Автор : доц. д-р Костадин ГРОЗЕВ, Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Въпросът за организацията и финансирането на образованието, науката, културата и здравеопазването е от изключителна важност за всяко едно общество, особено за такова, което претендира за модерност и принадлежност към най-високите ценности на съвременната цивилизация.
Същевременно, в съвременния глобален свят на светкавична информация, движения на капиталите и взаимообвързаност на социалните процеси в отделните страни с по-общия регионален и глобален контекст, тези сфери на предимно социална политика на отделната, държава, се превръщат във фактор за икономически растеж и елемент на геополитическото противопоставяне между отделните центрове на сила в международните отношения.
Затова и от ефективността на капиталовложенията в тези сфери ще зависи и устойчивото развитие на отделните нации и възможностите, които те могат имат за влияние върху глобалните процеси.
Отговорът на поставения въпрос – кой трябва да има приоритет във финансирането на тези социални услуги и начинът за тяхното организиране и управление в никакъв случай не е еднозначен и не предполага противопоставянето на държавния/публичен интерес на пазарния/частния такъв.
Всъщност, в едно истинско, добре функциониращо и движещо се напред гражданско общество тези два аспекта трябва да се допълват и следователно правилният отговор би следвало да бъде – и държавата, и пазара като вероятно във формулата трябва да има и други компоненти/играчи/променливи.
Базирайки се на моя личен опит в сферата на образованието и науката бих споделил няколко съображения, които според мен важат и за другите две сфера, без да съм с по-голям личен опит там.
1. Държавата определено има своето място и във финансирането, и в организацията на тези сфери на социалното управление – особено когато това зясяга изпълнението на конкретни стратегически цели. Задължителна предпоставка за това, обаче, е тя най-напред да е в състояние да формулира тези цели. Едва тогава – при това в зависимост от конкретния набор от цели или отделната основна цел, би било възможно да се търсят най-адекваните мерки и оттук – наличните собствени, или допълнително привлечените външни ресурси.
2. Основната роля на държавата е да формулира целите, да установи институционалната, законовата и кадрова рамка със съответните стандарти, да съобрази доколко държавният интерес може да бъде подплатен със съответните бюджетни средства и едва в последствие – да предостави държавната инфраструктура за изпълнението на поставените цели и адекватното изразходване на предоставените държавни средства.
3. Ролята на пазара е поне в няколко посоки. Освен чисто пазарния елемент – т.е. да предостави информация коя точно стока/услуга се търси и може да бъде икономически ефективна, основната роля на пазарния/частния интерес е да съчетае икономическия/частния/груповия интерес с по-общата роля на коректив на общия/публичен интерес. Всъщност, бидейки източник на данъчни приходи – т.е. работодател на държавата, частният интерес се превръща във важен коректив за ефективната, но и социално адекватна политика на централната и местната власт.
4. По този начин пазарът е стимул за иновации и същевременно – факторът, задаващ дневния ред на обществото в сферата на социалните услуги. Същевременно той подпомага държавата в контрола на качеството и разнообразието на предоставяните услуги. Пазарът е пресечната точка между властта – „производителите“ на услугите – „потребителите“ на услугите. Затова той има и толкова важна роля, тъй като е в състояние да формулира и покаже съществуващите потенциални ниши – с всичките произтичащи от създадения вакуум позитивни и негативни аспекти.
5. Допълнителни играчи. Това са бенефициентите на услугите, особено – професионалните сдружения, обществените организации, неправителствения сектор. Те могат да допринесат с мониторинг на качеството, подсказване на нуждите и стимулиране на набирането на допълнителни средства – включително чрез благотворителност.
6. Конкретно за образованието – с оглед на демографските тенденции и общоцивилизационното развитие следва да се обръща внимание на обучението през целия живот и професионалното обучение – включително и чрез преквалификация.
В областта на науката би следвало да се направят конкретни стъпки за законовото уреждане на пост- докторантурата като форма за задържане на перспективните кадри в науката и на възможностите за стажантски програми при условията на публично-частни партньорства.