Философският клуб

Автор: д-р Валерий СЕРБЕЗОВ, физик, експерт по нанотехнологии, нови материали.

Продължаваме публикуването на статии и експозета от последната 4 -та Сесия на „Философският клуб“ посветена на въпроса : Образование, култура и наука: кой да решава как да се организират и финансират тези публични услуги – пазарът, или държавата? – модератор Георги ВАСИЛЕВ .

Очевидно е, че образованието, здравеопазването, културата и науката в слединдустриалния век, или века на „икономиката на знанието” не са надстроечни елементи или явления, а преки производствени сили ,от които зависи просперитета на всяко общество и държава.

Ето защо правилият отговор на зададения въпрос „Кой да решава как да се организират и финансират тези публични услуги – пазарът или държавата?“ трябва да се анализира и отчете състоянието на „промяната”, извършваща се в България и кризата на институциите. В предишната дискусия накратко се опитах да разгледам липсата на подходящ модел за управление на промяната и причините за това.

В тази връзка и за съжаление, бих могъл да добавя, че границите между държавата, пазара и обществото, които в повечето развити западни общества винаги са били силно адаптиращи и преливащи се, в зависимост от икономическите условия и с цел стимулиране на самата икономика и просперитет на обществото ,в България днес не е реализиран нормален пазар, държавата е без ефективно функциониращи институции, а обществото е силно разделено, изкуствено поляризирано, неорганизирано и без кауза.

Отчитайки фактора за глобализацията на икономиките и пазарите и факта ,че България е част от ЕС и Европейските институции, въпросът „кой да решава как да се организират и финансират тези публични услуги – пазарът или държавата” задължително трябва да има строго специфичен отговор адаптиран към:

1/ местните условия или среда,

2/ Директивите за развитие на ЕС,

3/ Глобалната икономика.

Правилният отговор на този въпрос би ни извел  и в голяма степен от „капана” ,в който се намира в момента българската икономика от 25 години и невъзможността и за създаване на средна класа с брутен национален доход на човек надхвърлящ 10.000,00 Евро или долара, т.е. разходите за труд да достигнат нива, при които инвестициите в производствен капитал и нови технологии да станат по-изгодни от инвестициите в работни места с ниска принадена стойност.

Или по-просто казано, иска ли българското общество и българските институции да създават местна, конкурентноспособна „икономика на знанието”, или България ще се развива като екстензивна небалансирана аграрна ,туристическа икономика и периферна държава ?

Ясно е, а и практиката показва, че нито институциите в България, нито обществото в момента, мога да отговорят на този въпрос по посочените по-горе причини, независимо че бе разработена специална програма от ЕС – ФАР 2005 за България по грантова схема за изясняване и решаване на проблема, както и програмата Конкурентноспособност.
В отчета на този проект (ФАР 2005) бяха само посочени възможните източници за финансиране на „икономиката на знанието и иновациите” (ще ги спомена накратко с критични бележки):

• Национални фондове (институционално и конкурсно финансиране – поради силно корупционната среда тези схеми работят трудно),
• Европейски фондове и инструменти – поради силната конкуренция, лобита неподготвеност и липса на навременна информация за българските реципиенти, тези финансови инструменти се усвояват изключително трудно,
• Частни инвестиции – основно публично –частно партньорство, теоретично добре развито в България, респективно изграждащо се и функциониращо в ЕС , но умишлено не стимулирано от институциите в България ,както и някои фондове на ЕС за споделяне риска,
• Рисков капитал – неразвит в България в нито една от формите му.

Програмата „Конкурентноспособност“ е също дискредитирана, както поради корупционни практики, така и поради нейното лошо и необмислено структуриране за Малки и средни предприятия (МСП) и специално за иновативни високотехнологични и стартиращи фирми ,които не намират място там, а са едни от основните носители на технологично развитие днес.

В най-добрия случай успешното приключване на проекти по тази програма завършва със закупуване на ново оборудване за фирмата, логично от водещи компании извън България, което не стимулира по никакъв начин местната икономика, или с представяне на прототип на иновативен продукт, без да е осигурено неговото развитие, маркетиране, предствяне и излизане на пазара в следващи програмни етапи.

В Програмата не е отделено и никакво място за създаване на Консорциуми между чисто изследователските организации, като институтите на БАН и ВУЗ и фирми, или високо технологични фирми за решаване на авангардни интердисциплинарни научни и приложни задачи и проблеми от местно, европейско и световно занчение и създаване на собствен, конкурентен за глобалната икономика продукт.

По този начин „умишлено или не,  се подтиска развитието на науката и образованието в България, като фирмите от години разполагат с по-модерно оборудване и технологии от самите научни организации. Стига се до такива абсурдни твърдения на университетски ръководители, че висшето образование трябва сляпо да следва изискванията за равитието на бизнеса и неговите времени нужди, а не университетите изпреварващо да дават насоки за неговата модернизация и перспективни с десетилетия напред продукти и пазари.

Необходимостта от създаване на кадри ,които умеят да създават и управляват нови бизнеси, необходими за нова икономика очевидно още не е осъзната. Компетентността и морала по управление на програмите и проектите тук няма да коментирам. Те трябва да се посочват с факти и действащи лица, но като цяло са известни на българската общественост по редуващите като по програма скандали за корупция, отразявани в медиите.

Културата, която трябва да е фундамент и факел за образование, наука и здравеопазване е оставена на „случайността” или още по-лошо на ерзац културата, запълнила всяка пазарна и непазарна ниша и просмукана в емоциите и мисленето и на нашите бъдещи наследници вече. Тази псевдо култура подменя морала и ценностната система на цялата нацията ,изграждани и отстоявани с векове.

Здравеопазването, което е функция на културата, образованието и на нуката, в най-голяма степен днес и в бъдеще, очвидно не би изпълнявало своята роля оставено на чисто пазарен принцип, за една недоразвита икономика ,бедна държава, бедно население и катастрофална демографска криза. Известно е също ,че Държавна намеса с „наливане на пари” е неефективна при корумпирана администрация, слаб контрол и правораздаване и неясен и несъгласуван с обществото и браншовите организации модел за преструктуриране.

И така при липса на развит пазар, неуспешно функциониращи институции и разделено общество в България  в момента, като отговор на поставения въпрос се оформят няколко модела, които биха работили успешно, по мое мнение:

1/ Хибридни организационни структури или асоциации (в историята има положителни примери, като Холандската Източноиндийска компания),които са сливане на държавни, обществени и корпоративни/частни интереси, с даване на монопол, или специален статут на тази структура за развитие и вземане на решения за финансиране и управление. Обществените интереси тук могат да се защитават и контролират от браншови организации, граждански сдружения, синдикати …..
2/ Преодоляване на институционалните пречки и развитие на публично-частното партньорство (това може да се реализира,чрез законови рамки – което ще е много трудно, или чрез преки взаимоотношения с относително автономни публични организации, което от своя страна ще е частично решение). Публично- частното партньорство е удачна форма, но с отчитане на условията в България.

3/ Изграждане на местен рисков /venture/ капитал във всичките му форми или привличане на външен, при определени създадени благоприятни условия.

В случай на изграждане на функциониращи институции и действащ пазар, въпросът „Кой да решава как да се организират и финансират тези публични услуги – пазарът или държавата?“ естествено би отпаднал от дневния ред на обществото. За сега обаче той ми се струва един от приоритетните.

И никакво „златно мълчание“ на управляващи и управлявани не би могло да го отмени, доколкото обективното обществено развитие само ражда в недрата си и промяната и нейното отрицание.

Въпрос на избор, както се казва. Или отказ от такъв. Но с него и шансът за значима и желана социална промяна, стремежът да следваме примера на напреднали и развити страни в Европа и цивилизования свят, остава само един наратив. Или приказка за „глупци“, за да не кажа по остра дума, мисля ,както се бе изразил Шекспир.