Философският клуб

Автор: проф. д.и.н Духомир МИНЕВ, Българска академия на науките;

Когато се обърне каруцата…

След настъпването на кризата, възникна неизбежния въпрос: какво предизвика кризата. От бурята на дебатите изплува една причина, по която сякаш вече има широк консенсус – въпросът „пазар или държава” е бил решен погрешно – в полза на пазара, държавата е била минимизирана и това е преобърнало каруцата. Грешка е била безпределната увереност, че пазарите непременно са ефективни, стига да им бъде предоставена възможност да свършат своята работа.

Безпределната (т.е. налудничавата) вяра в пазара се създаваше чрез два основни и взаимно преплитащи се стълба – идеологията на свободния пазар и неокласическия икономически анализ (по-конкретно – свързващото звено между идеологията и научния анализ (Калецки определя връзката между двете като: „…самообслужваща се идеология, маскирана като академична икономическа наука”).

Сега тези стълбове и майсторите които ги създадоха, и използваха са отхвърлени и заклеймени като „пазарен фундаментализъм”. Близкият до Дж. Сорос, А. Калецки, категорично твърди: „Пазарният фундаментализъм е на смъртното си ложе” . „Това, което катастрофира на 15 септември 2008 г., не беше една банка или финансова система. Това, което се разпадна на онзи 15 септември, беше цялостна политическа философия и икономическа система, начин на живот и мислене за света.” (Калецки, Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика след кризата).

„Макар някои бизнес лидери и политици да продължават да скандират лозунгите от ерата на Тачър-Рейгън – „не можеш да риташ срещу пазара”, „не можем с харчене да проправим пътя на просперитета”, „пазарът винаги е прав” – повтарянето на тези лозунги е механично и без вътрешна убеденост. Останалите фанатици на свободния пазар, дали от чикагската школа, или от Републиканската партия , са като Уили И. Койот или руските старци-комунисти, които манифестират на Червения площад всеки Първи май. Тяхната самоувереност е непоклатима, но светът продължава напред. Пазарният фундаментализъм, е навлязъл в „Периода на здрача”, както го нарича Дж. Сорос в своя анализ на циклите на подем и криза. Това е предпоследната фаза на дълго надуван балон, когато въздухът започва да издиша, точката, в която „хората продължават да участват в играта, макар вече никой да не вярва в нея”.

Носителите на хоругвата „свободен пазар” – хора на социално значими позиции и учени се превърнаха в главни виновници
Особени критики отнесоха такива като Алън Грийнспан. Давайки показания пред Конгреса на САЩ, Грийнспан (след доста натиск и шикалкавене) бе принуден да признае, че фактически е бил фундаментално некомпетентен за позицията, която е заемал. На въпроса дали неговата вяра в свободния пазар се е оказала погрешна, той отговаря: „Да, открих грешка. Не зная колко е значима или постоянна, но съм доста разтревожен от този факт….Да, открих грешка. Точно по тази причина бях шокиран, защото носех вярата в течение на повече от четиридесет години, основана на значителен обем доказателства, че работи добре. Тези, които се уповаваха на собствения интерес (на частните компании да тикат напред капиталистическата система) – и особено аз, сме потресени и не вярваме на очите си” (Цитатът е по А. Калецки, „Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика след кризата”. Публикувани извадки от протоколите на заседанието, показват различия в показанията на Грийнспан, но смисълът е същият).

Остри критики получи и икономическата наука. Калецки е безапелационен: „ Икономическата наука днес е дисциплина, която трябва или да умре, или да претърпи промяна в парадигмата, която едновременно да увеличи обхвата на погледа й и да я направи по-скромна. Тя трябва да разшири хоризонтите си, като признае прозренията на други социални науки и исторически изследвания и трябва да се върне към корените си… Икономическата теория днес е по-близо до астрономията от 1543 г. когато Коперник разбира, че земята се върти около слънцето. Академичната икономическа наука от последните двадесет години е сравнима с астрономията от Предкоперниковия период с мистериозните й райски лостове, епицикли и колела, вградени в други колела. Днешните икономисти ще воюват за ирационалната си рационалност също така упорито, както и астролозите от Предкоперниковата епоха защитаваха своите епицикли и звездни знаци.”

След като разгромява пазарния фундаментализъм и неговите идеологически, политически и научни/експертни байрактари, Калецки ни свежда няколко тези, между които бих отличил две: че глобалният капитализъм ще бъде заместен от… глобален капитализъм и че този нов-стар глобален капитализъм (№ 4.0 по неговата номерация) ще има ясна и неопровержима черта – „признанието, че пазарната икономика може да съществува само заедно с активно и компетентно правителство”.

Така да се каже, въпросът „пазар или държава” е решен – и двете.

Всички са съгласни, всички са доволни. Нека пазарът и държавата (а също – леви и десни, учени и идеолози, бизнес и закон) да плеснат с ръце и да се прегърнат и нещата ще потръгнат.Но има някои въпроси. Нима многократно споменаваните Тачър-Рейгън не бяха част от държавата, не представляваха ли те държавата, не управляваха ли държавата, не бяха ли персонификация на държавата? А ако е така, то не предизвика ли самата държава големият пазарен завой?

Всяка държава ли може да пристане на пазара? В много анализи има понятия като „пленена държава”, „хищническа държава”, провалена държава”, „псевдодържава” . Ако някой от тези видове държави се свърже с пазара, това ще доведе ли до желания резултат? Не трябва ли държавата да бъде от някакъв определен вид?

А какво всъщност е пазарът? Теорията на пазара не казва, че пазарният механизъм, оставен да действа свободно, в продължителен период ще доведе до огромна концентрация на доходи и богатство, неравенства, бедност, безработица, блокиране на автентичния икономически растеж и подмяната му с извличане на рента и т.н. Обратно, въпреки че допуска пазарни провали, теорията все пак описва пазарът като механизъм за оптимизиране на икономическата и социална динамика. Защо тогава се случи кризата, след като всемогъщият пазар е бил оставен свободно да насочва икономическата динамика? Дали пазарът е виновен за кризата или нещо друго?

Китайската загадка: про-пазарна  и анти-капиталистическа.

Откритието „пазар и държава” всъщност е било направено доста отдавна – преди повече от хиляда и петстотин години и при това на различни места – със сигурност в Близкия изток, Китай, а вероятно и другаде. Един от изследователите на икономическата история (Дейвид Грейбър) дори пише, че пазарът се е появил като страничен ефект от .. правителствените административни системи.

Особено интересен пример за възникването и развитието на пазара е китайската история, където раждането на пазара е тясно преплетено с държавните бюрократични интервенции. „Ние сме свикнали да гледаме на държавните бюрократични интервенции – главно държавния монопол и регулациите – като на държавно ограничаване на „пазара”, поради домиинращият предразсъдък, според който пазарите са почти природни феномени, които се появяват от само себе си,, а правителствата нямат друга роля освен да ги смазват или ограбват. Грейбър е един от тези, които твърдят, че това виждане е дълбоко погрешно и Китай е доказателство за погрешността на тази представа. Фактически фамозният пазар е създаден и поддържан от държавата (поне в китайския случай).

Конфуцианската държава в Китай е най-голямата и най-продължително съществувалата бюрокрация в света, но именно тя особено активно и успешно е създавала и поддържала пазарите, в резултат на което търговският живот още в имперски Китай бързо става много по-софистициран, а пазарите – много по-развити откъдето и да било по света.
И Грейбър прави едно забележително твърдение – Китайските управници са били ориентирани про-пазарно, но анти-капиталистически. Твърдението звучи налудничаво за всички умове заразени от предразсъдъците на пазарния фундаментализъм, според които капитализъм и пазар са тясно свързани, дори са едно и също нещо.

Но Грейбър, а преди това Фернан Бродел и други подчертават, че пазар и капитализъм може да не са свързани и дори да влизат в колизия. Разликата между пазар и капитализъм, твърди Грейбър, е в това, че пазарът е начин да се разменят стоки чрез посредничеството на парите, а капитализмът е преди всичко използване на пари, за да се получат повече пари (увеличаване на парите на един субект). Естествено, най-лесният начин да се увеличават парите е чрез някакъв монопол. Затова капиталистите, било търговци, финансисти или индустриалци, неизменно се стремят да се свържат тясно с политическите власти, така че да могат да използват лесният и бърз начин за увеличаване на парите, които имат. А това означава едно – да ограничат пазара като създадат монопол.

За разлика от европейските владетели, китайските управници още от времената на династия Хан, систематично са отказвали да се сдушват с китайските капиталисти. Управниците са считали капиталистите за „деструктивни паразити”, чийто фундаментално егоистични и анти-социални мотиви, могат все пак да се използват по някакъв начин. Резултатът е специфично отношение на управниците (държавата) към капиталистите – те са били търпяни, като необходимо зло и са били държани под грижливо наблюдение и контрол.

Независимо от преценката ни за такава връзка пазар-държава, резултатът от нея е забележителен. Исторически сравнителни изследвания на жизнените стандарти показват, че през по-голямата част от своята история Китай е поддържал най-високи жизнени стандарти в света. При това Китай е имал огромно население в сравнение с другите страни (а може би точно затова е имал огромно население) Дори Англия е успяла да го надмине по средни жизнени стандарти едва към 1820 година – доста време след началото на Индустриалната революция, подчертава Грейбър.

Как Китай е постигнал такова развитие на пазарите и тази връзка пазар-държава?

Онова което теоретиците на пазара обикновено пропускат е че цялата социална среда, целият социалният контекст са изваяли развитието на китайските пазари, включително и връзката пазар-държава, която е нещо много по-сложно и обхватно от обичайните представи.
По-конкретно, защо „държавата”, китайските управляващи са успяли да създават и поддържат социално полезен пазар?

1. Решаващо влияние е оказал специфичният начин на мислене (можем да кажем – специфичната рационалност) на китайските управници от онова време (та и досега). А тази рационалност се формира от два основни компонента – адекватна рамка от морал и адекватно социално знание (знание относно социалните реалности). Тези компоненти (ресурси на рационалността) са фундаментален механизъм, който е определял начина на мислене на властващите китайски елити и така е съдействал за социално полезно упражняване на властта.

Въпросните компоненти на рационалността на властващите са били формирани главно от Конфуцианството, което, според мнозина не е просто религия, а морална и философска система. По-конкретно, Конфуцианството е генерирало специфично мислене и отношение – доста враждебно – към търговците и към самият мотив за печалба. Търговската печалба се е считала за приемлива само като компенсация за труда на търговците по транспортирането на стоките от едно място на друго, но не и като резултат от спекулации. А търговците от гледна точка на Конфуцианството са били нещо като професионалните войници – индивиди, движени от склонност към насилие, които не са били добри хора, но са били необходими за защита на границите. По същия начин, търговците са били възприемани като хора движени от лакомия и неморални, но ако бъдат държани под грижливо административно наблюдение и контрол, те биха могли да работят за публично благо.

2. Китайската бюрокрация (както забелязва още Вебер) е била изключително ефективна – защото една добре изградена система е гарантирала че манталитетът на функционерите, начинът им на мислене е основан на адекватни морални ценности и знание. Системата е формирала високо образовани, добре възпитани, и отлично организирани бюрократи. И мандарините наистина са били добре образовани, възпитани в духа на Конфуцианството, запознати с класическата литература, селектирани чрез национална система за изпити, работели са в грижливо организирани национални и регионални бюра, където паричните потоци, както и другите икономически проблеми са били постоянно наблюдавани и регулирани.

Ето такава е била същността на китайската „държава” – адекватна рационалност на властващите и на изпълнителите – функционери в бюрократичната машина. Рационалност, позволяваща социално полезно упражняване на властта. Плюс ефективна организация на бюрократичния апарат и контрол върху неговата дейност.

3. Онези, които са притежавали политическата власт и капиталистите са били напълно разделени от капиталистите (управниците систематично са отказвали да се свържат с капиталистите). Това е позволявало да ограничават, поправят и санкционират постоянните опити за отклонения от социално полезни начини и средства за извличане на печалба. Техните морални ценности и знание (специфичната им рационалност) са били могъщата анти-капиталистическа, но пропазарна сила, тласкаща напред китайското развитие. Характерно за Китай е, че не се е разчитало на разгърната система от правни норми, за поддържане на ефективен пазар, а по-скоро на решенията на държавните чиновници, които са се ръководели от своите представи за справедливост и знанието, което са притежавали.

Такава е била спецификата на връзката пазар-държава в имперски Китай. Ето така е бил създаден автентичен, социално полезен пазар, пазарна икономика. Няма никаква представа за почти природен феномен, който се се развива сам и затова не бива да му се пречи, за да може свободната игра на пазарните сили да донесе просперитет. Всъщност тази представа е грандиозна измама създадена чрез идеология маскирана като наука.

Китайският потенциал да развива пазарна икономика, чрез специална връзка пазар – държава се оказа удивително устойчив и най-вероятното обяснение за тази устойчивост е именно специфичната рационалност, формирана чрез морал и знание, които постоянно тласкат властващите към социално полезно упражняване на властта. Тази рационалност сработваше дори и през периода на „социализма”, когато политическата и икономическа власт бяха напълно сляти в едно. Едно от обясненията за Културната революция е че Мао Цзе Дун се е опитал да отстрани онази част от номенклатурата (партийно-държавна, стопанска, научна и др.), която беше най-много корумпирана („обуржоазена”) т.е. беше прекрачила границата между държава и икономика и използваше политическата си власт за облагодетелстване.

Един западен анализ свързваше сегашният икономически успех на Китай с прочистването на „държавата”, което Мао беше организирал преди това.Но по-убедителното изглежда едно друго обяснение на китайския успех – специфичният китайски модел на икономическа трансформация създаде и поддържаше разделението между икономическа и политическа власт, а така успя да контролира и насочва икономическото поведение на китайските капиталисти в рамките на социална полезни действия, вместо „извличане на рента”.

И светът сигурно може да се поучи от него, ако може. Дори и Калецки пише: „Можем да приемем източното гледище, че Китай е бил по-единно, трайно и успешно общество от Западна Европа или Америка през по-голямата част от петхилядигодишната си писана история. От тази гледна точка, Китай просто си възвръща естествената позиция на водеща глобална сила със своите културни ценности и национални интереси…. Западът ще трябва да приеме предизвикателството към цялостния си светоглед, отправено от авторитарен и самоуверен Китай, и да признае, че след кризата от 2007-2009 г. е необходимо преоткриване на западния социално-политически модел” .

(Следва)

(Следва)