Философският клуб

Синопсис

Лидерство и управление

• Какви лидери и управленци трябва да управляват България?

На 11 юни, в малката зала на Съюза на архитектите в България /САБ/ се проведе втората сесия от редовните дискусии на Философският клуб. „Философският клуб“ – неправителствена асоциация на изтъкнати български учени от целия спектър на научната и преподавателска дейност.

В дискусията взеха учасие проф. Пламен К. Георгиев- доктор на социологическите науки, Heidelberg alumni, доц. Костадин Грозев- СУ, доктор по история, проф. Духомир Минев- БАН, икономист и социолог, арх.Георги Бакалов- председател на Съюза на архитектите в България (САБ), проф.Добрин Денев- бивш ректор на Университета по архитектура, строителство и геодезия, строителен инженер и професор по геотехника ВИАС, проф. Гарабед Минсян- БАН, професор, доктор на икономическите науки и инж. С. Николов.

Дебатът бе модериран от Георги Василев- основател на „Философският клуб”, дарител на „Наградния фонд за свобода на духа”, финансист и инвеститор в българската икономика.

Този път в центъра на внимание бе поставен въпросът за „Лидерството и управлението“. респ. „Какви лидери и управленци трябва да управляват България?“.

 Във въвеждащото си експозе, модераторът фокусира дебата към въпроса за принципите и критерии за селекция на лидери, които биха извършили движение към високоразвито европейско общество.

Темата имплицитно се съдържа в неговата авторова статия „Мистерии на властта“ /вж. „Република бг.“ , „Философският клуб“, „Студия Трансмедия“, „Гласове“ / посрещната с интерес от над 10 000 читатели – в няколко сайта на „Студия Трансмедия“ и препечатана в ред български издания.

„В статията си се опитах да развенчая „мантрата“, че народът ни е „опростял“, че не се интересува от съдбата си“ – изтъкна модераторът.

• Тези тенденции на самоубийствен нихилизъм, са по-скоро резултат на задълбочила се криза на лидерстсвото, както в по-широк европейски, така и в частност българския „казус“.
• Ключов проблем на българското общество на сегашния етап е как да се селектират лидери и управленци от нов тип, доколкото „големите лидери“ на следвоенна Европа изглежда принадлежат вече на миналото, а глобализацията предизвиква лидери и управленци от нов тип.
• Обществото не би могло да се концентрира само върху отделни политики „на парче“, респ. технически поглед върху процесите, изтъкна модераторът.
• Нужен е интердисциплинарен подход, доколкото тези процеси са комплексни, често се развиват хаотично, вътрешно противоречиво.

От тук и необходимостта от значително по-динамични, реални модели на управление, иновационни и евристични по дух, основани и на граждански контрол върху лидерството.

 В рамките на 7-8 мин. регламент , участниците в дискусията развиха свои тези и критични виждания по очертания проблемен кръг.

Инж. С. Николов, на базата на дългогодишния си управленски опит, сподели свои виждания и практики, които в определена степен се отличават от наложилите се досега. Фундаментален въпрос за страната, според него, е философията на управлението.

То се развива в различни културни среди, респ. стъпва на универсални, но и уникални ценности на католицизма, протестанството на Запад. И не случайно се оказва успешно там, поради това, че „пирамидата“ на йерархиите, е поставена правилно върху основата на определени ценности.

Така интересите движат света. Западните култури запазват принципите на общност на интересите. У нас „пирамидата“ на йерархии изглежда до голяма степен „обърната“. Връх взимат много често личните, в най-добрия случай „групови“ интереси, докато обществените остават размити, непоследователно и частично реализирани.

От тук и дилемите – изтъкна инж. Николов. Партийните лидери напр. извеждат също така лични интереси, като приоритет на едно или друго волунтаристично лидерство, докато ползват политиката „за параван“.

В контекста на особеностите на нашата икономика, напр. преобладава управлението на собственика.

На Запад управлението е поверено на мениджъри. Собствеността не е така пряко свързана с управлението, което му дава „полета на свобода“, възможността да разчита, да поема рискове, но и да носи определена отговорност.

В родния казус често се стига до превес на компетентността на собственика. Много от тях считат, че знаят всичко…. Подчинените в този тип йерархия „качват проблемите нагоре“, но не ги решават. Подобен тип управление няма бъдеще – рано или късно то „зацикля“ – изтъкна инж. Николов.

За разлика от този „модел“ – професионално подготвеният мениджмънт разполага с определен опит . На него му се предоставят ясни и измерими показатели, искат се резултати. нашия случай най-често се сменят партийно тези „актьори“ на управлението.

Лично инж. Николов, не без горчива ирония, посочи, че е сменил в своята дългогодишна кариера на управленец, три правителства, четирима министри. За него е трудно да види промяна.

В този „дисконтинюитет“ се губи и много от позитивното, вече постигнато, което новодошлите заличават с лека ръка и понякога напълно безотговорно.

• Посочени бяха редица примери с американския Фонд „Тесла“, респ. липсата на интерес за инвестиции у нас, поради изостаналостта на професионално подготвен мениджмънт, респ. цялостната среда за бизнес, съобразно критериите и разбиранията на свободния свят.

• Наред с необходимостта от образоване на висш мениджмънт у нас, както и необходимостта да се ползват достиженията на по-напреднали страни и техния опит, инж. Николов акцентира на потребността от изграждане на определена култура на управленеца- мениджър.

• Наред с експертиза, опит, познания, той трябва да е изградил и това, което се познава в цивилизования свят като позитивна нагласа, в т.ч. етика на бизнеса. Да я приема лично, да се идентифицира с тези ценности, които да са част от неговата идентичност, а не друго.

Бъдещето на едно общество от модерен тип е в ръцете на мениджъри и все повече зависи от качествата на лидерите. Двата агента на промяна са свързани, но независими. Управление без лидерство и лидер без управление са оксиморони.

Ето защо темата на дискусията е животрептяща. Това е тема на деня, която трябва да преосмислим и дефинираме наново.

Проф. Денев зададе риторичния въпрос – „Кои сме ние, какво можем и към какво се стремим?“. Такова целеполагане е свързано с идентичността на модерното лидерство.

Припомняйки крилатата фраза на Джими Картър – „Ние сме богата държава, но духът ни е в дрипи…“, която илюстрира ярко упадъкът на ценности и нрави и в нашето общество, той направи аналог със днешната ситуация в България.

• За последните 20 години, ние сме в търсене на национална концепция, която да даде отговор на тези въпроси. Уви! Единствено ЕС и влизането ни в Шенген не могат да са такава концепция.
• Като граждани виждаме, че управлението, в лицето на парламентарната република в някаква степен действа. Но там ги няма интелектуалците, има доверени политически фигури.
• Ето защо и мениджмънтът у нас се срива. Той няма необходимите „полета на свобода“.

Политическата власт стана също форма на борба с компромати. Поради тази и други причини, интелигенцията не желае да се насочва към попрището на политиката.

Може би, най-красноречив индикатор, че България не се управлява както трябва са младите поколения, които я напускат. Нашето лидерство дава „измъчени решения, героите на деня са силовите групировки, налице е безвластие дори.

Това не е етиката на модерна България, още по-малко пък член на ЕС. Нещо повече „Политиката е оставена на хора без подготовка и морал. Оттук и хаосът, чувството за безпътица“. – подчерта проф. Денев.

Без концепция, без перспектива и ясни гаранции за възстановяване на справедливостта в обществото, не можем да очакваме позитивна промяна.

Модераторът изрази съгласие с тази оценка, че управлението е в ръцете на некомпетентни или дори хора, които не желаят да се научат, респ. да водят страната на където искаме. Той се обърна към експерта по американска история доц. Грозев – с апел да синтезира опита на САЩ напр. в селекцията на своите лидери.

Доц. Грозев: Дори и САЩ не са успели в това отношение за последните 30 години – застъпи реалистичната позиция, експертът. Фактът, че има 10 обявени и още толкова необявени кандидати за президент на републиканската партия, което никога не е било, говори за такава криза на лидерството.

За доц. Грозев обективна причина за кризите в лидерството в нашия конкретен казус е демографския проблем. У нас все повече се ограничава възможността да избираме сред малкото подходящи лидери и управленци. Няма откъде да ги изберем.

Това сякаш е „цивилизационна прокоба“ на нашето време – сподели доц. Грозев. Глобализмът отвори нови перспективи, но и взе много от шансовете да се почерпи ресурс от ограничената в ред отношения национална държава.

• Вижте лидерите в света – посочи доц. Грозев. Няма ги вече лидерите от 80-те години, които ни извадиха от Студената война. Продуктът на глобализма са „тефлонови лидери“. Те малко се различават.
• Вижте кои лидери са извадили страните си от кризи. Лидерът и лидерството са процес, трябва да правим разлика.
• Веднъж е способността, култивираните качества у лидера, другото е мениджмънта.

Айзенхауер напр. бе водач на нацията, той я управлява чрез авторитета, а други вършеха работата. Има един период, когато той 3 месеца е болен, на лечение. Никой не е усетил дори липсата му.

Лидерството е изкуството да мотивираш другите да свършат това, което трябва. Правилният начин да се вършат нещата е този.

Политическият лидер може да следва кауза, може тя дори да е остаряла. Той може да има, или да няма подготовка, но тези дефицити се преодоляват с морала.

Не, дали може да формулира националния интерес, изтъкна доц. Грозев.

• „Шенген не може да бъде кауза. Тя е такава за бюрократите в ЕС и техните „колеги“ у нас.

Нашият елит се вторачи в НАТО, в ЕС и сетне….клекна.“                                                                     

• Кризата на лидерството е неспособността на елитите да формулират кауза. Лидерът е Мойсей, който има мисията да преведе народа към по-добро бъдеще, към обетованата земя /библ./

• В глобалния свят лидерът трябва и да е мениджър, за да успее. Същото е и при фирмата, и при държавата.

Може ли да се подготвят лидери, или тези които са стигнали донякъде да ги школуваме? По принцип да-но, както се оказва – „те всичко си знаят“. Тази нагласа е пагубна. Политиката е днес и сега, тя е тук, тя се променя.

Поради това, лидерът трябва да се учи, да се готви от училищната скамейка. Българският форум за бизнес лидери направи такъв опит преди време. Добре тръгна и ….бързо свърши в ПР техники, вместо да култивира бавно и търпеливо лидери. Георги Първанов, Димитър Иванов също имаха подобни програми. Не видяхме особен ефект.

Ние, като кръг от съмишленици, обединени около идеята за ново държавно строителство, за издигане ролята на институциите в демократична България, бихме могли да внесем своята скромна лепта.

Засега трябва да се научим да използваме малкото лидери, които имаме край нас. Наша задача, ми се вижда да предложим на обществото интелектуален продукт в тази насока – обобщи своите визии доц. Грозев.

Модераторът: „Но това са лидери по служба, формални. Ако те, не са това как са попаднали там, в управлението. Къде са грешките?“

Проф. Духомир Минев: За политическото лидерство ще кажа нещо. Селекцията на такъв тип лидери са върхови форми на упражняване на властта. Дайте ни на нас да селекционираме лидери…

Ако е връщане на народното начало – ок. Отдавна обаче не е така. Че имаме демократични институции, може и така да е. Но там има и фасадност, реалността е друга, че и не се говори за това…

Селекцията е дотолкова, че чужди мрежи излизат извън нацията и определят в дадена степен развитието и. Хората си мислят, че избират лидерите, но те всъщност одобряват други чужди, „избори“.

• Това е негативно и се избират хора, които играят чужда роля на лидери в определени рамки.
• Нямаме история на лидерстсвото.
• Реалността е слабо познат процес за селекция на лидери.
• Затова и днес говорим по-охотно за „задкулисие“, вместо за формални и неформални лидери.

Това е непрозрачен начин да използваме специфични структури за развитие на интереси. Запазват контрола дори с цената да се съсипе обществото. Това са „алокационни“ – т.е. разпределителни коалиции, готови на всичко, по думите на Макер Олсън.

Какво да се прави, ще попитате? Отговорът ми е прост:

• Издигане на адекватни хора – да се промотират, наложат и противопоставят на ерзац-лидерството, сиреч на тези, които не стават, от гледна точка на интереса на обществото.
• Тук имаме работа с мрежи. Техники за манипулиране с тях, с възприятията на хората. И никак не е лесно да се преборят тези въздействия.

Примерът с Ципрас в Гърция може да е показателен. 300 номера можеха да му направят, но той води яростна съпротива в полза на националния интерес.

Другото, което може и следва да се прави, е анализ на лидера, предлаган от различни мрежи и групи за влияния. Трябва да им се иска капацитет да говорят поне езика, биография и нищо друго.

В същото време да има развитие на публичния контрол върху властта. Техники за ограничаване на това, което прави овластения, за да не изхвърча от креслото едва, когато стига до крайност, или отклонения от обществените предписания. „И стане твърде късно, поради зле осъзнатия от обществото риск“ /Улрих Бек/…

И това е друга прокоба на „третата модерност“, както предупреждаваше наскоро починалият немски социолог , идеен съратник на Юрген Хабермас…

Модераторът – Конспиративните теории май са верни. Османската фамилия напр. – Кой дава султаните? Те са правили формална селекция на султани, както учи историята…Липсата на всякаква система според мнозина е по-добра. Който оцелее, той се налага като лидер. Как мислите? Проф. Пламен Георгиев със сигурност ще каже нещо за клиентелизма…

Проф. Пламен Георгиев. Да, но преди това ще кажа за Бенковски. В контекста на българската политическа култура, поне в 100-годишното и развитие, ние нямаме лидерство в модерния му смисъл, че дори и традицията на „Мойсеевия тип лидер“, този на мъдреца, на прозорливия, за който спомена доц. Грозев.

Ние имаме „водача“ – от типа на Бенковски, напр., който за 3 месеца вдига България в лицето на 4-ти Революционен окръг – Пазарджишки. Разбира се това изглежда само на пръв поглед така, но е процес подготвян дълго в недрата на народа.

Лошото е, че днес имаме дори по-малко време от това което нашите предци са имали, за да се притегнат за Април 1876…

• Мисля че лидерството днес, както и проф. Минев посочи, е мрежово. Нещо повече-мрежите се подчиняват на т.нар. патронажи, на покровителства.
• Редица от тях са глобални – вземете „Сименс“, напр., „Сорос“, че и „Газпром“ ако щете.

Имах спор с мой приятел, който твърдеше, че немската корпорация, на която сегашното българско правителството още не е изплатило 40 модерни мотриси, е „стабилна и непоклатима“. Но излезе, че „Сименс“ даде 450 милиона на германската държава за предсъдебно съгласие, респ. за да се спре съдебен процес, обвиняващ висшия и мениджмънт в корупция.

Смениха се няколко борда там. Подобно е и положението с други глобални патронажи, които в ред случаи покровителстват сенчести сделки, бъркат се в суверенитета на цели народи. Да не говоря за ефекти на „соросоидност“, които оказаха определено влияние върху нашата интелигенция.

Ние твърде наивно и користно прегърнахме псевдоидеите на неолиберализма за прогрес, за държавно и институционално строителство.

И какво имаме като резултат: имаме още по-объркани и нерационално управлявани институции, имаме „ориентализация“ на критерии за подбор, „непотизъм“, или ако предпочитате шуробаджанащина, да я оставя тази чуждица настрани.

Имаме недосегаемост на феодализирани структури и региони.

• Тук мисля, обаче, че пропускаме и един друг аспект на управлението. Този за самоуправляващите се системи.
• Прочее, пряката демокрация е инструмент за такова самоуправление. И тук трябва да се насочи гражданското ни общество, вместо да се лута по протестни шествия на жълтите павета в столицата и толкова площади на българските градове.
• Но инструментът на пряката демокрация в ръцете на изкористени лидери, такива от неформален тип даже, които заиграват с етноси, с изостаналостта на гражданското съзнание, респ. неговата пасивност, могат да доведат нещата до катастрофични развития. Което изглежда и става.

Спасението може да бъде само едно. Системи за граждански и мениджърски контрол върху институциите, агенциите, респ. агентите на една нежелана промяна от гледна точка на интересите на обществото. Боя се, че ние сме в преддверието на този нов етап от същинска, а не мнима реформа у нас.

Създаването на лидери, утвърждаването на модерен тип лидерство, адекватно на една „трета модерност“, за каквато стана дума тук, в която негативните ефекти от взетите решения се изявяват едва по-късно, предполага и изпреварващ, прогностичен, критичен анализ на възможни нежелани ефекти.

Както във функционален, така и морален план. А това значи нова политика. Толкова по този въпрос засега.

Арх. Бакалов застъпи тезата, че лидерството се определя от детските години, така още там личат неформалните лидери. Счита се дори, че това е генетично определено, роля има семейното възпитание, личностните амбиции, разбира се, но и обучението по лидерство, което не без основание се поставя у нас под въпрос.

При управлението напр. способността да направляваш, да въвличаш другите в общата работа, има някои елементи. Дори чисто „механистични“. Както и капацитет – споменава се за формулата 7х7, сиреч че един може да управлява оптимално 7 души. Но ефектът се разпростира, и се мултиплицира, при положение че има обозрим, обективиран контрол и отчетност на резултатите.

Арх. Бакалов разви и тезата си от предната сесия на „Философският клуб“, за 360 градусова, мултивекторова ориентация на българския интерес в контекста на глобалния свят.

• Много е важно да се случат нещата в България конкурентно, да имаме компетентни хора в комисиите. Ако не се подредят и приоритетите, нищо добро не може да се очаква.
• Не може селски кмет да се разпорежда с национален обект.
• Шуробаджанащината наистина ни съсипва.

И още нещо - кризата в лидерството съществува в конкретното пространство. Зависи какво ще си извоюваме, това е борба за място под слънцето. Всеки се бори за свое пространство.

Вярно е, че има и задкулисие, конспиративни теории. Невидимите лидери са обаче несменяеми, те са истинските фактори. Дали са харизматични или не?

Ние трябва да си дадем отговор на въпроса „На къде вървим?“.

Младите все повече се обединяват. Трябва да им се препоръчва и насърчава влизането в съюзи, да участват в изготвянето на нормативите.

Профсъюзите у нас нямат електорат, мрежите създават фалшива среда, затова трябва да се излиза с истински лидер срещу псевдолидерите, които се нароиха.

По пътя на убеждението може да се постигне много. Трябват награди, форми за насърчаване на младите. Трябва да съберем сили, къде дискретно, къде в открита конфронтация.

„Микробът умира на чисто и на светло“, твърдят с право медиците, нали?

Голям страх има в хората без компетенции. Важното е да се запази устойчивост на ред позитивни развития, които си проправят вече път.

Модераторът в заключение съобщи , че вече има изградени контакти с групата на БАН , около академик Воденичаров.

• Предвиждат се взаимни срещи и дискусии. Но, от тях трябва да се премине към действия.
• Трябва да се запознаем със стратегията на БАН за развитие на българското общество.
• Редица от тези положения трябва да се приемат като закони от Народното Събрание.

Нишката е ясна – лидерство-кауза-мениджмънт-компетенции. По тази верига възникват множество въпроси, които са важни. Законите не действат, ако няма мрежи, лидери. Това трябва да е и нашата ориентация.

Проф. Минасян: Тезата на проф. Минясян, че без дефиниране на националния интерес е невъзможна и ясна визия какво лидерство и какви управленци са нужни на България, изглежда естествен завършек на дебата. За какво управление говорим, напр. в армия, образование, общество? Всичко увисва във въздуха, без да се целеположи в конкретиката си.

Доколко дадено управление, в една или друга област, сфера на обществения живот защитава националния интерес, е ключов въпрос. Дали напр. Ципрас защитава националния интерес на гърците? Или пък Камерън? Доколко Путин защитава националния интерес на Русия?. Засега виждаме отстояване на териториалната цялост, това вдъхновява . Русите са склонни към възстановяване на едно величие. Дания, обаче, в националния и интерес ли е да не иска еврото? Или Исландия, и дори Швейцария?

Националният интерес е относително понятие. Става все по-неясно, с перипетиите около разпада на стария модел национални държави. Лидерите не могат да бъдат, а и не бива вече да са пълководци. Напр. цар Борис III добър лидер ли е, само доколкото не е позволил България да воюва срещу Русия.

От друга страна не се сещаме кой е бил лидер в Швейцария, или Исландия. Бил Гейтс е лидер, но от друг тип.

Това което се налага като извод е, че и лидерите и лидерството в наше време са други. Диктаторите лидери ли са?

В съвременното общество лидерите са тези, които водят обществото, но не с юмрук, не със военна сила, а по-скоро като издигат общото благосъстояние на народа. Това е трудна задача, изтъкна проф. Минасян. .

Бойко Борисов лидер ли е? Айзенхауер, за когото стана дума тук, е пример за особен тип лидерство, той се обгражда с експерти, докато седи на върха и решава.

Концепцията на Фридрих Хайек: държавата да помага на хората за собствените им цели и интереси, ми изглежда най-смислена. Ако не съумее – нищо не става. Преди всичко са интересите на хората, не на правителството и на държавата, разбирана сама за себе си. Това искам да подчертая.

Партиите у нас са вид на ООД-та, влизат във властта и обезвъзмездяват клиентелата си. Това е матрицата.

Дали лидерите се готвят? Левски готвен ли е за лидер? Не можем да говорим за лидери сами за себе си. Те винаги са в диалектическа връзка със средата, с потребностите, с духа на времето, ако щете.

Мисля че, като се вдигне базата, от там и ще изберем типа лидерство и лидерите.

• Нужно е да акцентираме на образователното равнище на населението. Образованието все още е на ниско равнище. Имаме много учени – недоучени.
• Обществото не разбира какво става и това също е причина да не ще да се променя. Поради това динамиката на икономическия растеж е решаваща според мен.

Миналата година едва стигнахме равнището си от 2008 г. 6 години сме пропиляли разбирате ли? За Турция и Полша нямаше сякаш криза. Те не се подадоха на общия тренд на апатия и стагниране.

Защо сме бедни?. Не можем да отговорим и днес. Интелигенцията не изпълнява мисията си. Какво да направим? То от нас не зависи, казват. От кого тогава?. Ние не разбираме от кого зависим даже…. Само от партийните централи идват лидери и управленци. Това ли са целите?

Модераторът : в заключение – „Нищо не зависи от мен“ е мантра, повтаряна от семейството до институциите. Холивудската мантра за „супер героя“, от който всичко зависи. Да вземем БАН как реагира? А институциите… ?

…. за БАН се иска научна клетва за вярност към академичното дело, но и мениджмънт. Сега имат 78 милиона, но не могат да се издържат – репликира проф. Минасян.

Историческото наследство може да носи приходи продължи модераторът. Скоро бях за месец в Щатите. Посетих университетите Йейл, Масачузетския технологичен институт, Станфорд, Харвард. Интересуваше ме техниката на финансиране – всички са от публични фондове.

Лидерите излизат от университетите ако правят бизнес, сетне се връщат към своята Алма матер, търсят други способни хора…. Така върви животът. Напредва в технологично, в социално отношение.

Лидерството е отговорност не само пред себе си, но и пред другите…

Output

Поредната дискусия на „Философският клуб“ би могла да се сведе до следните по-важни моменти, свързани с потребността от рационализирането на модерно българско лидерство и управление в един променящ се свят.

• За разлика от „идеалния тип“ /Вебер/ лидерство, който често се проектира apriori върху лидерите, като агенти на промяната сама за себе си , модерните лидерства носят новото, рационалното, смисленото за обществото със себе си.
• Това изглежда инкорпорирано в културата, компетенциите им, респ. в една нова отговорност пред себе си и обществото.
• А от тук и новият морал, който макар и мъчително си пробива път и у нас, в България.
• Усетът за явните и скрити дефицити на нашите лидери, от „интуитивно“ възприеман в едни или други кръгове на обществото, следва да се постави в центъра на един по-широк публичен, граждански дебат.
• От тук и обществото да бъде не само системно информирано, но и да участва в изготвянето на нормите, правилата, критериите за селекция на лидери и управленци, които да носят отговорност пред обществото, а не просто „оставки в джоба“.
• Казано иначе – залогът в „рисковото общество“ и една „трета модерност“, с която неизбежно се конфронтира и България, расте. В този смисъл, дилетанството в политиката и управлението следва да бъдат ограничени.
• Това може да стане само по пътя на развитието на пряка демокрация и участваща гражданска култура.

Подготвил обзора

Проф. Пламен К. Георгиев,

Отг. Редактор на „Философският клуб“