В дните на Ханука – празникът на еврейския народ, който много прилича на нашата Коледа , когато хората се изпълват с нови надежди, отпечатваме статията на д-р Иво ЖЕЙНОВ.
Текстът, предоставен специално за „Философският клуб“, е посветен на духовната връзка на Нобеловия лауреат Елиас КАНЕТИ /на челната снимка/ с България.
Никой не се е „сетил“ досега да потърси формирането на личността на големия писател, роден в Русе, в неговите най-близки роднини в Израел – фамилията на братовчед му Ардити. Сега това е направено за пръв път, в аспекта на един родов план, който надживява вертепа на годините, предхождащи Втората световна война – с рояка от идейни противоборства между комунисти, анархисти, ционисти, просветени либерали, консерватори.
Текстът , откъс от новата книга на автора, разказва за борбата за признание на правата и заслугите на България и отделни личности за спасяване на българските евреи. Една „тема“, която системно се принизява в ред дебати през последните години, че и „произведения“ на филмовото изкуство.
Тази полемика, отдавна не вълнува истинските приятели на България тук и в Израел. Защото паметта е по силна от елементарните внушения, омаловажаване делото на български родолюбци като Димитър Пешев, Българската православна църква, и представители на гражданското общество у нас. Което тъкмо в годините на мракобесие има дързостта да защити своите евреи.
И понеже ние, българите, си нямаме Нобелов лауреат, имаме Елиас за свой такъв. И не без право. „Защото всичко, което по- късно преживях както писа Канети – вече се бе случило в Русчук“. И този „Факел в ухото“, остава да свети и пари. За да я няма забравата. За да е жива съвестта.
Бележка на редактора
БРАТОВЧЕДА БЕРНАРД
…През юли 1924 г. заминах за лятото на гости в България…
Един от най-пламенните оратори, който минаваше за истинско чудо, беше и мой братовчед . Бернард Ардити…съвсем млад, той се беше посветил на ционизма… Когато дойдох в София, всички говореха за него…. Поздравяваха ме за този братовчед… всички бяха омагьосани, всички бяха пленени от него…
Елиас Канети. „Факел в ухото“.
Ако в творчеството си Елиас Канети не веднъж пише, дори с известна неприязън, за странностите на своя чичо Йосиф Ардити, съвсем друго е неговото отношение към един друг представител на този клон на неговия род – синът на Йосиф и негов първи братовчед Бенямин (Буби) Ардити. Самият Канети предпочита да нарича близкия си сродник не с еврейското му име, а с европейския му вариант Бернард, или по-точно братовчеда Бернард. В личните си писма пък го нарича Бернхард. Интересно е да се разберат мотивите, защо той го представя по този начин пред световната общност на читателите. Дали това е някаква мода, бягство от родното или опит за културно чуждопоклонство? Очевидно отношението не е случайно и точно чрез това обръщение Канети издава мислите и чувствата си към своя братовчед, човек с голяма морална стойност. Бернард или Бернхард подхожда повече от Бенямин за една извисена личност, възприела високи етични и философски норми и ги трансформирала в една неспирна борба в полза на своя народ. Канети смята, че Бернард повече подхожда на един евреин презрял парите пред идеите; човекът, който е надхвърлил хилядократно затворения еврейски бит и се превърнал в полезен за съплеменниците си космополит. Без съмнение най-важната и неизвестна връзка в съзнанието на Елиас Канети, когато той пише обществено ангажирани, а не художествени произведения, е с братовчед му Бенямин Ардити. Тя е останала встрани от вниманието на изследователите, защото има напълно русенски и семеен произход. Нейната лична скритост е с интимен и почтителен-почитателен характер. Тя тангентира с неафишираното традиционно семейно възпитание на Елиас Канети, получено като 6 годишно русенско дете.
Прекараното време с Бенямин Ардити през лятото на 1924 г. прави силно впечатление на Елиас Канети и в книгата си Факел в ухото той му посвещава отделна глава Ораторът. Желанието за изповед на Канети пред по-възрастния Ардити (първо с него от роднините си споделя през 1924 г., че няма да стане химик и др. подобни) се запазва и в по-късни времена, но вече примесена с творческа гордост, за което свидетелства запазената между двамата кореспонденция. През 1965 г. Елиас Канети му изпраща библиографията на произведенията си, за да получи одобрението и уважението на Бернард за постиженията си. Имайки пред вид многото книги, написани от Ардити, той с привидна скромност отбелязва, че тя е кратка, защото съм публикувал малко неща. Всъщност в този момент книгите на Канети са издадени във Виена, Прага, Лондон, Ню Йорк, Мюнхен, Милано, Париж и се подготвят преводи на други езици. През 1949 г. той получава Голямата международна литературна награда в Париж, а културно-философското му съчинение Маса и власт е отпечатано в Хамбург, Лондон, Ню Йорк и Париж. Ролята на Оратора е вече различна, но и епохите са сменени и необходимостите на времето са други. Светът вече има нужда от други проповедници, а мисията, на която Братовчеда Бернард посвещава живота си за създаване на отделна еврейска държава, е осъществена успешно и приключила.
Отново, само с Братовчеда Бернард, Елиас Канети споделя един интимен въпрос, който го интересува – иска да знае дали е чист испански евреин? Естествено е, че от всичките си роднини той има доверие само на Бенямин Ардити и от него може да очаква компетентен отговор. Дълги години деликатната тема е тайна между тях и едва след смъртта на Оратора тя е споделена от съпругата му Рашел. Бенямин Ардити умира половин година преди да се обяви Нобеловата награда на Елиас Канети и не успява да сподели огромната радост на своето семейство, за която и той има пряко участие. След смъртта на Бенямин Ардити, по силата на традиционното възпитание, връзките с Елиас Канети са поддържани от най-възрастния в рода – неговият брат Соломон (Мони). Затова и поздравителната телеграма от фамилията Ардити до Елиас Канети е изпратена лично от Соломон, който на първо място отбелязва фамилията на Буби Ардити. От съдържанието на телеграмата става ясно, че Соломон Ардити притежава фотографии на родителите на Елиас Канети и ще му ги прати.
В отговора си на твоите телеграми и писмото, Елиас Канети споделя личните си чувства във времето, когато очаква да бъде награден – мнозина го очакваха, но аз не повярвах. Нобелистът споделя, че здравето му никак не е добре и че заради състоянието на сърцето му лекарят му го е посъветвал да не пътува до Стокхолм за връчване на награда, защото се страхувал от последствията, които могат да бъдат смъртоносни. По тази причина самият Канети силно се двоуми, защото от друга страна организаторите от Нобеловия комитет го канят настоятелно и отбелязва: моля, никому да не говориш затова и подчертава изречението. Притеснението, което терзае Канети, е нежеланието му да отиде в Стокхолм да не бъде разтръбено във вестниците и с това да обиди Нобеловия комитет. Ако бъда принуден да откажа, отказът ще трябва да бъде отправен от мен директно до тях. Конкретно Елиас Канети се страхува от силните вълнения при срещите с хора, които са се отнасяли зле с мен, както и от радостта да видя такива като теб, които винаги съм обичал. Решението му, което той споделя за пръв път и единствено със Соломон Ардити е, че смята да отиде за малко в Стокхолм, като няма да каня никого – даже брат си. Драги Мони, настоятелно те моля да не идваш. Не го прави, ако моят живот значи нещо за теб. Елиас Канети не изпада в драматична поза, а изпълнява указанията на лекуващия го лекар, който го е предупредил, че в Стокхолм трябва да пребивава в пълна изолация от хора. За да няма обидени и страшни дрязги, той няма да кани никого.
Всеки може да прочете страниците на Ораторът, но тъй като се знае малко за тази високоуважавана личност, ще обърна внимание, без особени подробности, на неговата биография и най-вече на политическите му идеи, оставили такава дълбока следа в Елиас Канети. За читателите винаги съществува малка загадка кой се крие зад определен литературен герой. Ораторският талант на Ардити, съчетан със силните ционистически – ревизионистки възгледи оставят силни и трайни впечатления и пример в Елиас Канети, които той по-късно използва в книгата си Маси и власт. Научната социално-философска интерпретация на проблемите в това произведение може да открием лесно в разговорите му с Бенямин Ардити. Няма съмнение, че братовчед му е един от примерите в съзнанието му, когато пише Маси и власт. Достоверността в изложението на фактите в Ораторът се доказват със запазената само в семейство Ардити и непубликувана автобиография на Бенямин Ардити, предоставена на авторите на настоящото издание. Изследователите на творчеството на нобелиста сочат различни явни фактори за склонността му към философията и психологията на масите, но пропускат факта, че той открива един поразил го пример между собствените си роднини – братовчеда Бернард.
В непубликуваните си спомени Бенямин Ардити разказва, че е учил в Alliance Israelite Universelle и Deutsche Schule в Русе. През 1912 г. с приятели създават дружество “Микре” – важна стъпка във възпитанието на учениците в ционизъм. Тази организация за еврейски език и култура е оформена под влияние предимно на руския ционизъм, приета от голяма част от евреите гимназисти, които започват издаването на вестници, списания и брошури. В „Микра” през 1915 г. се влива самообразователното дружество на прогимназиалните ученици в Русе, чиято задача е да се създаде библиотека. По време на втората година в Мъжката гимназия Бенямин Ардити е изгонен за участие в ученическа организация, чиято цел е да промени гимназиалната учебна система. Баща му го изпраща да учи във Виена. В австрийската столица той гостува в дома на братовчедите си Канети, в малка квартира не далеч от Пратера… и бях свидетел на мизерните условия, при които живееха. През 1916 г. завършва русенската гимназия. В същата година, заедно с Марчел Калев, Ицхак Ешкенази, Ицхак Даниел, Емил Фалосир и Алберт Леви, списват първия седмичник „Еврейско ехо„. Скоро изданието е спряно. По-късно, преместилите се в София Ардити, заедно с Макс Менахемов и Йосеф Израел, го възобновяват като седмичник „Еврейски глас„ – вестникът на младите български ционисти. Ние определихме нова посока в ционистическото движение в България. Според мен това беше първото зрънце на ревизионистическата група, обяснява кратко този важен момент Ардити. През 1917 г. русенската група хебраисти издава три книги, преведени от Д. М. Чипрут. Името му го свързва с Ребека Чипрут – съпругата на известния еврейски историограф и ционист Соломон Розанес. Хебраизмът се развива от спорове за еврейския език и култура в подготовка за емиграция и колонизация на Палестина. Русенското еврейско културно възраждане е в синхрон с огромните социални промени, свързани с еврейството. Публикуването на „Еврейската държава” (1896) е повод в Западна Европа интелектуалците да считат автора й Теодор Херцел за луд, докато в България през 1896 и 1902 г. той е посрещнат като месия. Само евреите в България застават непоколебимо зад него като водител на нацията в международен мащаб.
Следващите основни репери на новото време са Базелската декларация, която става повод Херцел да заяви, че е създал новата еврейска държава и Балфуровата декларация, с която Англия признава правата на евреите да създадат национално огнище в Палестина. Русенски евреи разменят кореспонденция с Теодор Херцел. Започва нов период в развитието на ционизма, както в цяла България, така и в Русе. Новото движение постепенно разпространява идеите си в спорове с нотабилите-териториалисти и комунистите. То е обединено около общ световен център и се създават национални партии и неправителствени организации, които ще развият колонизаторската политика и ще я доведат до различните социални групи на еврейското общество. Под влияние на призивите на Теодор Херцел да бъдат завзети еврейските общини във всички страни, на изборите през 1914 г. за председател на русенската е избран Нисим Даниел – водач на ционистката листа. Русенската еврейска община е първата, чийто председател е ционист. Тъй като Даниел е председател и на Централния комитет на ционистката организация в България, седалището й е преместено от Пловдив в Русе. Първият Палестински комитет за емиграция и колонизация на Палестина също е създаден в Русе (1919).
През 1919 г. Буби Ардити става активист и до 1924 г. вече е член на централния комитет на ционистската организация в България „Д-р Теодор Херцел„. В продължение на една година е и председател на софийския клон на дружеството. Той пише активно в едно от най-авторитетните еврейски списания „Еврейска трибуна”. На третата редовна конференция на Организацията за еврейски език и култура (Хистадрут) в Пловдив през януари 1921 г. за редактори на „Еврейско ехо” са избрани Бенямин Ардити, Исак Даниел и Йосеф Израел. На русенската група е поверено и издаването на „Аиври Ацаир”, започват да се печатат все по-често.и статии на Жаботински. През следващата година русенската група поставя подписите си под Учредителния протокол на кооперация „Иврия”, която организира първата изложба на еврейската книга в България и насърчава издателската дейност. Те популяризират идеите на Жаботински, а Бенямин Ардити става един от лидерите на ревизионистите. Определят пътя, по който трябва да тръгне съзнателната част от еврейската младеж, т.е. възприемане на ционистка концепция за бъдещето, използвайки първоначално Организацията за еврейски език и култура (Хистадрут). Основните фигури в нея са Бенямин Ардити, Макс Менахемов и Йосеф Даниел – най-силният теоретик на епохата. Два пъти Ардити е избран за делегат на ционистските конгреси през 1923 г. и 1925 г. Там се запознава със Зеев Жаботински и го кани да посети България. В София, през 1926 г., Ардити ръководи първото му публично събрание. Веднага след отпътуването му за Виена създадохме ревизионистическото движение в България, а по-късно започнахме издаването на седмичника „Разсвет„, предназначен за теоретически разработки и идейна пропаганда на ревизионизма. Същата година бях избран за председател на ревизионистическото движение в България. На страниците на местните и национални издания русенската група и Ардити водят принципна борба с евреите комунисти, които са идеологически противници на ционизма. Ционистите изповядват разбиранията на Владимир Жаботински:, че нашето дръвче комунизмът е отровен газ и като такъв трябва да го третираме. В спомените си Бенямин Ардити отбелязва: Ние определихме нова посока в ционистическото движение в България.
Ардити пръв в България пише за голямата опасност за евреите от идването на Хитлер на власт
С този пламенен водач, оратор и писател на българското еврейство, но и негов не само най-близък роднина, а и доверен приятел – изповедник студентът- първокурсник Елиас Канети прекарва времето си през лятото на 1924 г. в София. При последното си идване в България Канети не само е силно впечатлен, той е поразен от личността му. Със силата на своята интелигентност бъдещият писател разбира, че братовчед му не е някои си обикновен евреин Бенямин, предан роб на търговията от русенското пристанище, който се приспособява, за да иска нещо за себе си, а Оратора! Онзи, който не се интересува от материалните неща и властно чертае със силата на страстното си слово бъдещето на масите. Онзи, след който евреите, без изключение, вървят като огромна вълна и напускат уредените си домовете и градове, за да отидат в полупустинната Палестина. Братовчед му Бернард, който е само с осем години по-голям от него, Човекът, заради когото хиляди се събират, за да го слушат омагьосани и пленени, а Голямата синагога в София едва побира слушателите. Това излъчване и сила, думи, пламтящи като лава, която никога не изстива, човек, който живее от идеята, Канети също вижда за пръв път, както някога в русенското си детство е видял света. Истинско чудо, както ще го характеризира по-късно във „Факел в ухото”. От него Елиас Канети получава първите си и незабравими уроци за себеотрицанието, за силата на моралната власт върху масите, за въздействието на правилните идеи върху тях, за липсата на граници на властта в името на доброто дело, за личния морал и чувства, които пречат да се злоупотреби с властта върху масите, за вредата от егоизма. Елиас Канети не забравя получените ценни житейски уроци и в навечерието на връчването на Нобеловата награда, със силно чувство, споделя със Соломон Ардити: прегръщам те, поменавайки миналото и с неувяхваща обич. Думите на Елиас Канети звучат като равносметка, благодарност и сбогуване, защото и той е в последната част на своя живот. Канети не може да прегърне Оратора, защото той вече е мъртъв и затова се обръща с признателност към неговия брат, който в този момент олицетворява цялата фамилия Ардити.
Елиас Канети – седнал първи вляво, Бенямин Ардити – прав четвърти вдясно,
до него брат му Соломон Йосиф Ардити –София, 1924 г.
На 24 ноември 1926 г. Жаботински е гост на своите верни последователи в България, а официален домакин е Бенямин Ардити. Русенци изпитват силно преклонение пред своя духовен водач и дори русенският търговец Аврам Чипрут кръщава през 1934 г. един от шлеповете си на негово име. Ролята на кръстник е изпълнена от основателя на ревизионистката партия в Европа, световноизвестния журналист и писател Волфганг фон Вайзл, по-късно национален герой на Израел. Самият факт на присъствието му в Русе и приятелските му връзки тук са ясно свидетелство за високото културно ниво на русенските евреи-ревизионисти.
Конгресът на ревизионистите в Прага през 1933 г. Първи ред в средата – Владимир Жаботински, първият от лявата му страна е Бенямин Ардити. Снимката на делегатите е направена по желание на Жаботински, като е поискал от двете му страни да седнат по един представител на евреите – ешкенази, а от другата е Б. Ардити. Ардити, избран за представител на евреите – сефаради.
През следващите години Бенямин Ардити е в първите редици на обществения живот в България – по негова инициатива през 1932 г. е създадена Търговската лига Израел-България. Година след това българското правителство го изпраща като един от тримата представители на международното изложение в Тел Авив (1933). През 30-те г. Бенямин Ардити от името на „Макаби” поддържа близки връзки със Съюза на младежките македонски организации, наричайки ги братя по съдба. Очевидно втората половина на 30-те години бележи интелектуалния връх в развитието на българското ционистко движение, за което русенските евреи имат забележителен принос, както и пълната победа на идеята за колонизация на Палестина.
Малко известни са политическите пристрастия на Елиас Канети, особено в неговата млада възраст. От спомените на Бенямин Ардити става известно, че бъдещият нобелист е ционистически и макабейски деец. В чужбина Елиас Канети поддържа връзки със сродни организации и затова, когато през 1924 г. Вътрешната македонска организация решава да обложи евреите в България с голяма сума пари, а евреите създават Акционен комитет, за да се защитят, председателят на комитета Бенямин Ардити се обръща с молба към братовчед си Елиас Канети за съдействие. Канети поставя въпроса пред няколко еврейски организации, които предприемат необходимото в Париж и Хага. В спомените си Ардити специално подчертава: Неговият принос заслужава да бъде подчертан.
В най-трудният за оцеляването на евреите период, Бенямин Ардити ангажира председателя на Бней-Бритската ложа в САЩ Хенри Монски и Великата ложа на САЩ, като им изпраща меморандум чрез американския пълномощен-министър в София Джордж Ърл. През ноември 1941 г. документът е връчен от Аврам Афталион и Витали Хаимов, и двамата масони, с помощта на секретаря на легация – също масон. Бенямин Ардити установява връзка и с Георги Димитров и други влиятелни лица за разрешаване на важни обществени въпроси; участва изключително активно и жертвоготовно в спасяването на българските евреи през Втората световна война, в тайните срещи с Елин Пелин, Райко Алексиев, нунция Ронкали и др. Остава до края на живота си твърд привърженик на тезата, че отмяната на депортацията е резултат единствено на личната намеса на цар Борис. В устна форма Ораторът обявява още на 28 август 1944 г., че евреите са спасени от цар Борис. По-късно в Израел той отново е първият, който твърди същото. По време на изборите за третия кнесет Ардити пише брошурата “Истинският лик на евреите комунисти”, като изобличава комунистите като предатели на еврейската национална кауза. (Подобни възгледи споделя и Елиас Канети, когато отказва през 1981 г. поканата да посети България.)
Бенямин Ардити е автор на много книги, брошури и статии с публицистичен и исторически характер, които днес представляват библиографска рядкост. Между по-важните са: “Първите евреи в България“ и “Евреите в историята литературата и политиката” , издададени в България през 1933 година. В Израел, но на български език, той пише четирите тома “Видни евреи в България (Галерията на забравените, Тел Авив, 1969-1973; “Ролята на Цар Борис ІІІ в изселването на българските евреи”, Тел Авив, 1952. Характерно за Бенямин Ардити е, че пише и издава книгите си на български език. Причината е, че младата еврейска интелигенция получава основното си образование в еврейските училища, а средното си образование – в български гимназии и тук се крие обяснението за масовото използване в публикациите си на българския език. Без да сменят своята идентичност, евреите споделят множество общи мултикултурни продукти на своето време и изграждат взаимозаменяема универсалност. Години по-късно самият Елиас Канети споделя с братовчед си Бернард/Бернхард – много е жалко, но е факт, че никога не съм учил иврит, така че не мога да чета твоята книга, както и много други. След като превеждат романа му „Заслепението” на иврит, Канети споделя с елемент на гордост този факт с Бенямин Ардити.
Семейството на Бенямин Ардити в Израел
Богатата информация в тези изследвания в доста от случаите е единствената запазена за живота на различни личности или исторически събития. Тайната се крие в огромния документален архива на Ардити за еврейството в България, който той събира през целия си живот. В него се съхраняват дори и оригинална кореспонденция между най-висшите германски служби в Германия и България и множество мемориални бележки, често в единствен екземпляр.
Ардити емигрира в Израел в началото на 1949 г. и става един от водачине на сефарадските евреи. От 1955 до 1965 г. е депутат в Кнесета (Народното събрание) от листата на Партията на свободата. По поръка на правителството в 1957 г. той установява дипломатически връзки между Испания и Израел. На следващата година получава писмено предложение от цар Симеон да стане член на Секретариата на Временното българско представителство (наричано от някой правителство в изгнание), чиято цел е да обедини емиграцията, като представител на еврейското малцинство в България. В младите си години цар Симеон се интересува от личността на Бенямин Ардити и по този повод на 30 септември 1952 г. му изпраща своята фотографски портрет със саморъчен надпис: В знак на признателност.
Бенямин Ардити и семейство Рашел и Менахем Бегин.
М. Бегин е командир на нелегалната организация “Иргун”, след 1948 г. е водач на Партията на свободата, от 1977 г. е министър председател на Израел
Бенямин Ардити, син на Белина и Йосеф Ардити от Русе, намира вечен покой през 1981 година в Израел. По искане на „Йад Вашем“, съпругата му Рашел продава на Института за изследване на холокоста неговия ценен архив. За съжаление до ден днешен документите не са подредени във вид, подходящ за ползване, а в тях се крият още неизследвани страници за нобеловия лауреат Елиас Канети и за неговия младежки кумир Оратора.
За автора: д-р Иво ЖЕЙНОВ, историк, доктор по книгознание и библиография, автор на 16 книги. Ревностен изследовател на културно духовния живот на гр. Русе и Североизточна България. Статията е предоставена специално за „Философският клуб“ , като част от по- обширно културно-историческо изследване , което ще излезе от печат скоро.
Снимки – Личен архив на автора./бел. ред./
Ханука (иврит:חנוכה) е еврейски празник. Започва в 25-тия ден на еврейския месец кислев (ноември/декември).Празникът напомня на вярващите евреи за повторното освещаване на Храма в Йерусалим през 3597 г. ( 168 пр. Хр.) по еврейския календар. То се свързва според преданието за бунта на макавеите срещу властта на селевкидите над Юдея и с отстраняването от храма на Йерусалим на езическия олтар./бел. ред./