Автор: Проф. Венелин ЦАЧЕВСКИ, доктор на икономическите науки
Най - общо казано, държавните институции са призвани да осигуряват вътрешната и външната сигурност и да създават условия за развитието на страната, която представляват. Широко разпространен е възгледът, че държавата трябва да има силно присъствие, обикновено отъждествявано с наличието на голяма държавна собственост в икономиката и другите области.
Много българи считат, че основна, едва ли не единствена причина за трудния период, в който навлезе България след извършените промени в края на 80-те години на миналия век, е оттеглянето на държавата от основните сфери на обществено-политическия и стопанския живот, и по този начин било улеснено установяването на „див капитализъм“. Като потвърждение на това разбиране обикновено се сочи извършения процес на промяна на собствеността, която от предимно държавна бе трансформирана в частна. Оттук произтича разбирането, че това положение може да бъде променено в положителна посока, ако бъде увеличен държавният сектор в икономиката, а държавата радикално повиши своето пряко ангажиране в социалната и други основни сфери.
Въпреки че държавният сектор в икономиката след 1989 г. бе драстично намален, което в променилите се вътрешни и външни условия бе неизбежно, това не означава, че без него не може да бъде провеждана успешна политика в икономиката и другите области. Съвременната държава разполага с мощен законодателен, административен, данъчен, финансов и друг потенциал, който й позволява да оказва решаващо влияние върху развитието на страната и без наличието на голяма държавна собственост в икономиката. В действителност важно е не е какви са размерът и делът на държавната собственост, а дали тя се използва ефективно, дали е в оптимално съотношение с частната собственост и е в съответствие с националните интереси, цели и приоритети.
Впрочем в сравнение с мнозинството държави в Източна Европа и почти всички западноевропейски страни делът на държавната собственост в България е около средното европейско равнище. В момента около една трета от трудовите ресурси в страната са в държавния сектор. Държавата има господстващи позиции като собственик или е пряко ангажирана в ключови отрасли на икономиката – енергетиката, транспорта, военната промишленост, социалната сфера, здравеопазването, науката, образованието, вътрешната и външната сигурност.
Основната причина за незадоволителните резултати по пътя на създаването на развита демократична държава е, че от самото начало на „прехода“ държавното управление бе овладяно и неизменно е в ръцете на политически и икономически сили, които не провеждат политика в национален интерес. Вероятно ще се намерят хора, които ще оправдаят случилото се с трудната ситуация във и извън страната и сложността на проблемите, които е трябвало да бъдат решени. Подобно обяснение е твърде наивно. В България имаше и има отлично подготвени експерти в областта на държавното управление, които можеха да извършат необходимите реформи по начин, който най-малкото нямаше да бъде по-лош в сравнение с онези източноевропейски държави, които сега са далеч пред България в икономическото си развитие и жизнения стандарт.
Ето защо не може да има съмнение, че държавната политика, на която сме свидетели вече четвърт век, е съзнателно провеждана. Съответно на това се подбираха, а това продължава и сега, необходимите за тази цел политически и личностни изпълнители. В крайна сметка тази политика е основана на прилагане на наложени отвън принципи н „рецепти“ на държавно управление (нека си спомним прословутият план Ран-Ът, възприет като национална стратегия за преход към пазарна икономика), които не са съобразени със специфичните условия в страната и обслужват чужди интереси, а не интересите на България. Логично те доведоха до икономическо отслабване и разграбване на националното богатство, огромно социално неравенство, обедняване на голяма част от българите, тежки демографски проблеми, висока степен на външна зависимост на България.
Страната ни не само, че не се превърна в „Швейцария на Балканите“, каквато цел високопарно декларираха българските политици в началото на „прехода“, а, напротив, загуби много от това, което бе постигнала. От средноразвита държава България се превърна в една от изостаналите страни в Европа, с най-ниско жизнено равнище в Европейския съюз (ЕС), с висока степен на корупция и престъпност. Участието на България в ЕС бе обективно необходимо, но това стана при неоправдано пренебрегване на важни национални интереси и се извършва при условия, които не допринасят за ускоряване развитието, утвърждаването на демократичните принципи в управлението и запазване независимостта на страната.
Съвременна България е страна, която заема неравностойно, в някои отношения унизително положение в ЕС и НАТО, силно зависима е от получаването на външна финансова помощ и е неспособна да осигури собствената си военна сигурност. Всички основни решения се вземаха и продължават да се вземат от управляващия елит, който фактически игнорира мнението на народа. Пряката демокрация бе и остава само пожелание. Така бе при промяната на конституцията, извършените икономически и други реформи, процеса на приватизация, в резултат на който бяха заграбени държавни активи на стойност десетки милиарди лева, установяването на чуждо военно присъствие на българска територия, договарянето на условията за присъединяването на България към ЕС и НАТО, участието на български войски в международни операции и др.
България е фактически безпомощна пред лицето на реалните опасности, произтичащи от съществуващите военни конфликти в близост до нейните граници, заплашително ескалиращия международен тероризъм, нестабилността в съседни страни, емигрантската криза в Европа, а сигурността й е изложена на риск от въвличането й в конфронтационните отношения между западните страни и Русия. Неефективното държавно управление доведе не само до икономически и социален упадък, но и до сериозно отслабване на българската държавност, което е достигнало критична граница. На пръв поглед България е политически стабилна, но това е привидно, тъй като българското общество е разединено, икономическите и социалните условия се влошават, а етническото напрежение се засилва. Съществува реална опасност България да изпадне в тежка криза с неподозирани последици. С поведението си управляващите пренебрегват тази опасност, която за съжаление все още не е осъзната от голяма част от българското общество, обхванато от учудваща пасивност и дори примирение към състоянието и рисковете пред бъдещето на страната ни.
Обективно необходимо е съществуващият модел на държавно управление в България да бъде променен. Това не е призив за революция или някакви други радикални действия. Промяната е неизбежна, но нейното максимално бързо извършване трябва да бъде осъзнато от мнозинството българи. Като първа стъпка в това отношение може да бъде започването на широк политически и обществен дебат, в който ще участват равноправно всички политически и обществени сили. Такъв дебат е необходим също относно външната политика и политиката на национална сигурност на България. Това трябва да бъде начало на процес, от който страната ни има спешна необходимост и който ще послужи за постигането на разбирателство и единение на българския народ в името на висшите национални интереси, приоритети и цели.
На България е необходимо държавно управление, което ще осигури условия за ускорено икономическо развитие, вътрешна стабилност, истинска демокрация, повишаване на жизненото равнище и социална справедливост, провеждането на националноотговорна външна политика, надеждно гарантиране на вътрешната и вътрешната сигурност на страната. Силна държава означава ефективно работещи държавни институции, основани на оптималното съчетаване и използване на възможностите на представителната и пряката демокрация. В сегашните условия тази цел изглежда труднопостижима, но това е пътят, по който България трябва да тръгне, за да бъде в състояние да посрещне по-добре подготвена предизвикателствата на времето, в което живеем и да се запази като жизнеспособна държава.