Автор: Проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ, Heidelberg alumni, доктор на социологическите науки
От Едуард Саид насам и неговият „Ориентализъм”, Ориентът се схваща като мисловна конструкция в главата на западняка, с който той ту го е романтизирал, ту го е използвал, за да утвърди собствената си идентичност върху принципа „това, което не е добро у тях, е добро у нас”. Поради това, но и множество други компексни причини, реалният Ориент остава до днес непознат, а в ред случаи и ре-мистифициран.
Разклатеният секуларизъм, упадъкът на държавата на благоденствието, растящите несигурности сред т.нар. „хибридни” идентичности, уязвими на религиозен фундаментализъм, увеличават ентропията на културалните рискове. Неспособността на културата и политиката да генерират нови смислови полета, в условията на хаотично разпадаща се социетална и институционална среда, са повече от показателни. Свидетели сме на обострящи се кризи на идентичността, с всички произтичащи проблеми като дезинтеграция, маргинализация и пр.
Един процес на „ разграждане без съграждане”, ако използвам брилянтния оксиморон на Улрих Бек /2012/, предизвика и Европейския Юг чрез сурогати на креативност. Те резултират в нарастваща хетерогенност и несигурност на социетални среди. Последните се оказват особено податливи на невидимите злини на т.нар. „трета модерност”. Рисковете тук възникват не толкова в резултат на нейни явни или скрити дефицити. А по скоро от прибързано прокламираните й „победи”. Последните отварят нови полета на конфликти, респ. отговорности на културната политика.
Въпросите, върху които бих желал да привлека вниманието на просветения читател биха могли да се сведат до следното:
– Колко „другост” би могла да понесе Европа, без да загуби едно ядро на собствена идентичност?
– В каква степен старите етноцентризми и национализми и един зараждащ се нов космополитизъм, променят качествата на „европейското”, в по-широк, интерфериращ Евразийски контекст?
– И накрая долко Балканите, считани за „буфер” между Европа и Азия, все още функционират в тази своя традиционна роля, като „пазители на вратите” на Европа.Не сме ли свидетели на нова глокалност/Бауман/ , като част от възникващ „Евро-Ориент”, 25 години след падането на Берлинската стена?
Тук ще маркирам-по важните аргументи в опита да привлека интереса на читателя към ориентализацията и самоориентализацията, като инструменти на една „мета-власт”, целяща подмяна на културалния код на по-малки култури и народи в глобален контекст. И по. специално в контекста на един нов Евпопейски Юг, по един, или друг начин отласкван към Ориента. А от тук и изместване орбитите на традиционна културна гравитация и нови сфери на влияние, респ. несигурности и рискове .
Танцът на ” развързаните свободи”.
Самоориентализацията се дефинира като акцептиране на съществуващите стереотипи, сред които ориентализиращият се субект абсорбира доминиращите представи за самоидeнтификация , за да се маркетира пред останалия свят, и остане в така разбираните рамки на съотнасяне /Harrison 1995). Най-често те се свеждат до символни маркери за колективни идентичности в чужда среда/диаспори, емиграционни общности и пр/. Тяхното акцентиране в културални, респ. верски форми, води до разнородни стилове на живот, възпроизводството на паралелни култури, изпълнени с напрежения, усещани като несъвместимости.
“Чалгата” (България), “манеле” (Румъния), “турбо фолкът”/Сърбия , Хърватска/, като екзотични миксове от ромска, турска, гръцка, еврейска, индийска фолклорна музика и танцови ритми, обсебиха балканския „дух и тяло” (body and soul) за последните десетилетия. Някои оприличиха тази популярна култура на безкраен празник на „развързаните свободи”, след краха на тоталитаризма. Тя инспирира маргинализирани групи, обезправени етноси, пауперизирани слоеве от градската и селска беднота, но и ново забогатели „барони” на прехода, потопявайки ги в кръщелния купел на една нова, имагинерна „балканска взаимност”.
Дилетантската креативност на хаотичните смесици от ритми и напеви формира свеобразен „мейнстрийм” от ориенталски стилове на живот, мачизми, нео-феодални патронажи и културални зависимости. Чалгата проникна и в политиката, обсебвайки сектори на спорта и развлеченията. Тя промовира гротескни форми на „западност”, ерозирайки местни култури, преживяли пагубни доминации, но съумяли да съхранят своята идентичност.
Какво седи зад тази „феноменология”?
Дали интуитивното бягство към културни образци от по-далечното минало, връщането към „корените” и пр. помага за утвърждаването на европейска идентичност /схващана като стерилна, пререгулирана, дисциплинираща и пр./, е друг въпрос. По важно е да отбележа, че като парадокс на културата в глобализиралия се изведнаж и за Балканите свят, тъкмо по- незначимата, системно изключвана и инфериоризирана другост, отключи процеса на значима, макар и нежелана промяна.
Трендът предизвиква статуквото, ускорявайки съзнанието за обща балканска идентичност. Процесът надскочи рамките на национална държава, обричащи мнозина на самоизолация. Но до голяма степен и обезсмисли официозната култура на елитите на прехода, пораждайки нови рискове, че и страхове от вътрешна «имплозия на другостта «, анархия и безпорядък.
Критиците на екзотичния микс от ориенталска музика, изпълнявана с дилетантскта отдаденост, потърсиха корените на явлението в т.нар. „суб” култури, потискани в годините на тоталитаризма. Други я изтълкуваха като „сублимация на креативността” на балкански народи, компенсираща военните и екзистенциални несигурности /травматичен подход/. Атавистични седименти на ориенталски стил на живот, въплътени в балканските традиции, промовирани като квази- модерност, също бяха предложни като възможни обяснения. Никое от тях не изглежда достатъчно убедително. „Дискурсът“ доведе до повече неразбирателства, и бе редуциран до „буря в чаша вода”, с който най- често се изчерпват културните дебати на Балканите, където представата за „висока култура”, е все още доминираща.
Няма съмнение, че трендът индикира изместване на колективни идентичности в ексцентрични орбити на културна преориентация и нови зависимости. Ред по-малки култури на Балканите се оказаха «вторично» лишени от европейска модернизация и приковани към протекционизъм, под формата на ”възраждане на псевдо традиции”.
Дилеми на крос-културния диалог
Както сочат авторитетни изследователи през последните години, не друго, а символичните маркери на идентичност, детерминират процеса на „създаване на другост”. За да илюстрирам казаното ще се обърна към една елементарна космологично/физична представа, в опита да осмислим променящите се идентичности в компресираното време/пространство.
Полето на тези крос- културални визии е било овладявано чрез детерминистки, социално конструктивистки, психоаналитични, телеологични, а напоследък „флуидни”, релативистки концепции. Последните се предлагат като разменна монета между т.нар. „флуктуиращи” области /Оксидент-Ориент, Север-Юг, гражданство отвъд ориентализмите и космополитизма и пр./.
Подходът към който се придържам тук по ред съображения, обосновани по-обстойно на друго място , /Georgiev, 2012/, би могъл да се дефинира като самоизявяваща се идентификация (Sax, 2001). Последният не е непременно обвързан с експлицитно изразен сюжет, сценарий, наратив, още по малко жанр. Той по-скоро би могъл да се съотнесе към една автопоетична креативност на Аза, респ. колективната общност (вътрешен глас, „пасионарност” в смисъла на Гумильов, и пр.).
Иначе казано – начинът, по който говорим, танцуваме, пеем, слушаме другите / а понякога и себе си/ , най- често в ритуално акцентирани рамки на конституираща се идентичност, се считат за индикативни. Те в не по-малка степен от друто формират колективни и индивидуални идентичности. Такъв подход помага да се рационализират промени, които настъпват в „формалния и специфичен обмен” (Айзенщадт), респ. създаването на нови смисли на идентифициране и промяна. Тъкмо това междинно поле, респ. възникващите структури, тяхната интерференция, възход и упадък, е от специфичен интерес за нас.
Всичко ли е като на шега?
Няма съмнения, че бумът на поп- фолка през последните десетилетия в Югоизточна Европа, отразява нехармонично опериращи, а често дори и по дълбоки кризи на идентичност. Това се отнася не толкова до считаните типични за региона еклектични взаимки от различни култури, неконсистентни и чужди на приемственост, по обясними исторически и културни причини. А по- скоро до едно квази-диалектическо мислене, и интелектуален екзибиционизъм, промовирани като „типични” за Балканите (Кустурица).
“Не е нужно човек да разбира Балканите – трябва само да ги чуе” – възклива такъв един познавач на „балканската душевност”. Подобен подход би могъл да събуди усмивки. Макар да не е особено смешно. Наистина културните ортодоксии само от преди десетилетие, отстъпват на проправяща си път на нова критична рефлективност. Това е повече от окуражително. При все това, „едрата шарка” на самоориентализацията, затормози по-смислената европейска културна интеграция. А от тук и перспектива за пълноценна модернизация на ред балкански народи . Защо и как?
Коментирайки един от последните приноси на словашкия философ Славой Жижек, дефилиращ по форуми в САЩ и Европа, / 2011/, възторжен блогър намира неговия “лековат” интелектуализъм за повече от инспириращ:
“ Значителна част от привлекателността на Жижек идва не просто от шегите и препратките към поп културата, които бликат от неговите трудове – пише този негов почитател. А по скоро от насладата и удовлетворението, което извлича от теоретичните си трудове.
За Жижек, справянето със сложния Хегел, не е отегчителна задача, която той изкусно подправя с колоритни сцени от филми. Това е шега, а последвалата шега естествено следва от тук. От тази перспектива, да се шегуваш, не е просто начин да се разкрие тедиума на философията, а интегративна част от теоретичната задача. В действителност бихме могли да кажем, че за Жижек най-радикалната и проникновена философия винаги бива структурирана като шега. Философите, които той фаворизира се движат сред парадокси, неочаквани връзки, и смайващи обрати, постоянно променящи своето мислене и предизвикващи читателя да прави същото”/Georgiev, 2012:20/.
Казаното изглежда твърде амбивалентна платформа за рационализиране на самоориентализацията, респ. само оксидентализацията, като процеси на само-идентификация в промяна. Но е показателно за начина, по който една „мета-власт”/Бек/, преутвърждава свои културни доминации, отвъд матрицата на старите идеологии. Тук културата, изглежда инструментализирана по нов начин.
Необходимостта да бъде преосмислена една нова балканска идентичност, упорито отричана от западноевропейския есенсиализъм, изглежда днес приоритет. Както твърдя – тази нова южноевропейска идентичност е в процес на преформатиране и неизбежна качествена промяна. Тя открива, макар и в само-деструктивен порядък, по пътя на „проби и грешки“, свои нови жизнени форми.Последните се схващат като алтернатива на усещана не толкова като недостижима, а по скоро „вторично” отчуждена европейска другост.
Това проправя дълбока разделителна межда, между европейския център и периферия. И, както вече се осъзнава в по-широкия конкест на един нов Европейски Юг, противопоставен на Севера – приковава малките балкански култури към анклавен порядък, завръщаш ги към лоното на системно реанимиран ориентализъм.
(Следва)
Резюме
Дефицитите на модернизация в Югоизточна Европа задълбочиха културните асиметрии и предизвикват eвропейската интеграция както никога досега. Тенденции към управление на „силната ръка”, връщането към феодални патронажи и клиентелизъм, „самоориентализация” , дилетантско „социално инженерство” и нерелистични културни политики, увеличават ентропията на културалните рискове на прехода. Статията разглежда последици от възможно приемане на Турция в ЕС върху колективни идентичности на България, Македония, Румъния, Хърватска, уязвими на ислямски фундаментализъм и нови разновидности на национализъм. Лансират се идеи за еропейско координирани национални политики, които да ускорят културния интегритет в свят на нарастващи рискове и нови отговорности.
CLASH OF CULTURES OR CLASH OF IGNORANCE? Self-Orientalization in South East Europe.
Summary
Deficits of modernization in South East Europe have deepened cultural asymmetries and challenge EU integration as never before.. Drives to rule of the “strong hand”, feod-like patron-client relations, “self-orientalization”, as result of dilettante “social engineering” and unrealistic cultural politics, increase the entropy of cultural risk of transition. The paper discusses most controversial issues of a possible accession of Turkey into EU and its impact on collective identities as Bulgaria, Macedonia, Romania, Croatia, vulnerable to Islamic fundamentalism, but also new breeds of nationalisms. Apt ideas for EU coordinated national politics are prompted, fostering cultural integrity in a global world of rising
3.09.2014
Muenchen-Sofia