Автор: Лев Любимов
ВЪЗПИТАНИЕ В СВОБОДА
Миналогодишното президентско послание „Напред Русия!“ /«Россия, вперед!»/ получи свое допълнение в пет принципа на демокрацията, формулирани в Ярослав: Ще отбележа честното признаване на „незрелостта“ , „несъвършенствата“, „неопитността“ на нашата демокрация. Това затваря неприятната страница с играта на „суверенна демокрация“ , която в международните правни среди напомни за максимата на Тютчев [i]„Русия не може да бъде разбрана с ум“. /«умом Россию не понять»/.
Даденото признание ни отведе в крайна сметка от издържаната в кремълска стилистика от 2000 – ната година , „много стандартност“ на този най-важен от всички в историята на човечеството политико-правен институт . За чест на президента следва да се каже, че бидейки още далеко от президентската позиция, , той не се съгласяваше с тази «срамежлива суверенност », потвърждавайки високата си квалификация и като юрист и като политик.
Да, в Русия не всичко е в ред с демокрацията . Тя не само че не е „съзряла“, наподобява симулатор, с който се прикриват не толкова коварни и авторитарни цели , а се прикрива състоянието на руската духовна сфера, в която за всички е ясно широко разпростиращото се в обществото равнодушие към свободата, т.е. слабостта на нашето съответствие с петия по президентски сметки стандарт , и най опасния (според него) фактор, който тласка Русия назад . Петият стандарт на демокрацията по Медведев: «…демокрацията започва само в случай , когато гражданинът си каже : «аз съм свободен».
Именно „петият стандарт“ в действителност трябва да бъде за нас първи, наша най-важна дългосрочна задача, наша национална мечта. Бъдещето на Русия при хипер -активното външно ръководство, при затъналите в строителни отломки домове, покупката на миланска мебел, клубни сбирки с девойки и фитнес зали за политическия и бизнес елит, който както и чиновническата класа няма нужда от нищо друго, с абсолютно равнодушното, пренебрежително отношение към държавното устройство и управление , в преобладаващата си част, никак не вижда това бъдеще като светло. Това бъдеще наподобява Хаити с „Тонтон макутите“. [ii]Следователно е нужна политика за реализацията на този „пети стандарт“. Така политиката неизбежно започва с културата и образованието.
Става дума обаче, не за ведомствата, които се занимават с театрите и музеите, или училищата , а за културата като съвкупност от ценности, идеали, норми на поведение за висшите интелектуални, художествени и морални достижения и качества на обществото. С всичко това, у нас нещата са зле, включително съвсем не по отношение на нарастващите интелектуални достижения и съвсем незавидните морални качества. Поради това много ми се ще да видя следващите действия на президента /още повече на премиера/, който да постави историческите мащаби на културната задача, която може да „зададе“ една нова, друга епоха. А с това да чуя и за дизайна на съответстващата политика.
Етическият патос на президента за стандартите на демокрацията, е не само разбираем, но и вдъхновяващ. Та нали само година назад, осмисляйки уроците на световната криза, засягаща по най- болезнен начин и „шамаросваща“ Русия, именно Дмитрий Медведев издигна исторически значимия тезис, за това, че посочената криза по всяка вероятност показва, че ние дори не сме започнали да модернизираме икономиката, нито държавата, нито модернизацията на обществото.
През 2000 та година ние отстъпихме от пряката демокрация, поради това , че културата на масите беше и си остава такава, че при предоставянето и на пряк избор, тя най- често избира по-лошите.
При все това никой във властта не постави върху практическата плоскост въпроса за културата. Главното беше да се възстанови властта/държавата сама за себе си/, да се приведе в движение икономиката, да се заяви на света, че ние /Русия/ „още не сме загинали“.
А , що за държава е това и що за движеща се напред икономика, и накрая що за общество е това – всичко казано на нас тепърва ни предстои да осмислим и да започнем да строим, оглеждайки се ежечасно, ежеминутно по „заповед“ на Конституцията. Фактически президентът за втори път ни върна към необходимостта да не държим на прашната лавица Конституцията, а пред очите на всички – Държавната Дума, правителството, губернаторите, бизнеса, Министерството на вътрешните работи и прокурорите, Федералната служба за сигурност и съдиите и т.н. В този отрезвяващ тласък, който ни връща към този основен руски документ , е и същинската конституционна мисия на Президента.
В нашата Конституция, обаче, няма „суверенна демокрация“, към която бихме могли да се стремим, а има демокрация. Ето към нея ни приканва да се върнем Медведев. А ако към „суверенната демокрация“, някои пожелае да добави „частична правова държава“, „национално-руско гражданско общество“, или още каквато и да било друга политически удобна, но явно неконституционна /или антиконституционна ?/ новост, която ще оправдае политически стабилното съществуване на възникналото у нас силно срастване между власт и капитал, и даже родство на управляващата класа чиновници в пагони и без номенклатурна буржоазия?
Третият стандарт на демокрацията има предвид не толкова защитата на гражданите от присъщите за всяка страна престъпни съобщества, но и от самата тази класа. Ясно е, че ние не пристъпихме към модернизацията на държавата/ по същество съветската държава, доколкото новата управляваща класа, не просто се обогати чрез два поредни римейка на съветската хибридна партноменклатура и „червени“ стопани /, но тази държава, не само че не представлява „нощна стража“ /Адам Смит/, а от нея трябва да се защитават нейните граждани, включително неономенклатурния, все още /незаграбен от „държавните рейдери“ / бизнес.
Апелът на президента към смисъла на петия стандарт – е апел към народа , към гражданите на Русия. Те трябва да съберат в себе си енергията на свободата, енергията на справедливостта и да обезпечат безупречно съблюдаване и на третия стандарт, и на а първия стандарт, а с всичко това и да спазват Конституцията. Мераб Мамардашвили писа:“ нищо създадено не продължава от само себе си“. Т.е. ценностите, законите, идеалите, Конституцията – всичко това не може да продължава, ако не се създава ежеминутно наново, ако всичко това не се ражда постоянно отново, ако за това хората не се борят, дори с риск на живота си.
Петият стандарт е призив за „свята вода “ в действията, към постоянно създаване на новоприетите от всички нас добродетели, норми на поведения, ценностни нагласи, закони, институциите на демокрацията и правовата държава, призив за отказ от удобната и особено опасна позиция на ненамеса, неутралност.
Това е призив към бизнес елита да си спомни, че историко- духовните и творчески корени на предприемачеството е била аскезата – волята за грижа, икономия, утроено трудолюбие и пестеливост /“копейка по копейка“/ , а не към колекция на „Майбаси“ и „Бентли“ /“Мерцедесите“ са вече жалка придобивка на районни прокурори или майори от милицията/. Това е призив към политическия елит, духовното предназначение на когото е да бъдат образцови граждани.
Като прочете тази фраза, едва ли не всеки от моите съотечественици ще се натъжи: какъвто и да не е още нашият политически елит – те са образцови граждани. За мен образцовите граждани – за съжаление вече покойници – са Андрей Сахаров, Дмитрий Лихачов, Егор Гайдар, Мсистлав Ростропович, а сред живите Ленонид Рошал, Евгений Ясин, Лео Бокерия, Сергей Капица, Мая Плисецкия / която ни напусна на 2 май 2015 г. в Мюнхен, Германия – бел. ред. / , Валерий Гергиев, Дмитрий Хворостовски, Жорес Алферов, Михаил Горбачов.
През 2000 та година ние се отказахме от пряката демокрация, от преките избори, поради това, че културата на масата беше и остава така, че когато и се предостави пряк избор между личности, тя най-често /почти винаги/ избира по-лошите. „Ако втурването на широките маси в политиката разрушава държавата, то държавата или ще загине, или ще намери в себе си сили да спре този устрем и да му сложи край. Демокрацията като начало на анти-държавност няма нито смисъл, нито оправдание; тя е охлократия, т.е. управление на тълпата. Демокрацията е само средство да се излъчат малцина добри за властта…./Иван Илин, „Аксиома на властта“, Иван Ильин «Аксиома власти»/. Днес ние „опосредстваме“ избора на личности чрез избор на партии, избор на група кандидати/предшестващи назначението на губернатори/ и пр. Това е рационална рефлексия на държавата, която не позволява да се саморазруши.
Но, като постъпва по този начин, удържайки точката на необратимост към имитацията на демокрация / „слаба, неопитна демокрация“/, държавата е длъжна и трябва да мисли за перспективата – за връщането на пряката демокрация, пътят към който минава през модернизирането на „самите себе си“, през най-дълбоко културно обновление, чрез политика на културния ренесанс. Само това ще позволи отново да се поверят процедурите на пряката демокрация на народа, т.е. да се върне в ръцете на народа възможността пряко да избира личности, да не греши с това, че избраният ще бъде най добрия / aristos/.
Ние трябва да променим самите себе си. А за това трябва наистина да почувстваме „не-свободата и несправедливостта“ и да се научим да говорим истината за заобикалящите ни събития и хора, да се научим на правдивия и открит глас на истината и справедливостта, да си възвърнем изгубената от нас „гласност“. Победата на демокрацията през 1991 г. предшестваше гласността. Гласността бе политика и това беше духовният порив на маса хора на духа, които разбраха, че не бива да се гледа напред със склонена глава.
В.„Ведомости“, 8 октомври 2010
Превод от руски: „ Студия Трансмедия“
За Автора: Лев Львович Любимов /1936/ е виден руски икономист. Доктор на икономическите науки, професор, един от основателите на Висшето училище по икономика – Москва. Заместник научен ръководител и завеждащ Катедра по макроикономически анализ на Висшето училище по икономика. Автор на 150 монографии, статии в научния печат .
[i]Фьодор Иванович Тютчев /1803-1873/ е руски поет и философ, определян като третия велик представител на романтизма в Русия след Александър Пушкин и Михаил Лермонтов. В последните си години той е известен привърженик на славянофилството.
[ii] Тонтон-макутите са хаитянска милиция от доброволци на националната сигурност (Milice de Volontaires de la Sécurité Nationale), служили за опора за режима на Франсоа Дювалие /Папа Док/. Вж Уикепедия за по подробни пояснения.