друга, според оценки на водещи западни философи, характеризират т.нар. „трета модерност“, с рафинираните методи и средства за инсцениране на една, или друга реалност.
Индивидът, разположен в тази среда губи своята идентичност, ценностни ориентири, още повече вяра в собствените си сили като субект на една значима, но и желана социална промяна. Как да се излезе от това състояние – веднъж „че всичко е ясно“, характерна за домораслия елит на прехода, и втори път – резигнацията на мнозинството, а в частност и на българската интелигенция, значителна част от която абдикира от мисията си на духовен предтеча, ако не „водач“ в стария смисъл на авторитарните системи.
Тук публикуваме първото от пет поредни есета, посветени на развенчаване на мантрите на прехода. Разбира се, че Свободата тръгва от там откъдето остават оковите на мисълта, в т.ч. невидими с които ни препъват по пътя, наши и чужди многознайковци.
Вярваме, че нашите читатели ще намерят време да изразят мнения, критични становища, още повече да дадат идеи, как можем и следва да се върнем към здравия български разум, като единствен съдник на толкова нелепици за днешния, още повече утрешния ни ден. Че как иначе ще удържим срещу бързея собствената си идентичност като нация и народ , да не говорим за достойнството, което често се е оказвало последна разменна монета на българина. Дали пък точно заради това че тъй скъпо сме я харчили, не сме оцелели вече повече от 1300 години?

Бел. на редактора

 

Първа мантра:

  • БЪЛГАРИТЕ СА ЕГОИСТИЧНИ ИНДИВИДУАЛИСТИ И СОЦИАЛНО ПАСИВНИ“

Една от най-сериозните грешки на всеки рационален опит за теоретизиране е да се правят генерални обобщения от частна извадка данни. Гъската си мислела, че няма по-прекрасен и щастлив живот от нейния, защото всеки ден в продължение на месеци й поднасяли храна. Докато един ден ….

Всъщност нашето поведение зависи от обстоятелствата, в които сме поставени. И това е валидно за всеки човешки индивид, независимо от национална принадлежност, културна идентификация, или раса. Робин Дънбар, водещият експерт по еволюционна психология излага безупречна аргументация, демонстрираща как езикът, религията и културата са тези мощни средства възникнали в процеса на социализацията на индивидите, които гарантират по-ефективното оцеляване на всеки един индивид пред предизвикателствата на външния свят.

И българите не са изключение в този свят и ревностно съхраняват и се придържат към своите език, култура и религия. Защото историческият опит им е доказал, че тяхната езикова, културна и религиозна интеграция е помагала и помага да оцеляват. Естествено, историята не стои на едно място, обществото се развива, а с него и формите на интеграция и социализация.

Проф. Атанас Атанасов, изтъкнатият български генетик, обръща внимание в своите изказвания, че способността към адаптация е заложена много дълбоко, в самите човешките гени. В зависимост от външните обстоятелства и с цел съхранение на индивида, се включват или изключват определени гени, или тяхното действие се модифицира и адаптира към промените в околната среда.

Това всъщност, което се повтаря като мантра за социалната, дори в някои твърдения квалифицирана като „робска“ пасивност на българите, е теза в заявленията на претенциозни, но не дотам образовани пишещи люде. Самата тяхна епистоларна активност е вече доказателство за противното – че не всички българи са пасивни пред решението на обществените дела.

Това, което всъщност предизвиква раздразнение е чувството, че българското общество не реагира спонтанно при първо поискване на всяка едно вредно, глупаво, или незаконно действие, или бездействие на функционерите на държавната власт. Или по-скоро не реагира така, както тези пишещи люде считат за правилно българските граждани да реагират.

Само че причините да не се случва това, което се иска, не са една и две:

– Ако използваме методите на теорията на информацията, за да има адекватна реакция трябва да има адекватен, пълен и своевременен достъп до информация. Дори и повърхностния анализ на българската медийна среда предоставя множество примери, че има сериозен проблем с правото на гражданите на имат такъв адекватен, пълен и своевременен достъп до информация. Медийното финансиране е проектирано така, че възнаграждението идва от реклама и ПР поръчки. Съответно това детерминира и мотивацията на заетите в медийната индустрия, да изкривяват информационния поток в посока към това, което винаги привлича вниманието – секс, скандал и ужас, или към изпълнението на пропагандни поръчки.

Трудно можем да обвиним целокупния български народ в замислянето и поддържането на тези медийни конструкции. Напротив, отговорността е индивидуална и лесно проследима, и тя води към шефовете на съответните институции, които имат дори законовата отговорност да предлагат решения за подобряване на медийно-информационната среда, да реализират такива решения и да осигуряват анализ и обратна връзка. В случая, това са председателят на СЕМ, министър-председателят и президентът. Те не си вършат работата, не народа!

– Дори и да има достъп до необходимата информация, това също не е достатъчно. Необходим е и ефективен метод за обработка на тази информация. На алгоритъм, както казват математиците или информатиците. На ниво общество, алгоритъмът се осигурява от културата и образованието. Колкото по- ниска е културата, тоест репертоарът от историческа памет за минали проблеми/решения, толкова по-малка е вероятността от полезна реакция.

Американската писателка Анаис Нин знаменателно беше казала, че „ние не виждаме нещата, такива каквито са, ние ги виждаме такива, каквито сме!“ И като имаме предвид, че културата се насажда чрез образованието, една зле организирана и управлявана образователна система възпроизвежда това, заради което се вайкат оплаквачите на българския народ – масова простотия, примитивизъм, социална апатия.

Прехвърлянето на вината за това състояние върху българското общество не е нищо друго освен отлично усвоения похват на отвличане на вниманието от истинските виновници, които отново са лесно разпознаваеми – шефовете на министерството на образованието, на министерството на културата, на техния шеф, министър-председателя и на президента като върховния морален коректив. Когато те не искат, или просто не могат да си изпълняват функциите, страда цялото общество.

– Нобеловият лауреат Хърбърт Саймон използва понятието „ограничена рационалност“ (bounded rationality), за да опише състоянието на ограничени възможности, които има отделния индивид в процеса на вземане на решения. Процесът на вземане на решения се ограничава не само от липсата на достоверна информация или на индивидуалните познания за обработка на информацията, но също така и от нещо така просто като ограничеността на времето, с което разполагаме.

Владимир Илич Ленин имаше мечтата да научи всяка домакиня да взема държавнически решения, но така и не успя. Няма как да мислиш каква да е цената на тока от ВЕИ, когато мъжът ти те чака за вечерята, а децата са се скарали за играчките си. Колкото и да не ни е приятно, няма как да минем без разделение на труда и в тази важна за всеки един от нас сфера – вземането на политически решения.

Без професионални политици не може. Въпросът е как да стане така, че те да не бъдат като нас, а напротив – да са по-информирани, по-умни и по-посветени на обществените дела. Въпросът е напълно легитимен, защото ние заделяме част от нашите доходи във вид на данъци, за да избираме и издържаме тази професия. Въпросът е дважди по-легитимен, особено когато са налице масово невежество, широко разпространена мизерия, икономически застой, социално неравенство, корупция, несигурност, дупки по улиците, и явно недоволство, че сме уж в Европа, ама не съвсем.

Тук предчувствам справедливия до болка въпрос: нали обществото, тоест ние си ги избираме? Кой ни е виновен? Само че, наистина ли си ги избираме сами? Не е ли това по-скоро хвърляне на масата на претоплена манджа с подтекста: изборът е твой, или яж какво има, или си стой гладен! Истинският свободен избор предполага не само правото на избор, но и предоставянето на възможностите за избор. Към възможностите за избор принадлежат и правото на достоверна информация, и правото на висока култура и образование, и правото на институционална уредба, чрез които сме в състояние да преодолеем нашата човешка „ограничена рационалност“.

Дотук нищо ново в изводите. Политиците са виновни! Не обществото, не българският народ, дори не и циганите! Това е така, без съмнение.
И все пак, има ли задачата решение? Моят отговор е, че решение има. Само че то не е едно, по простата причина, че решението на обществените дела е уравнение с неограничено число променливи и неизвестни.
Решението не идва и с някаква обективна предопределеност, както ни демонстрира историята. Обществата възникват, развиват се, изчезват. Други се появяват в друга конфигурация, с други цели и степен на развитие.
Истинският въпрос за мен е не дали, а кога и кой от българите ще посвети своя талант, знание, енергия и емпатия да убеди невярващите и да организира демотивираните за един победен марш към позитивна промяна. Новият Левски на новото българско общество в комплексния днешен свят, пълен с толкова рискове, но и с толкова възможности и далечни хоризонти!

*В следващите есета, ще разгледам и другите четири често повтаряни трафарента:
– „Демокрацията е висшата форма на държавна власт“
– „Нищо не зависи от нас“
– „Държавата само пречи“
– „Пазарът решава всичко“

Едно мнение по „ПЕТТЕ МАНТРИ, КОИТО СПЪВАТ БЪЛГАРИЯ“

  1. Вероятно добре би било авторът да проучи публикуваните изследвания в българската научна литература, които в голяма степен ще дадат отговор на редица от изложените проблеми. Те вече не са само повдигнати въпроси или повтарящи се мантри. А доколко отговорите им са приети или не в общестнвеното пространство, този факт би могъл също да се обясни чрез редица налични социо-антропологични изследвания, включително и у нас.
    От друга страна, дори и за т.нар. „леви интелектуалци“ не е препоръчително възприемането на една друга „мантра“ относно „лошия неолиберализъм“. Напротив, изоставянето на класическите либерални ценности, тяхното неразбиране и отказът те да бъдат осмислени и правилно проектирани в обществената среда, е по-опасно от редица други наблюдавани явления. Именно псевдонагласата към либералните идеи и практики на „лидерите на общественото мнение“ деформираха истинските позитиви на теоретичния им фундамент.
    Приветствам решението за поставяне на общестнвена дискусия на интересни и важни социални проблеми и решения, но дори и „затварянето“ на определени, определящи се като интелектуални кръгове формирования, по линията на единомислието, предполага съобразяването и доброто познаване и на другите гледни точки. Чудесно е, когато съществува необходимата информация и се цитират автори, независимо, че научната коректност изисква и по-широко представяне на дадена идея, концепция или просто социален конструкт. Но и това не е достатъчно. Някои дефицити водят до методологически грешки.
    Успех на следващите изяви!

    доц. д-р Аделина Миланова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Коментарите отразяват личното мнение на читателите и могат да не съвпадат с позицията на Редакцията.