Философският клуб

Николай Слатински написа във Фейсбук:

Терористичната агресия срещу Европа трябва да ни направи още повече европейци. Това не е само удар върху душата и тялото на Франция, това е удар върху душата и тялото на Европа.
Само който не разбира това, може да злорадства по адрес на Европа и да обвинява и проклина с антиевропейска злъч.
Нападат Европа за това, което тя е, и за всичко, което тя прави.

Вярно е, има неща в нея, които могат да бъдат и по-добри, както и сред това, което тя прави, има неща, които може да прави по-добре.
Но ние днес трябва да бъдем не по-малко, а повече европейци.
Също така, ние трябва да осъзнаем това, за което съвременната наука за сигурността отдавна говори:

Ние сме във вълната на Риска, ние сме в Обществото на серийно произвежданите Несигурности, в Обществото на Риска, в Рисковото общество. Все повече ще преминаваме от една извънредност и анормалност към друга. Извън-редността е новата редност, във-редност, а-нормалността е новата нормалност.

Ето защо е необходимо не да реагираме, когато бедата се случи, не дори и да мислим за превенция, при която не даваме на малката беда да стане голяма, да се превърне в катастрофа, а да действаме с ранно сигнализиране – да не позволяваме въобще на бедата да ни изпревари и да ни свари неподготвени, да не й разрешим да възникне. Защото в Рисковото общество всеки изпуснат риск се развива страшно бързо във времето и пространството.

В Рисковото общество от напукването на стената до спукването й може да има няколко милисекунди. И ние не можем вече да укрепваме пукнатината, не можем да се мъчим да не допускаме малката пукнатинка да стане голяма пукнатина, а трябва да не позволяваме стената да се напука дори на милиметър. Напука ли се дори на милиметър, тя може за милисекунда да се спука и пороят да ни отвлече.

В Рисковото общество се нуждаем от качествено различно мислене, от качествено различно отношение към бедите – като се научим да не изпадаме в паника и ужас, да не се разпадаме на атоми и подплашени стада, а да се мобилизираме, да се обединяваме, да се сплотяваме, да нарастваме нашата солидарност.

Рисковото общество е общество на трансформационната, мобилизационната сигурност, когато са нужни сериозни трансформации и екстремна мобилизация, за да продължим да бъдем в сигурност.

Рисковото общество налага качествено различен подход към сигурността, то борави с коренно различна терминология (която опасявам се, нашата политическа класа не владее, защото е все още в 20 век по отношение на рисковете и извънредните ситуации и дори съсипа систематично Гражданска защита, докато други общества развиват Гражданската си защита в Гражданска сигурност) – ранно сигнализиране, диагностика на уязвимостите, анализ на критичностите, преприоритизиране на ресурсите и др.

Рисковото общество изисква много по-развита като мрежова организация система за национална сигурност с много повече децентрализация за сметка на централизацията и координация за сметка на командването.

Изисква и инвестиции:
– в т.нар. рискови противодействия;
– във first responders – първите реагиращи;
– в Полицията, която не бива да бъде мразена по начина, по който бе мразена тези дни, само защото полицейските ни служби не работят, защото са постоянно разбивани, насилвани и изнасилвани от политическата каста;
– в нов тип специални служби – такива, каквито ни налагат предизвикателствата и рисковете, опасностите и заплахите, а не да имаме служби, за които няма работа или те предпочитат да се занимават с това, което са си правили цял живот и да го правят така, както са си свикнали да го правят през цялото досегашно време!

Войната с тероризма не се води само с армия и специални части, а и с полиция и специални служби и тежко, и горко на държава, която мрази и първите, и вторите, и третите, и четвъртите!

Рисковото общество означава, че времето вече е друго, и пространството вече е друго. Ние се натъкваме на неизвестните неизвестни и трябва да ги превръщаме в известните неизвестни или в неизвестните известни. Но повече никога няма да си имаме работа с известните известни.

Нашият живот в Обществото на Риска ще бъде постоянно стреляне със завързани очи по движеща се мишена. И максималното, което можем да правим е, да застопорим мишената, пък дори очите ни да са завързани или да махнем превръзката на очите, нищо, че мишената се движи. Но повече никога няма да имаме леснотата да стреляме с развързани очи по застопорена мишена.

Така ще бъде и това ни чака. И ние като Европа сме призвани и призовани да устоим – като минимизираме дефектите, слабостите, недъзите, заблудите и грешките си и като максимизираме силните си страни, ценностите, принципите, нормите, стандартите и верните си ходове.

В тези си усилия изобщо не сме обречени. Нищо, че ако човек слуша какво коментира част от нашето общество, с тревога може да си зададе въпроса – а то живо ли е или само се прави на такова. Защото едно живо и жизнено общество трябва да реагира много по-мъдро, по-състрадателно, по-смело и по-европейски.

Поне според мен, според скромното ми лично мнение.
Но какво тук значи някакво си лично мнение. Още повече като е в малцинство. В крайно ограничено и все повече стопяващо се малцинство