„Тервел разбива сарацините 718 г.“ – Илюстрация : Александър Алексиев – Хофарт
Автор: Проф. Пламен К.ГЕОРГИЕВ, доктор на социологическите науки
Екпозе на автора пред 5- та редовна сесия на „Философският клуб“ , посветена на сигурността за България през 21 в.
**********
В седем тези, ще изложа своето виждане по темата на нашата дискусия. : Сигурност за България в 21 век – със собствени средства и сили, или с помощ отвън?
Първо: Намирам за целесъобразно да разгледам през друга призма парцелираното, понятие за сигурност. Въпреки риториката за комплексност на явлението, налице е досадно фрагментиране на неговите институционални полета, технологични, екологични, финансови и пр. аспекти. Това се отразява негативно върху управлението на процесите на сигурността.
Сигурността най-точно и прагматично се синтезира в понятието риск. Рискът, дали осъзнат, частично предвиден, или внезапно изявен, според един от най- задълбочените му изследователи Улрих Бек /вж. “Рисковото общество“ 2000, „Рисковият свят“, 2007 / – се категоризира най-общо, като „неслучило се зло“. В момента, когато то се случи – рискът се „изравнява“ и престава да съществува.
Второ: Толкова по- значим е рисковият потенциал, от гледна точка на рационализирането, а от тук и гарантирането на сигурността в съвременния, взаимно взаимно уязвим свят. За съжаление у нас оценяването на рисковете витае между ирационални пристрастия, усърдна манипулации, че и …откровено дилетанство.
Това, само по себе си, възпроизвежда „мета“ несигурност, възцарила се над нас всички. И в определена степен, обсебила и други общества, за каквото вече се дебатира в Централно европейски страни като Германия, Холандия, довчера „гарантирани“ в благоденствуващото си спокойствие скандинавски страни. /вж. Heinz Bude, „Gesellschaft der Angst“, Hamburg, 2014/.
Сигурността, като степен на устойчивост, или способност за защита от вреди, освен своите глокални /от глобален и локален – З. Бауман/ и глобални измерения, има и иманентни измерения, свързани с доминиращи, традиционни, че и вътрешно противоречиви /и противоборстващи/ ценности в редица общества в преход. Като напр. зачитането на другия, неприкосновеността на личното благо, солидарността с пострадалия, ощетения, унижения, ако щете.
В нашия български казус това са културални наслагвания и зависимост от един специфичен път / path dependence/, чрез който сме оцелявали през вековете. Въпреки всичко. Достатъчно ли е това днес? Или по -скоро трябва да бъде надмогнато? И ако, да, как, с какви сили, ресурси, че ако щете и „инвенция“?
Трето: Ние сме положени като „точка“ в един динамичен, но твърде различен / по своя начин на живот, вярвания, ако щете глобален свят./ Нашите „гаранти“ в него, по силата на парадокса, са били примитивизмът, системният изолационизм от достиженията на цивилизацията, „преклонената главица“ /Хаджийски, Ив. Шишманов, Ан. Страшимиров и други./ Но в същото време и изкуството да обръщаме и врага в приятел. Малцина са културите, които могат да се похвалят с това. При това, отстоявайки своя език, вяра, народностен идентитет под гнета на други вери.
По ред причини тук, на предела между Ориента и Оксидента – които впрочем размиха границите си, съдбовността, представа за „орис“, предопределяща „това, което е писано“, все още витае като презумпция. Тя се схваща като „спасителна визия“, “ шанс“ /но не по Вебер/. Според според мнозина антрополози, това ни приковава към гравитацията на азиатските култури. Това е пагубно!
Нужно ни е да се оттласнем от тази представа. А то значи да преоткрием своето национално Его в един модерен, но скоротчено разграждащ се глобален ред. Това ще рече ще рече да осъзнаем своите национални интереси в нов контекст. При това без чужди перифрази и „взаимки“.
Досегашния „еклектичен образец“, и един допотопен „омникултурализъм“, с който сами сме си слагали хомота на шията, трябва да бъде заменен с рационална културална селекция на всичко, което ни е нужно днес, а то значи и утре като народ и нация.
Четвърто: Преходът не успя да помири глъбинни духовни антиномии в съзнанието на ред малки народи от Югоизточна Европа. В това число и нашия – българския. Не съумя да стори това и „императивът“ на наказателно „вменяване“ на нормалност, така, както я разбира нео-либерализма.
Ето защо ирационализмът се вкопа по-дълбоко в гернерациите след 89 та, понесли се по течението на националния нихилизъм, консумативизма и криворазбрания хедонизъм. И в крайна сметка ни направи подвластни на егоцентризъма и безотговорността. Пред самите себе си! А то значи и пред другите.
Пето: Възпроизводство на „хибридни“ идентичности, манипулацията с маргинализирани общности и групи, вече е мощен извор на несигурности и нови конфликти. Тук нямам предвид ориентализирани култури, докарани в резултат на онези културни и политически фактори, които посочи Едуард Саид в своя знаменит труд „Ориентализмът“/1975/, до фрапиращо изоставане от прогреса. А системното неглижиране, чрез матрицата на пост-колониален гнет и културна изолация от достиженията на цивилизацията.
Аз очаквам, както посочих на последната си открита лоекция пред антрополози, политолози и социолози във Фрайбургския университет – Швейцария, не толкова „Сблъсък на цивилизации, а по- скоро сблъсък на невежества“. Казано иначе – процеси като ориентализацията и самоориентализацията , тепърва ще ни занимават като матрици за „обръщане на другости“. И изпитание за националната ни идентичност.
Тази матрица на отблъскване се пренася върху Източна Европа, а идета за интеграция в ред аспекти, системно се проваля. Има много емпирични доказателства за този тренд, който създава врагове.
Шесто: Моята теза, е диагонално отстояща на тезата на С. Хънтингтън, която не случайно изгуби „патината“ на първоначалното си сензационно внушение. А именно, че християнството и мюсюлманството ще се сблъскат неизбежно, както твърдеше той.
Че католицизмът и „ортодксиите“, от двете страни на един вторично ускорен културален разлом – съществуващ от хилядолетия – ще довършат стария ред няма съмнение. Въпросът е дали това ще стане по пътя на тотална разруха, или все пак със силите на „световния обществен разум“.
Аз твърдя , че не може да има сблъсък между цивилизации, доколкото няма цивилизация, която да се е възцарила, още повече просъществувала по пътя на унищожението на „друга“. Рано, или късно, предимството се е оказвало не на страната на воина, на победителя, на завоевателя. А на тези, който отглеждат …повече ориз.Така и Китай е побеждавал нашествениците си.
Седмо: По- важното, което следва да осъзнаем тук и сега, и за което мнозина членове на нашия клуб апелираха вече – е, че България променя националните си параметри. А то ще рече традиционните си роли и функции в геополитически и културален план, като традиционен буфер на Европа срещу Ориента.
Ние не сме и не можем да бъдем вече „гранична зона“, с каквато ни свързват и ред теории за „граничните народи“, „прусаците на балканите“ и пр. от времето на Първата, че и Втората свотовни войни. Да не говоря за системни внушения за Балканите като „барутен погреб“, неизбежно маргинализиране, респ. „ чезнещи етноси“ и пр., с каквито ни заливат апокалиптични „формати“ на дигиталната пропаганда.
В този смисъл, заплахите респ. рисковете, които идват от климатични, технологични, технологични предизвикателства на т.нар. „трета модерност“, която прибърза да обяви своите „победи“ /Бек/, представляват за нас център на особено внимание. Това са религиозни /пара идеологически/, икономически, че и ментални противопоставяния.
Като принадлежащи към православния свят, един пословичен наш патернализъм, ако не доброволно отдаване на „суверенитета на духа“ /Хегел/, живее у нас като култура , в странна смес с остатъчен „паганизъм“. Ето защо България през 21 в. пренася по един или друг начин „прокобата“ на тази своя традицонна „културална всеядност“, както споменах. И това е първото от което трябва да се отървем..
Ние трябва “ да оставим трупа в хралупата„ /Ницше/ , за да продължим към светлината. Това значи, че ще съжителстваме и в бъдеще с ред по- малко познати етноси и народностни групи от по- близо и далеч. Но в това е и нашият шанс, както съм склонен да мисля. Защото в 1300- та ни история, в своята етно-национална генеза, сме оцеляли благодарение на умението, да живеем чрез единство в многообразието. Нещо на което Европа тепърва се учи и както се вижда здравата се препъва.
Този наш културален, но бих рекъл и политически опит идва от „нашите кумани и печенеги“, от „Златната орда“, от кривите саби на воините на хан Тервел, който спасява не само българската държавност през вековете. Но и Европейската. И се въздига до девиза „Всеки роб, който стъпи на българска земя, свободен става“, както е записано и в Търновската конституция, ако и безогледно суспендирана.
Духът на този инстинктивен демократизъм /Ив. Хаджийски/ върви с българското чувство за държавност. Нещо повече – потъпкван, той винаги е възкръсвал. Макар и с цената на толкова ценни жертви, потънали в една наша безогледна забрава. Днес жертвите не са нужни.
Трябва по скоро българска лепта – дори не толкова в материални, колкото измервана с духовни мерки и теглилки. Да отделим зърно от плявата – както се казва у нас. И го разпределим справедливо. Без да късаме живо месо, за да „нахраним“ орела от приказката, който обещал да откара едно момче, през девет планини в десета. За да ни има сред други достойни народи. Нам ще ни стигне зърното, понеже знаем да оцеляваме и с по. малко от други, разбирате ли?
Логично възниква и моят окончателен отговор на въпроса застанал в центъра на нашата дискусия:
- Не, със собствени сили ние не можем да достигнем тази цел, целеположена дори в средносрочен план от 20-30 г. Това е възможно само в единение със ЕС, Русия, Германия, САЩ.
- Нужна ни е нова институционална архитектура за да се впишем в по-широко Евразийско културно – политическо простраство чрез глобално партньорство.
- Това налага и нашата интелигенция да се включи в дефиниране на националния интерес, като формулира принципите за изграждането на модерна българска държавност в глобалния свят.
- За това ни трябва Нов конституционален ред и нова държавна подредба. Това според мен е главна потребност на страната ни. Сега и в непосредствена, перспектива.
Окт. 15, 2015