Архив за етикет: насилие

„Масови изтребления и геноцид в античността“ – лекция на проф. Давид Констан

Проф. Давид Констан, Ню Йорк университет,   гостува в България по покана на  Студия Трансмедия, Философският клуб и Института за балканистика с център по тракология към БАН.

публикувано на 29.05.2016

Снимка: ЕПА/БГНЕС

Изледванията на Давид Констан се фокусират върху античната гръцка и латинска литература, особено комедията и романа, класическата философия. През последните години той изследва емоциите и концепции за ценностите в класическа Гърция и Рим,  написа книги за приятелството, страданието, емоциите и прошката.

Понасоящем работи върху труд, посветен на схващанията на древните гърци за красотата  и  преводи на стихове от две трагедии на Сенека за Херакъл.

Проф. Констан ще изнесе лекция в понеделник от 18.30 часа в Клуба на архитектите , ул. Кракра 11, в София на

Тема: „Масови изтребления и геноцид в античността“

                         Вход свободен

Всички посетители са поканени на чаша вино от Свищовската винарна, каза в „Неделя 150“ проф. Пламен Георгиев.

Защо тази тема и тъкмо днес? – попита Лили Маринкова.

„Търсех нещо релевантно на античността и нашето съвремие. Една от причините е, че в наше време се твърди, че геноцидът е модерноо явление от нашето съвремие. Много ме интересуваше дали същите емоции са изпитвани в древното време, както ние ги изпитваме днес, или има някаква промяна, така проф. Констан обяснява защо е избрал тази тема.

В звуковия файл можете да чуете цялото интервю.

Програма Хоризонт Общество Неделя 150   

Източник БНР/Студия Трансмедия

Идейна онкология

 

Златно правило на симфоничния оркестър: ако си взел фалшив тон, погледни с възмущение съседа си така, че всички да забележат и никой да не се усъмни кой е виновен. Отдавна и успешно се прилага в идейните оркестрации.

От известно време обаче успехът е несигурен. Защото при прекалено голямото натрупване на фалшиви ноти с един и същи източник дори напълно лишените от слух започват да стават подозрителни.

Но ако си мислите, че този път в колективното европейско съзнание най-сетне е започнало обратното броене в полза на инстинкта за самосъхранение вследствие на чудовищни грешки и че нещо ясно, че то чувствително и сериозно се е променило – не се надявайте. И не ругайте напразно.

Колко години и колко неглупави хора открито твърдят, че варварите, яростно защитавани от политкоректността, могат да превземат Европа с голи ръце като парализират всички жизнено важни органи и че това е най-злокачествената идеология, блокираща всички опити за съпротивление… А уж Световната здравна организация е там.

Май наистина за емблема на Европейския съюз трябва да се използва сполучливата находка на един добър писател – лебед, рак и щука на лазурносин фон.

Все едно не опустяха улиците и терасите на кафенетата, концертните зали и ресторантите. Все едно хората не се гледат един друг във вагоните с особено внимание и нервна подозрителност. Те дори изобщо не се поглеждат – вторачени в таблетите и телефоните – там им разказват как живеят…

Най-мощната ваксина за оцеляване – навикът, започва видимо да дава страничен ефект. Едновременно с първоначалното чувство на абсолютен ужас се притъпява бдителността и изправени пред фактите, в съзнанието се настанява безизходицата.

Така ще върви животът отсега нататък: от взрив до взрив, с традиционните вопли, страхове и обещания в промеждутъците, но без нищо да се променя и без сериозна съпротива.

„Да се обединим, няма да се откажем, няма да позволим, няма да пестим усилия, ще затегнем контрола…“

На летищата ще претърсваме всеки, ще изхвърляме от багажа всички спрей дезодоранти, ще поставяме навсякъде хора с военна униформа с автомати, готови за стрелба. А докато те стоят и никъде не гърми – нека попируваме, както му е редът – да вдигнем тост за свободата, докато не са я гръмнали!

Тромави и без въздух автобуси, тряскащи се врати на метрото и скрибуцащи влакове, пълни с хора – като на заколение. А къде да се дянат? Не са принцове и белгийски монарси – опечалени пред публиката и дезертиращи в отдалечените си резиденции с тежка охрана.

Във Франция, знаете, повечето хора стават по тъмно и отиват в препълнения транспорт, за да изкарват хляба за семейството си и за онзи млад мъж без документи, с брада и кърпа на главата, с три съпруги в торбести дрехи с процеп за очите и неизвестен брой деца наоколо…

А в това време по централните френски телевизии безспирно въртят плочата на последния писък на политическата коректност – пропагандни клипове в защита – сетете се за кого и от кого?

В защита на милите, добри и абсолютно нещастни „умерени мюсюлмани“, които в клиповете жестоко се притесняват, унижават и почти унищожават физически не от техните радикални събратя, а от радикалните европейци с бръснати глави. И знаете ли как ги унищожават – направо ги преследват посред бял ден, повалят ги на земята и ги ритат… На всяка крачка!

Така че това беше и онази последна фалшива нота, която преля чашата с катран, досега представян като нектар…

Гласът зад кадър звучи сурово: „Расизмът, антисемитизмът, антимюсюлманските прояви започват с думи, а завършват с плюене, бой, кръв!“ Добре пипнато – не може да се оспори!

Проблемът обаче се оказа в това, че от известно време уморените от масираната пропаганда французи да се смирят и покаят пред новите завоеватели на тяхната цивилизация, отдавна и добре осъзнават, че показаното на екрана като добродетел, в действителност е точно обратното и взе да предизвиква точно обратната реакция.

Сайтовете на водещите вестници не смогват да трият унищожителните коментари и да блокират достъпа на такива потребители, до крайност възмутени от безсрамно откровената подмяна на понятия и събития. Дори на живеещите в сравнително „спокойни“ райони французи отдавна и добре им е известно, кой кого нагло и агресивно притеснява и кой на кого в крайна сметка безнаказано и жестоко трови живота.

Клиповете, фиксирани в „антирасистка“ кампания, усърдно защитават всички освен коренното бяло население на Европа, но успешно метастазиращата навсякъде идеология на политкоректността категорично забранява дори да се споменава за това. Коментари с думите „бели“ и „коренни жители“ се изтриват първи.

Но се получи провал. По телевизията показаха клипове от Светата неделя преди католическия Великден, които не пропуснаха да отбележат твърде големия брой хора около църквите. Доста по-голям, отколкото са очаквали, ако се отчете традиционната апатия на европейците към религията през последните години. От позамъглената памет на френското самосъзнание на Божи свят изведнъж избиха кълновете на старателно потъпквани асоциации…

Надигна се буря от възмущение към създателите на клиповете с директни обвинения в лъжи и безскрупулни фалшификации на истинската ситуация, която помете всички плахи опити на телевизиите да се оправдаят с причини като „да не се разпалва пожар“ и с призиви „да не се обобщава“.

За всички либералстващи медии този неприятен инцидент заседна като буца в гърлото, която те не можаха да преглътнат. Когато отгоре излязоха брюкселските събития, отдолу се чудеха как да свържат „умерените“ с „ужасените“…

На третия ден наред с обичайното безветрено вълнение в медиите не настъпиха никакви чувствителни промени.

Но и не ги очаквайте в обозримото бъдеще. Традиционната игра на аналитиците „намерете петте разлики“ в каканиженето на официалните лица след събитията в Ню Йорк, Мадрид, Париж, Кьолн, Брюксел (и другаде по картата на света), стана скучна и безинтересна.

Мога само да повторя това, за което пиша вече няколко години – на нас тепърва ни предстои да измерим степента на страданието, нагнетено от броя на невинните жертви и пролятата кръв. И най-сетне да се стигне до адекватна реакция на вече обхващащата целия свят идейна онкология.

Това е рак, господа. А вие се опитвате да го лекувате с лавандулов спирт.

Превод: Рени Нешкова

Източник: Гласове

Изтезание – изповед – психоанализа: ре/актуализации на диспозитива власт

 Автор: Христо СТОИЦОВ

20 март е Международният ден на франкофонията – празник на френския език и култура. Денят се отбелязва в 70 страни по света с над 890 млн. души население, над 200 милиона от които говорят френски. България се присъединява като пълноправен член към Франкофонската общност през 1993 г. Според последния доклад на Обсерваторията за френски език, публикуван през 2014 г, франкофоните на петте континента наброяват 247 милиона души.

Повечето философски кръгове, но също така и просветени хора по света отбелязват тази година 90 годишнината от  рождението на Мишел Фуко. Не , не като юбилейна дата, която идва, за да потъне в календарна забрава. А като духовно присъствие на един буден ум оставил своите въпроси, освен толкова отговори за „нещата“ в живота, че и в неговите фикции, на които още робуваме.

Мишел Фуко (френски: Michel Foucault), роден като Пол-Мишел Фуко (Paul-Michel Foucault) (15 октомври 1926 в Поатие – 25 юни 1984 в Париж), е френски философ, социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“. Имал е професура в Колеж дьо Франс по  „История на системите на мисълта“, преподавал е също в американските Университет в Бъфало и Калифорнийски университет, Бъркли.

Фуко е най-известен със своите критически изследвания на социалните институции, особено психиатрия, медицина, хуманитарни науки, системи на затвор, както и с неговата работа върху история на човешката сексуалност. Неговата работа върху властта, отношенията във властта, знанието и дискурса са широко обсъждани.

В България Фуко живее с преводите на повечето си значими трудове. Тук публикуваме по-малко известно есе, посветено на ключови приноси на френския мислител и съотнасянето им с един нов свят.

Бележка на редактора

…………………………………………….

Разгръщането на процесите на глобализация в съвремения свят разкрива многопластността на взаимодействията между различни по своя характер сфери на човешката дейност. Струва ми се обаче, че в дебата около ролята и мястото на “глобалните потоци” 1 се акцентира най – вече върху ефектите, които те пораждат в отделните социокултурни системи и/или върху сблъсъка между тях, и/или върху отношенията между съставляващите ги социални партньори. Тези ефекти ни се представят най – често като деструктивни фактори, променящи формите на обществена организация. Натрупването на факти и аргументи от подобен характер измества, обаче, на заден план темата за диспозитива власт.

Затова ми се иска да поставя акцент върху начините и моделите, по които властта се маскира, както и върху влиянието, което оказва върху социалните актьори. Можем да кажем, че в обществото съществуват сравнително устойчиви властови форми и модели, характеризиращи конкретната историческа епоха. Благодарение на тази им устойчивост бихме могли да реконструираме траекториите, по които те се изменят, респективно и областите от знание, които се мобилизират с оглед на тези им изменения. Тяхната времева актуалност, обаче, не винаги им позволява да играят водеща роля. Загубата на актуалност е тази, която задава посоката на промяна, определя степените на реконфигурацията и проектира нови пространства, в които  спиралите на диспозитива се разгръщат.

Изтеглянето на заден план на определени властови модели не ги прави по – малко траещи, а ни позволява да проследим процесът на рафиниране на упражняваната принуда. Този процес в се осъществява посредством механизми, които често остават невидими поради интензитета на взаимодействията, засягащи непознати до този момент нива на организация на социалната система. Именно те (механизмите) задават структуро – определящите параметри на социалното инженерство, очертавайки следващата стъпка в неговото развитие.

Става дума за различен ъгъл на изследване на специфични отношения в чиито център е поставен субектът – неговата роля и място в множество конфликтни ядра в обществото, както и промяната във всекидневното му поведение, извършваща се под влиянието на взаимодействията в тези конфликти. Интересува ме и начинът, по който тези взаимоотношения стават достатъчно устойчиви, за да формират отделни властови системи, които свързани помежду си представляват сложната рамка наречена власт.

Ето защо считам за възможно диспозитивът власт да се интерпретира в светлината на специфичите и дори антагонистични тенденции, характерни за съвременното общество. В този смисъл, прилагането на конкретни властови практики би създало едновременно предпоставки, както за задълбочаването на определени колизии в обществото, така и за тяхното туширане. Смятам, че при интерпретирането на проблема за властта в контекста на казаното по – горе, е особено удачно да се обърнем към идеите на Мишел Фуко.

В представяната тук интерпретация на диспозитива власт и съответстващите му измерения в съвременното общество, ще се опитам да отговоря на въпроса: доколко, изследвайки “физиката на субекта” и неговото всекидневно телесно и духовно поведение в обществото, респективно начина, по който протичат взаимодействията  между отделните индивиди в определени властови системи, в една генеалогическа равнина е възможно да очертая някои траектории на диспозитива?

За да приведа конкретни аргументи в тази посока ще започна с анализ на  вариациите на диспозитива властизтезание–изповед–психоанализа: 1. ще покажа конфигурациите им в модерното общество; 2. ще конструирам хипотезата, че в своето развитие, продължават постоянно да екзистират под определена форма, независимо дали губят своята актуалност или изчерпват съдържанието си; 3. ще покажа, че тези вариации макар да остават в сферата на дисциплинарните технологии вместо да водят до институционализиране и рационализиране на глобалните обществени отношения, обуславят тенденции на разпад на институционалните връзки в съвременните модели на власт. Т.е преминавайки отвъд мисленето на Фуко, ще се опитам да проследя разгръщането на избраната от мен триада като вътрешна траектория на диспозитива власт. Трябва да отбележа още, че изповедтта като тема при Мишел Фуко, отсъства, но ролята на свещенника/кюрето в наказателния ритуал е ясно показана, следователно разглеждането на изповедтта като част от този ритуал не е лишена от своите основания.

Продължавайки изследването си в тази насока е необходимо да направим и още едно уточнение: макар психоанализата като практика да възниква през XIX век, а в центъра на изследванията на Фуко да стои психиатричната медицина, включването на психоанализата като елемент на диспозитива се осъществява значително по – късно, което я превръща е един съвремен компонент на наказателните процедури. Изборът на тези три компонента на диспозитива власт не е случаен. Той е направен и с оглед хронологическото им разположение, значение и място в развитието на западноевропейската цивилизация, съответно с властовите модели, регулиращи обществените отношения в тези цивилизации. Сравнителната устойчивост на тези модели в отделните исторически периоди, както отбелязах по – горе,  позволява да скицирам хронологична матрица на власт, в която компонентите на властта, съжителстват заедно, съподчиняват се или доминират един над друг в зависимост от своята времева актуалност.

В тази връзка е необходимо да подчертая генеалогичната методика, чрез която се проследява развитието на отношенията във и извън триадата: изтезание – изповед – психоанализа, които взети поотделно или заедно са част от външното реципрочно отношение власт – знание. В контекста на споменатата триада, полагането на тази междудиспозитивна релация ще способства за по–пълноценното изследване на властовите практики. Защото генеалогията, която Фуко използва като метод за изследването на дисциплинарните технологии на властта и тяхното влияние върху субекта, затворен в определени институционални структури и системи, а оттам и разпростирането им във всички сфери на модерното общество, не е пародоксална. Това, че загърбва проблема за модерното публично пространство, не означава, че трябва да бъде отхвърлена и методиката му на изследване,  напротив.

Диспозитивът 2 представлява една особена съвкупност от и взаимодействие между дискурсивни и недискурсивни практики, където дискурсът е средството, което определя и променя структурата на значенията. Връзката между диспозитив и дискурс определя отношението и преплитането между власт и знание. Знанието е ценност доколкото се отнася именно към категорията, която е приоритет на разделянето – истината/отклонение. Това разделяне определя общата форма на волята за знание, която е непосредствено свързана с волята за истината (Градев, 1992: 12), доколкото връзката между волята за знание и волята за истина има същия характер като тази между власт и знание.

По този начин волята за истината се изгражда върху една институционална база, защото именно дискурсите за истината за отклонението са в основата на наказателния ритуал. Това са дискурси, които имат свойството да определят количеството на страданието, да засягат правото на живот, те имат “институционалната сила да убиват”(Фуко, М., 2000: 19), респективно да упражняват правото на суверена да се разпорежда с осъдената телесност и изобщо със субекта. Правя допускането, че връзката власт – субект представлява своеобразна адаптация, основана на генеалогията на телесността в класическата епоха и впоследствие разпростряла се върху генеалогията на психичното отклонение. Логически адаптивната връзка в случая, е че всяко по – висше знание води до обогатяване на властта и съответните й практики чрез интегрирането на новото знание в себе си.

Така в исторически план се наблюдава едно своеобразно надграждане на един модел върху друг, надграждане произтичащо от и формиращо се чрез субекта и най–вече чрез измененията във всекидневното му поведение, които тази адаптация е продуцирала. Важното тук е, че това наслагване скрива онези елементи на властовите практики, които иначе субектът би поставил под въпрос. Така в процеса на адаптация власт – субект се разкрива стремежът на властта на нормата да създаде илюзиорни представи 3 у субекта 4 за приемливост на произведените от нея властови механизми и техники, представяйки ги за единствените публично релевантни такива.

Така наслояването на различните модели откроява противоположните тенденции в публичното и дисциплинарното. Страхът на самата власт от проявите на субекта в посока проблематизирането на едни или други властови практики, особено след бурното развитие на хуманитарните науки, я принуждава да се променя, реформира и да заменя упражнявaните от нея практики с релевантни други. В случая допускам, че в периоди на преход най-отчетливо се наблюдава преминаване от дисциплинарното към публичното и обратно, при това не само преминаване, а и съвместното и относително независимо функциониране на “публичното” и “дисциплинарното” в отделни  подсистеми в общата рамка на властта.

От друга страна, вечният стремеж на властта да се маскира в приемливи за субекта форми посредством илюзиорни представи, на свой ред предизвиква възпроизвеждане на властовия инструментариум на по–високо йерархично ниво, в което упражняването на властовите практики е значително по–шлифовано и рафинирано.

Очевидно е, че точно в тези преходни етапи най-силно се проявяват тенденциите, които ме карат да се съмнявам във възможността да обоснова редица съвременни проекции на диспозитива власт в модерното общество чрез теоретичния конструкт на Фуко за дисциплинарното пространство. В частност имам предвид начинът, по който извежда генеалогията на телесността и психиката на субекта в затворени пространства, както и модела на повсеместно пренасяне и разпростриране на придобитите знания под формата на дисциплинарни технологии във всички сфери на обществения живот. Все пак подобна интерпретация не е лишена от смисъл като се има предвид интензивността на взаимодействията в съвременното общество, респективно на завихрянето на спиралите от власт – знание, които много често оставят непроследими или невидими.

Допирните точки, а не екстраполирането около изоморфизма между публичното и дисциплинарното пространство, може би е успешната формула за развиване на научни дискурси за изграждането на модерни властови модели на обществата в бъдеще. В този смисъл е допустимо мисленето, че във всеки един момент от развитието на обществото действат противоположни тенденции, а самите властови модели са формирани и се формират под тяхно влияние, и в този смисъл те не са нито изцяло дисциплинарни, нито изцяло публични.

Изтезанието: На първо място в анализа на изтезанието стои разграничаването между двете практики – изтезание и наказание, тъй като не всяко наказание е свързано, предшествано или последвано от някаква форма на изтезание. Освен това наказанието винаги е свързано с деяние, което властта на нормата е дeфинирала, че подлежи на наказание. И още, че преди да е изконсумирано такова деяние, властта на нормата е била и е въплaтена в публичното пространство, т.е. тя е власт първо, в публичното и след това такава в дисциплинарното. Изтезанието е неизменна част от наказателния ритуал.

Що се касае до дефинирането на изтезанието, самият Фуко, не ни предлага каквото и да е било чисто понятие за тази практика, а я разглежда преди всичко, като техника в рамките на определени институционални и правни модели. В този смисъл понятието изтезание е представено единствено като наказателно изтезане така самото изтезание като средство за овладяване на телесността, извън наказанието е само експериментална практика, но бидейки наказание, то вече се вписва в отношенията власт – субект (Фуко, М., 1998: 37). Тези три критерии, всъщност правят наказанието – изтезание, а начинът, по който се прилагат върху телесността на индивида, го превръща в основна дисциплинираща технология на властта като част от наказателния ритуал. Тъкмо, поради това, е необходимо да проследим трансформацията, която изтезанието претърпява в ритуалната практика, начините, пътищата и средствата, чрез които тази практика успява да мине отвъд границите на телесността и впоследствие да се впише в съвременните модели на властта.

На първо място, изтезанието не е просто израз на наказателна бруталност, а по-скоро то е пряк израз на властта в публичното пространство. Тук става въпрос за строго определена система от наказателни мерки, процедури и правила, която най – общо бихме могли да определим като власт на нормата. Важно, обаче, е да откроим завършека на този процес на ритуализиране на наказателните процедури, с оглед на историческия преход, както и от гледна точка на постигането на кулминацията в упражняването на изтезанието като техника за тотално овладяване на телесността. В този смисъл изтезанието, включено в наказателната практика генерира особено знание за човешката телестност, което впоследствие се инкорпорира в рамките на медицинската наука като познание за човешкото тяло.Колкото и да ни се струва пародоксален такъв тип генеалогия, така изкристализира нов вид знание за анатомичните измерения на човека, което на свой ред продуцира нови значения и задава нови рамки на умението за експериментиране върху човешката телестност.

Предварително ще отбележа, че става дума за един особен вид телесност – специфичната телесност на престъпника, който отклонявайки се от нормата, се превръща в изключено от обществото тяло, “подложено” поради тази причина на ритуалите на наказателно-съдебната практика. От друга страна, еманацията на дисквалифицираното тяло, на свой ред, засилва реципрочните отношения между обекта на наказанието и функциите на властта на нормата в публичното пространство. Защото това знание веднъж проникнало в публичното пространство и, разбира се, възприело се като средство за непосредствен контрол над всяка една телесност променя властта, включително и поведението на съответните й институции. В случая се извършва едно връщане на преработеното от дисциплинарните технологии познание придобито в затворените дисциплинарни пространства, отново в публичното и инкорпорирането му в нормата.

Същевременно, по такъв начин функциите на обществеността  биват демонстрирани като единствен източник на истината за престъпното деяние. Истината предпоставя наказателните процедури, които се превръщат в представление – представление за истината, което да служи за назидание на всеки, който си позволява да наруши нормата отново. Това е процесът на дублиране на наказанието. Подобни примери в наказателно – процесуалната практика се констатират и наблюдават и до днес. Провинилият се член на обществото се наказва: първо от съдебния пристав, а след това и от публиката, която е нераздeлна част от представлението – наказателния ритуал.По особен начин публичността, освен като свидетел “на голата истина”, приема функцията на заклеймител на противообщественото деяние на осъдения.

Изобщо, целият процес на осъществяване властта на нормата показва ясно, че изтезанието представлява един особен генераторен механизъм – от него започват множество ритуали, голяма част от тях се инкорпорират в развитието на исторически формиралите се дискурси за човешката телесност, които пък на свой ред, се превръщат във вектори определящи посоката на развитие на нормата. Тъкмо тези особености на изтезанието и екзекуцията, като най-съществените части от наказателния ритуал, които при това, бидейки изключително цинични и демонстративно налагани в публичното пространство, практически стават причина за оттеглянето на публичността от наказанието и мъчението в началото на XIX век 5.

Затворът-наказание: Продължавайки разсъжденията си в тази посока, логично стигаме до извода, че затворът е този, който поема функцията на наказателното изтезание, при което под влиянието на хуманитаристиката и задълбочаващите се процеси в производителните сили и производствените отношения, включително и поради измененията в количеството и качеството на населението “то е преминало от изкуство на нетърпимите усещания в система на отнетите права”(Фуко, М., 1993: 36). Затворът се превръща в наказание едва след като в самата обществена структура, свободата-времето се осъзнава като олицетворение на благото. По този начин, се реализира идеята, че наказанието – затворът отнема на субекта свободата – времето, а обществото се лишава от икономическата полезност на индивида.

Все пак затворът, от всички дисциплинарни институциии, успява да реализира в най-пълна степен паноптичната програма на Бентам. В този смисъл, осъществявайки надзора над голямата маса от белязани и изключени индивиди, концентирани в рамките на затвора, се съзнава необходимостта от извършването на редица реформи, целящи преодоляването на принципнотото разминаване на случващото се в затвора, с оглед на дисциплинирането на тази маса, респективно на новото отношение на властовите практики спрямо субекта. Оказва се, че затворът не снема от белязания-изключения антиобщественото му мислене и настроения.  Нещо повече, те се мултиплицират посредством солидаризирането на затворниците, т.е вместо да се осъществява индивидуална и индивидуализираща изолация, в него започват да се фабрикуват групови рецидиви.

Така се появява идеята за сегментиране на това дисциплинарно пространство (затвора) и неговата дифузия в цялата обществена структура, но не в смисъла, който Фуко е вложил в този дискурс, а в контекста на “обратното” връщане на властта на нормата от затвореното пространство към властта на нормата в публичното,  повлияна вече от хуманитарните науки, от знание за рецидива и методите за неговото контролиране. Това е процес, който продължава и понастоящем в съвременното общество чрез идеята за терапевтичност и превантивност –една от формите за сегментиране на пространството, в което субектът се въприема като предмет за изправление и нормализиране.

За това начева процес на деструкция на най-твърдите репресивни системи и заместването им от кабинети, удостоверяващи степента на “лудост” или “болестността” на “отклонилия се” субект, респективно възможността за неговото нормализиране – поправка, с оглед запазването на икономическата му полезност.. Функционирането на затвора, като институция за превъзпитание, предпоставя определянето на степените на нормализация, съответно на отклоненията от нормата и възможните изменения в поведението на субекта, показващи готовността му да бъде върнат в обществото. В този смисъл се генерира един процес на постоянно описване и маркиране на всяко изменение в поведението на субекта.

Разпит-изтезание: С локализирането на субекта в затвора се поставят редица проблеми пред технологията на властта, които водят до постепенната трансформация на наказателното изтезание и затвора-наказание в разпит-изтезание. На преден план излизат ефектите на безкрайното описване, на нескончаемият разпит, без оглед на време и/или място на провеждане, доколкото той предоставя “блясъкът” на истината за степента на отклонението на субекта. По този начин елементите на надзора и контрола, чрез разпита експанзират в обществената структура, осъществявайки своята функция да разделят пространството, заемано от субектите в обществото. Т.е. наблюдава се едно триумфално завръщане на една изтезателна практика под друга форма, едно повсеместно класифициране на индивидите.

При изследването на тази наказателна практика, защото тя, според мен, несъмнено е такава, следва да се мисли за нея именно като особен вид изтезание. Т.е да възприемем разпита като изтезание, респективно като едно продължение на самата наказателна практика в душевността на субекта, без непосредствено тя да се отразява върху телесността.

Всъщност, чрез процеса на отпадане на публичността от изтезателната практика се задвижва една цяла нова система, формираща се около вътрепсихичните измерения на субектността, доколкото именно душата на осъдения индивид е призована да изразява, възпроизвежда и генерира властовите механизми в рамките на правораздавателната система, но и извън нея. Разкрива се едно множество от техники за дублиране на изтезанието, формата, на което вече не се свързва с издевателства над тялото, а се конституира около психиката на субекта.

Самата публичност придобива нови контури – тя се превръща в наказателна публичност, нещо което до голяма степен обуславя формите на бъдещата институционализация на дисциплинарните технологии в условията на модерната правова държава. За това трябва да бъдат разкривани не толкова ефектите на оттегляне на публичността от изтезателните практики, а по-скоро да се търсят промените, които настъпват във функциите на публичността по отношение на наказателния процес.

С оглед на това е необходимо да се извърши  диференциация в границите на тази наказателна публичност От една страна, откриваме една аморфна и хаотична човешка маса, която възпроизвежда елементите на суверенната власт, а от друга – тя е строго схематизирана и институционализирана, припознавайки себе си като носител на това право. И още, до този момент, публичността не се мисли като съществена част от инструментариума на властта, а като изразител на волята на суверена. Едва с раждането на модерната държава, тя придобива институционални функции 6.

В контекста на казаното, разглеждайки диспозитива–власт е необходимо да се отговори още на това, как са се структурирали самите властови институции в рамките на определени политически модели и в каква степен на взаимодействие са се ситуирали едни спрямо други по отношение на наказателния процес и изобщо на надзора. Факт е, че всеки политически модел на управление акцентира върху различни страни от наказателния ритуал. Така например: при абсолютната монархия е налице сливането на суверенната власт с наказателния и полицейския апарат, което се фокусира върху практиката на изтезанието; при модерната държава започва процес на диференциране на отделните власти – съдебна, законодателна и изпълнителна – на преден план излиза затворът – институция и практиката на разпита – изтезание; в постмодерната държава се наблюдава пълното диференциране на властите, включително и с появата на медиите, като форма на публична власт и надзорен коректив.

Постепенно ударението пада върху разпита преди всичко като техника на наказателния ритуал, както в, така и извън съдебната система. Проявява се под формата на изпити, тестове, интервюта, журналистически и прочие разследвания, дебати и т.н., във всяко едно ниво на обществената структура. Така в наказателния ритуал се очертават и функциите на редица, привидно маргинално ситуирани около неговата същност институционални обекти и институционализирани роли, които съпътстват всички процедури, следвани в наказателните практики. Така се формира широк институционален кръг, който конструира значително по–широко поле за реализация на властовите техники.

В процеса на метаморфозата на изтезанието в разпит, при което вече отсъства употребата на телесна агресия, се осъществява смяната на парадигмата в наказателния ритуал. Констатирам едно функционално преобръщане на неговите механизми: докато в класическата епоха изтезанието и страданието, хронологически са разположени след разпита, то вече се наблюдава друг процес – замяна на телесната агресия с вербална – насочена към иницииране на реакции в психичните пластове на индивида. Такова преобръщане не е лишено от своите дълбоки основания. Ако се върнем към разгледаните по–горе особености на наказателния ритуал ще открием още, че в него определено изкристализира и проблема за вината пред обществото. Тъкмо, чрез нейното проблематизиране се откроява поредно рафиниране на изтезателните практики в един процес на натрупване на вина в разпита.

Става въпрос за акумулирало се в съдебно-наказателната практика ново познание за душата на човека и феномена на съвестта, около които започват да се концентрират наказателните механизми. Така съвестта (като вътрешен коректив) се превръща в основен обект на въздействие от страна на наказателните процедури – актът на постоянното наслояване на обществена вина е основен инструмент в процеса на дисквалифицирането на субекта.

Изповед: Изборът на изповедтта като практика, инкорпорирана в границите на наказателния ритуал, се определя като една от фундаменталните характеристики на властта – процедурата на принудителното признаване. В рамките на модерната публичност принудителното признаване и свободата на словото се допълват, като особени механизми на властта. Изповедта е искрено и пълно признаване на греховете, което ярко контрастира на методите за изтръгването му в сферата на изтезанието. Всъщност това искрено и пълно признаване не е насочено единствено към греха, а изобщо към пълно признание на всяко едно деяние.

Ето защо свещенникът в наказателния ритуал е един от важните и необходими елементи, осигуряващи церемониалността на наказателната практика. Той става гарант за нормалността на вярата на осъдения, която предпоставя искреността на разкаянието. Респективно на степентта на отклонението и възможността за спасение на душата, чрез представянето и предоставянето на това признание в публичното пространство.

Така изкристализират два типа дискурси, които по своята същност са различни. Всеки едни от тях генерира истината за престъплението и корените на греха; определя строгостта на наказанието, неговата продължителност и степента на не/нормалността на виновния. Разбира се, функцията на свещенника в наказателния процес не свършва до тук, тя по особен начин напътства и съпътства страданието на осъдения от самото начало – от следствието до резултатите от присъдата. Над всичко това застава моделът на себеотричане в очакването на прошката, който е ясно видим в акта на изстрадването на вината посредством телесността. Така негативната натовареност се смекчава в изповедалната традиция и преодолява крайната форма на отхвърляне, която се налага от правораздавателната система.

Разбира се, субектът остава белязан от вината на извършеното престъпление, но образът му вече не е крайно наситен от негативните значения. В последното си социално действие в така наречената ешафодната реч той едновременно се откъсва и завръща. Парадоксално изглежда тезата, че по такъв начин индивидуализираната телесност се завръща пречистена в обществото, но изповедта е тази, която предоставя възможността за това емблематично по своя вид “възкръстване”. В този смисъл изповедалната практика се замества с феномена на публичното признаване/разкаяние като не само запазва, но и разширява функциите и ролята си. Трябва да се отбележи още, че изповедта е онзи елемент, който поставя най–остро проблема за сексуалността, обвързвайки го с желанието и удоволствието, проблематизирани от психоаналитичния дискурс. С проблематизирането на тази особеност на телесността, започва формирането на новата вълна на християнизация в обществената структура, доколкото тя е концентрирана в сферата на интимността и принудата – семейството.

Колкото и парадоксално да звучи, изчерпателната изповед се превръща в първата техника, която продуцира дискурси върху сексуалната практика и постулира степените на нейната нормалност. Така посредством паралелизирането и коекзистирането на религиозния пасторал и психиатричната практика се оформя една сложна матрица, която прорязва интимността на сексуалната практика в семейството. Тя засяга не само възрастните, а и децата. В този смисъл, акцентът се поставя върху ролята на бащата като проводник на подражанието, който се превръща в център на властовия механизъм. Около този унифициран образ започват да функционират множество институционални техники за овладяване на субектността. По такъв начин, в адаптацията на религиозния пасторал и медицината се реализира опубличноствяването на сексуалната практика, нейните характерни и “ненормални” проявления и/или отклонения, възрастова структура и пр. Пресичанията между религията и психиатрията се осъществяват на всяко едно ниво в структурите на двата вътредиспозитивни компонента, доколкото изповедникът трябва да бъде и учен, и лекар, и съдия (Фуко, М., 2000: 207), а след “реформата” лекарят трябва да бъде изповедник, учен, съдия и пр.

В съвременното общество, където на практика е осъществена секуларизацията, изповедалната практика може да се разглежда единствено като израз на набожността – в границите на това крайно технологизирано и разумно общество, присъствието на Бога във всекидневния живот на субекта се счита за сведено до минимум. Поради тази причина властта оттегля вниманието си от изповедта в търсене на подходящия заместител, който да изпълнява ролята на принудително признание. В този смисъл, властта маркира следващия компонент: психиарията, респективно в съвременното общество – психоанализата.

Психоанализата: Считам, че психоанализата в най-голяма степен реализира новите тенденции и проекции в диспозитива власт и стремежът му към тотално маскиране, към невидимо съществувание. От друга страна наследството, което психиатрията и психоанализата получават под формата на знание, акумулирано в развитието, усъвършенстването на наказателния ритуал, генерира нови области и полета, в които експанзират властовите механизми: семейството е превърнато в неизменен компонент от наказателните процедури.

Психиатричните и психоаналитичните изследвания върху осъдената индивидуалност преминават през анализа на минало и проблемите в семейството й – ясното диференциране, класифициране и квалифициране на семейните роли произвежда методите за надзор в частното пространство. Продуцира се едно ново знание, което проектира семейната роля в публичното пространство. Така, чрез психоанализата, елементите на контрола и надзора се концентрират върху интимната сфера на съществуването на субекта – сексуалността 7.

Появата на тези нови епистемологични елементи в полето на правния комплекс задават смисловите значения на образите в генеалогията на анормалното “чудовището, непоправимият и малкия мастурбатор”. И трите фигури проблематизират “тайнството” – сексуалната практика. Разглеждани именно в тази практика чудовището, непоправимият и малкият мастурбатор извървяват своя собствен път на развитие и кулминират в една психология на инстинктите, на несъзнателните желания, на бълнуванията и пр. Те се превръщат в емблемите за “неприродосъобразност”, свидетелстващи за йерархията в степента на възможното отклонение.

В генеалогията на чудовището например, могат да се открият редица трансформации, които се осъществяват в наказателния комплекс. И докато в началото този образ се свързва с цялостната организация на тялото, отнасяща се до релацията човек – животно, тук вече на преден план излиза проблемът за сексуалната организация на тялото. Както виждаме тази трансформация е напълно ясна и изявена в границите на неестествената сексуална практика. Поради тази причина всеки един от тези образи, се превръща в код за разбирането на едно или друго отклонение от нормата. Тези фигури се очертават като своебразни лостове за перманентни знакови прехвърляния между изтезание, изповед и психоанализа, особено доколкото последната като практика в наказателния процес изследва отклоненията от нормата, за които няма видимо обяснение или ясен мотив.

Фактът, че в края на XVI и началото на XVII век характеристиката на чудовищността вписва в себе си и сексуалната практика, е показателен за промените, които настъпват в различните звена на наказателния ритуал, в частност на тези свързани с изтезанието и изповедтта. В този случай, изтезанието на чудовището се разглежда не като наказателна техника, целяща да причини страдание, а по-скоро като демонстрация на отклонението, с оглед психологическото ритуално въздействие върху обществото. Така например изтезанието на чудовището започва след неговата смърт (Фуко, М., 2000: 100). Този образ демонстрира различните нюанси в разбирането за измеренията на чудовищност–анормалност, засягащи една сфера на все още твърде малко познати мотиви, инстикти и пр.

Например ако Анриет Корние (“чудовището”) е олицетворение на отклонението, произведено извън обществената структура, то Шарл Жуй – непоправимият, е анормалният, но принадлежащият на обществото. Така психиатрията се превръща в онази последна инстанция, която не просто ще верифицира, обяснява, кодира, класифицира и дисквалифицира едно, престъпно или не, действие или извършителят му, а ще води до разкриване на пътищата, довели до отклонението и ще предугажда начините за тяхното предотвратяване. Това е инстанцията, която определя степените на разумност и на съзнаване на отклонението. Тя определя степента на лудост (постоянна, прекъсваща, пълна, частична) както и цялата гама от безразсъдни и немотивирани действия на субекта.

Едновременно с това психичната медицина си присвоява и част от елементите на изтезанието: в случая тя формира цяла поредица от разпити, търсещи обяснението на мотивите, инстинктите, и пр. И доколкото субектът е социално конструиран, той е подвластен на функциите на психичната медицина за овладяването, контролирането и надзираването му. Психиатрията и психоанализата постепенно започват да се превръщат в неизменна част от системата за правораздаване и влияние върху общественото мнение. Те невралгизират, проблематизират и тревожват, защото вече не тялото, а душата е онази първостепенна ареалия, върху която се съсредоточават техниките на контрол и механизмите на власт.

Именно от такава гледна точка трябва да се разглежда трайното настаняване на психоаналитичния дискурс в публичното пространство. Психоанализата предоставя нова територия за осъществяване на по–пълното овладяване на субекта – територията на несъзнателното. Така всяко бълнуване получава свое определение и интерпретация, своя степен на анормалност, свой индикатор за обществена опасност – всяко бълнуване вътредиспозитивните структури ще третират по уникален начин.

От друга страна, ми си иска да разгледам проблема за детската сексуалност, на който Фуко също обръща особено внимание, доколкото той е показателен за измененията в диспозитива. В контекста на тази промяна децата, от една страна, биват включени в стратегията на властта, същевременно биват изключени както от дисциплинарното, така и от публичното пространство. Детето, в конкретния случай, се схваща от властовите практики като граница в йерархията “съзнателно – несъзнателно”. Детето представлява онова поле, върху което ще се експериментира, ще се демонстрира ефикасността на целия механизъм, то се превръща в основния субект за дисциплинирането.

Ето защо ключ за разбирането на тази хипотеза е невъзможността спрямо децата да се прояви публичната функция на частния поглед. Властовите практики се съсредоточават около необходимостта да се формира у децата съзнанието за отклонение, още преди самото задействането на юридическата норма. Така се формират институционални механизми за контрол и надзор, които имат мисията и са призвани да “преведат” детето като здрав и нормален субект през публичното пространство.

В този смисъл се постига двоен ефект. Първо, на детето се вменява чувство за вина (например: мастурбацията ще бъде отговорна за всички болести, които ще го сполетят в бъдещото му развитие: Фуко, М., 2000, 270). Второ, възрастният, трябва да предпазва себе си от възникване на желание породено от детската сексуалност и стремеж да я предпази (Фуко, М., 2000: 280). Тук не става дума за прост “кръстоносен поход”, както го определя Фуко, срещу детската мастурбация, а за сложна и многообразна репродуктивност на ресурси с цел ограничаване на отклоненията от определената стратегия на властта, която позволява в максимална степен овладяване на субектността в рамките на конкретния исторически период.

Тези постоянни завръщания на теми и сюжети към семейната среда започват да стават банални, но „от факта, че са банални не следва, че не съществуват” (Градев, В.,1992: 65). Изобщо не е случайно съсредоточаването на механизмите и техниките на властта върху семейството – клетка. Така цялата семейна среда се насища с максимален брой “сексуални” признания, от които произтича медицинския дискурс на нормалността на семейството.

И ако в началото “института” на психолога и психиатъра бавно се конституира от обществото и постепенно инкорпорира в рамките на  наказателния ритуал, то този „институт” в постмодерното общество придобива много по – голямо значение и развитие, доколкото е свързан не само със системата на съдопроизводството. В съвременното общество функционират психоаналитични клиники и кабинети, чиято цел е опазването на психичното здраве на частния индивид, респективно на обществената хигиена. Важно е да се отбележи, че полето на тяхното действие е в границите на автономността на индивида – т.е. психоанализата се насочава към отклоненията от нормата, които не предизвикват белязването и изключването на субекта. От друга страна “институтът“ на психоаналитика в частното пространство е опосредствено институциализиран чрез съюзи, харти и прочие предписания за поведение, които частично го поставят под властта на нормата.

В контекста на казаното, психоанализата се очертава като най –рафинираната техника за контрол и надзор над индивида, поради факта, че тя се осъзнава като плод на свободния му избор. Докато изтезанието е неизменно свързано с една традиция на дисциплинирането, изповедтта е продукт на религията – елемент на това дисциплиниране, то психоанализата разкрива степента на дисциплинираност на субекта. Нейният “изборен” характер създава у него илюзията, че той се изплъзва от механиката на властта. Всъщност посредством включването на психоаналитичния дискурс в границите на публичността се засилва самото индиректно влияние на властта на нормата. Така, чрез психоаналитичната практика в рамките на постмодерните изменения на властта откриваме процесите на белязването, изключването, диференцирането, дисквалифицирането, противопоставянето и размиването между две екзистиращи паралелно “паноптични програми”.

Може би затова, Фуко спира вниманието ни именно върху измеренията на паноптичната програма, защото тя представлява за него онази обща технология на властта, която осъществява надзора и контрола над всяка една телесност. Това е общата матрица, чрез която властовите отношения се актуализират, деформират, разпадат, съединяват като по този начин образуват постоянни “завихряния” около измеренията на субекта – тяло и душа. Така Фуко акцентира върху паноптикума в дисциплинарното пространство, преформулирайки основния въпрос: за да се установи какво е публично допустимо, трябва да се изучи, онова което е недопустимо в публичното пространство.

В този смисъл триадата: изтезание–изповед–психоанализа представя само една от възможните траектории на интерпретацията в “системата” на паноптикума. Тя позволява да се проследи изоморфизма и противоположностите между публичния и дисциплинарен паноптикум, като начин на мислене за властта в съвременните демокрации. Така изтезанието, изповедта и психоанализата екзистират в съвременното общество, повече като елементи на един публичен паноптикум, постоянно насищан от отклоняващи дебати. Трябва да отбележа, че посредством включването на психоаналитичния дискурс в границите на публичността се засилва влиянието на властта на нормата. Или по – скоро, благодарение на това включване властовите механизми се изтеглят на заден план, стремейки се да завършат процеса на маскирането си. Този процес се осъществява посредством превръщане на дисциплинирането в схващане за самодисциплинираност у субекта.

Така чрез психоаналитичния дискурс, се призовава на преден план излизането на човешкото удоволствие и желание за опериране и манипулиране на чуждата телесност. По този начин интензифицирането на психоаналитичния дискурс върху удоволствието показва как около субекта се съсредоточават неща, чиито център в миналото е представлявали някаква външна за него реалност. В този смисъл уклонът към субективизъм и натрупването на хедонистични значения характеризират глобалната човешка ситуация, а субектът повече от всякога се стреми към интензифицирането и максимилизирането на удоволствията.

Фуко много ясно показва връзката между удоволствието и желанието, от една страна, и властта, от друга, в специфичната им реципрочност: “Удоволствието се разпространява върху властта, която го преследва; властта закрепва удоволствието, което току що е прогонила” и “удоволствието да упражняваш власт, която пита, надзирава, дебне, шпионира, претърсва, опипва, осветява; и от друга страна, удоволствието, което се разпалва от  това, че трябва да се изплъзваш от тази власт, да и убягваш, да я мамиш и изопачаваш”(Фуко, М., 1993: 63).

В този контекст в рамките на съвременните изменения на властта триадата изтезание – изповед – психоанализа определя процесите на белязването, изключването, диференцирането, дисквалифицирането, противопоставянето и размиването между двата екзистиращи паралелно паноптикума. Все пак това е само една от възможните интерпретации на разгръщането на властовите практики в съвременното общество, където тези вариации макар да остават в сферата на дисциплинарните технологии обуславят тенденции на разпад на определени институционални връзки в моделите на власт. Именно тяхната устойчивост им придава необходимата гъвкавост да продължат да съществуват в една епоха, в която наблюдаваме почти пълното изчезване на институционални центрове.

В този смисъл постоянните им реконфигурации в преминаването от дисциплинарните пространства в публичните такива способства за разкъсването на институционалните ядра, респективно в реализацията на нови и непознати до този момент диспозитивни завихряния. Завихряния между вътредиспозитивните елементи на диспозитива власт, разгърнали се в триадата изтезание – изповед – психоанализа като интерпретация на властовите механизми в обществените отношения.

Използвана литература:

Бауман, З. Общността. ЛИК. С., 2003

Бек, У. Световното рисково общество. Обсидиан. С., 2001

Градев, В. Генеалогия на модерността, УИ “Свети Климент Охридски” С.1992

Олброу, М. Глобалната епоха. Обсидиан. С., 2001

Русо, Жан – Жак. Общественият договор. С., 1952

Федърстоун, М., Лаш, С., Робертсън, Р.,(съст.) Глобални модерности. КХ. С., 2004

Фуко, М. Анормалните ЛИК, С.2000

Фуко, М. История на сексуалността т.1. ЕА. Плевен 1993

Фуко, М. Надзор и наказание. УИ “Свети Климент Охридски”. С., 1998

Хабермас, Ю. Структурни изменения на публичността. ЦИД. УИ “Свети Климент Охридски”. С., 1995

 Бележки:
  1. Федърстоун, М., Лаш, С., Робертсън, Р, 2004
  2. Тази интерпретация на Жил Дельоз ни показва ясно процесите, които се извършват в самата структура на диспозитива, съставена от множество елементи, всеки от които може да бъде видян като своего рода “диспозитив”. Това е и един от акцентите, които Фуко поставя  върху тези компонети на диспозитивната структура и той ги нарича “вторични диспозитиви”, защото всеки един от тях би могъл да се разгледа като такава хетерогенна система. В този смисъл се разкрива изключителното многообразие от “вторични диспозитиви” в теоритичните постановки Фуко – така например други диспозитиви могат да бъдат видяни в секса, езика, истината, удоволствието, и пр.)
  3. Когато говорим за “илюзиорни представи” имаме предвид  възможните пресилени оценки за ролята на общественото мнение върху поведението на отделните индивиди, мислейки за това, доколкото, в публичното пространство, чрез нормата на властта, контролирайки единствено резултатите от дейността в територията на частния индивид, може успешно да изпълнява мисията си на “будно гражданско око”, т.е. доколко нормата в публичното пространство, бидейки приложима само ако е констатирано отклонение на индивида от нея, може да е ефикасно, респективно да е достатъчно, за да формира по такъв начин дисциплинираност у публичния индивид.
  4. Определенията за “субекта”, се изграждат върху отношенията между правните, репресивните и прочие институционални системи на държавата, т.е. между държавата и частните индивиди, отношения под влиянието, на които индивида се превръща в субект. Т.е., индивидът, закрепен към определени властови системи. По такъв начин, формално, съществуването на субекта е детерминирано от наличието на власт, от която в частност той има потребност, защото е приел принудата и сам е станал нейн проводник. Мишел Фуко използва цялото богатство на френския език, което се заключва в понятието за субект и разиграва цялата гама от нюанси, които то носи: от една страна като soumis, dependant (de), oblige (de) – като зависим от друг човек, от друга страна като: gouverne, inferieur – гражданин ( sujets d’ une democratie, d’ une republique; като тема или идея; като последовател на някаква идея или влияние.( “Le Petit Robert”, Monreal, Canada 1991, redaction dirigee par A. Rey et J. Rey – Debove, p.1884 – цитирано по Градев, В. Генеалогия на модерността, С.1992г. )
  5. Фуко, М. “Надзор и наказание” С.1998, с.48-49 и с. 55
  6. “Разбира се, някакво приложение, което да действа правнотехнически, публичността получава едва с възникването на модерната държава и с отделената от тази държава сфера на гражданското общество,” Хабермас, Ю. “Структурни изменения на публичността” С.1995г. с.56
  7. “Тъкмо в тази игра бавно от няколко века насам се конструира едно знание за субекта, знание не толкова за неговата форма, колкото за онова, което разцепва, което може би го детерминира, но което преди всичко кара да убягва от самия себе си. Това е могло да се окаже непредвидено, но никак не трябва да се очудваме, когато си представим дългата история на християнската и юридическта изповед, преместванията и преобразуванията на тази толкова капитална на запад форма знание – власт, каквато е признанието, придвижвайки се по все по – стесняващи се кръгове, проектът за една наука за субекта започнал да гравитира около въпроса за секса. Причинността в субекта, несъзнаваното на субекта, истината за субекта в другия, който знае, знанието в него за това, което той самия не знае, всичко това започнало да се разглежда в дискурса за секса. Ала съвсем не поради някакво природно свойство, присъщо на самия секс, а като функция на властовите тактики иманентни на този дискурс”. Фуко, М. “История на сексуалността” П.1993, с.97

Източник:  on 28.06.2012 ·

Петте мантри, които спъват България IV. Държавата само пречи

Автор: Георги ВАСИЛЕВ, основател на „Философският клуб“

Единствено режим на „отворен достъп“ може да изгради модерна държава и да роди свободно и проспериращо общество.

В редица дискусии на „Философският клуб“ ясно бе дефиниран негативният ефект, който имат върху масовото съзнание  у нас „мантрите“ на прехода. Една част от тях послужиха за инструмент на нео-либералния „новоговор“, който обсеби лидерите на мнение у нас.
Друга, според оценки на водещи западни философи, характеризира т.нар. „трета модерност“, (U.Beck) с рафинираните методи и средства за инсцениране на една или друга реалност. Индивидът, разположен в тази среда, губи своята идентичност, ценностни ориентири, още повече вяра в собствените си сили като субект на една значима, но и желана социална промяна.
Как да се излезе от това състояние – веднъж „всичко е ясно“, характерната за домораслия елит на прехода фраза, и втори път – резигнацията на мнозинството, а в частност и на българската интелигенция, значителна част от която абдикира от мисията си на духовен предтеча, ако не „водач“, в стария смисъл на авторитарните системи.
Разбира се, че Свободата тръгва от там, където остават оковите на мисълта, в т.ч. невидими, с които ни препъват по пътя наши и чужди многознайковци.
Вярваме, че нашите читатели ще намерят време да изразят мнения, критични становища, да дадат идеи, как можем и следва да се върнем към здравия български разум, като единствен съдник на толкова нелепици за днешния, още повече утрешния ни ден.
Че как иначе ще удържим срещу бързея собствената си идентичност като нация и народ , да не говорим за достойнството, което често се е оказвало последна разменна монета на българина. Дали пък точно заради това, че тъй скъпо сме я харчили, не сме  оцелели вече повече от 1300 години?

Тук публикуваме поредната статия на Георги ВАСИЛЕВ, основател на „Философският клуб“ посветена на развенчаване на тези и още редица мантри, които спъват българския напредък. Сайтът ни очаква Вашите коментари, мнения и критични становища.

Бележка на редактора
„We are all prisoners here of our own device“
From Hotel California, Eagles
„Ние всички сме затворници на нашето собствено устройство“
От песента на Eagles Хотел Калифорния

Държавата не е нищо друго освен един инструмент! Инструмент за политическо насилие. Просто и ясно твърдение, което за съжаление не е масово разпространеното разбиране за държавата. Защо и откъде произлиза неразбирането, предразсъдъците, пропагандните клишета и понякога страхът да се задават прости и ясни въпроси, които да получават прости и ясни отговори?

Единственото обяснение е, че някой или някои, имат интерес тези въпроси да не се задават и тези отговори да не се дават.
Задачата на това есе е да даде методология на разбиране на държавата и държавността и по този начин да предостави начин и средства за разбиране на политическите процеси и евентуално възможност за вземане на правилни решения на ниво индивид и институции.

Аргументите, както и анализът на проблематиката се основават на последните постижения на академичните търсения в областта не само на политологията, а и на философията, психологията, социологията, информатиката, системния анализ и съвременния прочит на историята. С други думи, мултидисциплинарният подход е не само начин за формулиране на тезите и изводите, а по скоро „conditio sine qua non“, тоест условие, без което не може.

Бяха ми разказали следния битов анекдот, предизвикващ снизходителен смях. Пътник пита селянин как да намери пътя до фермата, която търси. Селянинът му казва, че е много лесно – да кара все направо и като стигне големия бор, да свие наляво, след това все направо и … ще стигне до фермата.

Да, но се оказва, че по пътя има много борове, които затрудняват пътника да определи кой точно е този голям бор. Наложило се да се върне и да вземе селянина в колата си. И наистина, скоро стигат до един голям бор, свиват вляво и … ето я фермата! Лесно, но като знаеш! Като не знаеш, всички борове могат да ти изглеждат големи. А за знаещите другите борове не се забелязват.

Така е и с държавните дела – за знаещите всичко е ясно, все направо и наляво, а за незнаещите е пълна мистика и фантасмагории.

Държавата като виртуален инструмент

Канеман и Тверски в своето култово вече произведение „Бързо мислене, бавно мислене“ посочват, че ние, човешките същества, усвояваме нови знания чрез метафори. Тоест като сравняваме и уподобяваме непознатите до този момент феномени на образи, които вече са ни познати и с които нашата мисъл може да работи безпроблемно.

С натрупване на знание и привикване към новия феномен, нашето съзнание може да си изработи нов символ и знак за него, чрез който да усвоим знанието за този нов феномен в ефективна форма в нашия рационален мисловен процес.

Сложността в разбирането на държавата като инструмент е, че тя е виртуален инструмент. Тя се проявява в нашия физически свят чрез своите представители и институции. Които са променливи величини. И тяхната форма, структура, ефективност и прочие не променят същността на държавата като виртуален инструмент на политическо насилие, а само й придават външен образ и проявление. Сложно! По-точно абстрактно, което си е същото.

Много по-лесно за разбиране е като неподготвените, тоест масите, си представят държавата като субект. Като един вид самостоятелен жив организъм, който като нас хората има самостоятелни мисли, намерения и действия. Всъщност метафората като организъм е полезна поради своята простота и приложимост във всекидневния ни живот и разговори.

Например: Държавата нищо не прави за пенсионерите или къде е държавата да ни защити от нахлулите бежанци! Ами никаква я няма. И това също е разбираемо. Нали и ние така масово се скатаваме и бягаме от отговорност и инициатива. Да, но чукът не забива пироните сам, а отвертката не се върти сама, а само в ръцете на майсторите. Или в ръцете на когото и да е, който ги е напипал преди другите!

Държавата е важен инструмент за индивидите, живеещи в общество. Всъщност, най-важният обществен инструмент. Някои автори, сред които и моя милост, считат, че всъщност обществото се създава като такова чрез функционирането на държавата. Друга тема е как възниква държавата. За това – в друга статия.

Държавата е инструментът за формиране и осигуряване на функционирането на концентрираните на ограничена територия човешки индивиди като общество. Общество като взаимодействие и координация на действията на индивидите в хармонизирани и синхронни действия, чиято основна цел е да осигурят по-ефективен начин за своето индивидуално оцеляване и да предотвратят взаимното си изтребление, ако бъдат оставени сами на себе си.

Разбирането, че оставени извън форматиращото въздействие на обществото, индивидите се възприемат като екзистенциална заплаха един за друг, е от фундаментално значение. Естественият отбор е заложил в нашите гени прост и въпреки това съвършен механизъм за оцеляване. Непознатото или непознатият са потенциална заплаха.Най-ефикасните реакции пред заплаха са бягство или нападение с цел унищожение. В царството на джунглата оцелява по-силният или по-бързият.

Когато хората са живеели в малки родови групи, бягството не е представлявало проблем като печеливша стратегия за оцеляване. Само че с увеличаване на населението и особено в местата на естествена концентрация на население около кръстопътища, водоизточници и тържища, които са давали началото на градовете, единственият начин е възприемането на правила на взаимно съжителство и по необходимост взаимодействие.

Затова и етимологията на термина цивилизация като висша форма на обществена организация има общи корени с civil, citadin, city, citoyen или на български граждански, крепост, град, гражданин. Доколкото тези правила са външни за индивидите, отново по необходимост тези правила е трябвало да бъдат налагани и гарантирани. Тези, които не са възприемали правилата на съвместен живот, е трябвало да бъдат принуждавани.

Тази необходимост дава началото на държавността като начин за отнемане на насилието от индивидите и канализирането на това отнето насилие за формиране на обществени отношения на съжителство и взаимодействие. В този ред на мисли държавата се налага като необходим и неизбежен коректив на потенциално произволното индивидуално поведение в места на концентрация на човешки индивиди над определена критична маса.

Подобно обяснение на държава и общество в тяхната диалектическа взаимовръзка се различава от широко разпространените представи за „естественото, или натурално“ състояние на обществото, което монархът, разбирай държавата, застрашава и покварява. Тези, развити и пропагандирани от френските мислители от 18-и в. Жан-Жак Русо, Монтескьо и последователите им. В техните концепции държава и общество са в перманентен конфликт, който може евентуално да бъде разрешен със сключването на „обществен договор“.

С други думи, и големите мислители на 18-и век, чиито идеи форматират политическата мисъл и до наши дни, също възприемат държавата като самостоятелен субект със собствен самостоятелен капацитет да мисли, разсъждава и действа. Във времената на монархическото управление, на което те са съвременници, заблудата им е лесно обяснима. Монарсите се отъждествяват с държавата в собствените си очи, както и в очите на своите поданици.„Държавата – това съм аз!“ произнася знаменателно кралят-слънце Луи ХIV.

По-близка до съвременната и по-адекватна представа за държавата дефинира Томас Хобс в своето магистрално произведение „Левиатан“. Интересно е, че то предхожда във времето идеите на френските политически мислители почти с цял век. В концепцията на Хобс хората са в естественото си състояние на постоянна война един с друг, където всеки индивид, мотивиран от своя примордиален егоизъм, се стреми да извлече полза от другите индивиди, мотивиран от страх и алчност.

Единственият начин в разсъжденията на Хобс да се предотврати тази перманентна война, където човек е обречен на „ужасен, брутален и къс живот, е като се сътвори един изкуствен великан като библейския Левиатан, който да въведе закон и правопорядък и по такъв начин спаси хората от самите себе си, поставяйки основата на цивилизован живот.

И големите мислители на Възраждането не са чужди на диктата на конкретните образи и метафори, чийто източник е актуалната историческа действителност, в която живеят. И все пак техните идеи представляват гигантски крачки в абстрахирането от конкретното към универсалното мислене и понятийно развитие.

В предишна моя статия изложих съвременната теория за „нишовото строителство“ на Одлинг–Смий, Лаланд и Фелдман като мощен допълнителен и паралелен механизъм на „естествената селекция“, допринасящ за оцеляването и развитието на човечеството.

Мащабността на задачите и въздействията върху „адаптирането“ на заобикалящата ни среда към необходимостта на нашето човешко оцеляване и благоденствие налагат безпрекословно необходимостта от съществуването и използването на държавата като инструмент за решаване на подобен род задачи.

Държава и общество

Диалектична взаимовръзка на взаимно създаване и влияние.

Така някои историци предполагат, че първите държавно-организирани общества възникват именно във връзка с реализацията на проекти за мащабни напоителни системи в Междуречието на Тигър и Ефрат, а по късно и в Египет. Огромните канални системи за напояване определено облагодетелстват множество индивиди, адаптирайки околната среда към тяхната необходимост за гарантирано изхранване.
Само че няма нито един индивид, пък бил той свръхсилен, свръхинтелигентен или свръхспособен, който да изкопае сам огромните обеми от камъни и пръст, необходими за това. Нито пък само със силите на своето семейство или племе.

Според Робин Дънбар размерите на трайните обществени образувания в този пред-държавен или до-цивилизационен период са били устойчиви от няколко души за едно семейство до около 150 за едно племе. Обществените групи над този размер са се разпадали и разпръсвали по естествен начин. Поради простата причина, че вождът не е в състояние да запомни имената на повече от 150 души и да комуникира активно с тях, така че да може ефективно да синхронизира и координира техните действия за общото оцеляване и изхранване.

И ако на някой племенен вожд някога му е хрумнала гениалната идея да подобри съществуванието на своите съплеменници като облагороди околната среда с напоителни канали, той с необходимост е дошъл до извода, че за да осъществи своята идея, е имал нужда от такъв инструмент като държавата.

Държавата като инструмент за принудителна организация на маси от индивиди, които надхвърлят мащабите на едно племе. Тоест надхвърлят възможностите за комуникационна стратегия на своята идея само по пътя на личните срещи с цел убеждаване и ангажиране за идеята. Май не звучи много демократично и пазарно-либерално като теория за обществена организация, но за това друг път.

Държавата – нейните проявления и носители

Какви задачи може да решава държавата – краткосрочно срещу дългосрочно планиране и организация? Да предположим, че ви убедих за държавата като един прост инструмент. Само че нашият исторически и битов опит ни подсказва, че има и други въпроси. Защо например говорим за потисническа държава, или държава-мащеха, или държава като диктатура на пролетариата, демократична държава? А някои пък искат и да я няма въобще държавата, защото пречи.

Проблемите идват от сложността в разделението, което се налага да направим между държавата като  абстрактна идея, като  потенциална възможност, като  виртуален инструмент и носителите на идеята за държавност. Защото на практика държавата може да се прояви в реалния свят само и единствено чрез своите носители – хора, изпълняващи функциите на държавни чиновници, организирани в различни държавни институции. Разделението е възможно само като резултат на един рационален процес, в нашите мисли и теоретически писания.

Всъщност положението не е толкова трагично. Достатъчно е това разделение да е безпроблемно в главите на тези 3–5% от всяко общество, които статистически са способни да прочетат един текст от над 5 000 знака без да се отегчат. Тоест на тези, които в идеалния случай, каквато надежда е изразявал предположително Платон, би трябвало да са човешкият потенциал, от който да се рекрутират политиците и държавните служители.

Тук в уравнението трябва да вкараме и още една променлива величина. А именно собствените интереси, мотивации и действия на носителите на държавността, защото те не са идентични със самата концепция за държавност. Това изглежда по- лесно!

Всеки един от нас във всекидневния си живот става свидетел на примери, когато реалните действия на държавните служители се разминават, често, а по някой път и винаги с длъжностната им характеристика. Е, и държавните чиновници са хора, и те имат право на по едно кафе с цигара, а защо не и на няколко през половин час, нали? Да, разбира се, но да не съм аз, който ака на опашка в тясно и мръсно помещение!

Държава и политически режим
Мотивация, цел, оправдание или легитимация, реализация, резултат

Оставяйки настрана мъглата на конкретното наше битие, темата за обособеността на носителите на държавността като хора със свои собствени идеи, мотивации и действия и държавата като абстрактен инструмент се разработва от политическите философи, политолози, социолози като тема за политическия режим.

С други думи, как на практика се реализира и проявява използването на държавата като инструмент. Концепцията за политическия режим би следвало да даде отговори на въпросите за целите, които се поставят за решаване, използвайки държавата като инструмент.

В чии ръце се намира този инструмент и защо именно в тези ръце? Какви са декларираните намерения, а какви са истинските намерения за използването му? Използва ли се този инструмент за решаване на нуждите на индивидите като членове на обществото за осигуряване на прехрана, подслон и сигурност или се използва за други цели. Използването на този инструмент допринася ли за постигане на обществена хармония, което се дефинира като справедливост или този инструмент се използва за насъскване на една част от обществото срещу друга, за сегрегация, изолация или дори физическо унищожение?

За да помогна в способността да разделяме държавата като абстрактна идея за инструмент от нейните носители, можем да използваме една съвременна метафора от дигиталната ера с цялата нейна условност и относителност. Ако носителите на държавността са хардуера на държавността, то политическият режим е софтуерът на тази държавност.

Знаем много добре, че и хардуерът и софтуерът могат да бъдат закупени отделно. Но само заедно и съвместими един с друг те могат да дадат живот на нещо трето, което е инструментът за решаване на някакви сложни задачи, които ние хората сме поставили за решаване.И много добре знаем, че понякога това съчетание ни предоставя търсените решения. А понякога блокира, или въобще не проработва. Много често се налага самостоятелно или с чужда помощ да отстраняваме бъгове. И, при всички случаи, редовно да обновяваме, да „ъпгрейдваме“ и хардуера и софтуера, така че винаги да сме в състояние да решаваме все по-сложните задачи.

Те най-често се налагат от все по по-усложняващото се, глобално общество пред природните и човешки предизвикателства като промяна в климата, социално неравенство, финансови кризи, трансграничен тероризъм, демографски срив, културна и религиозна нетърпимост, имперски политики, войни и бедствия, да споменем само някои от тях.

Държавата и монополът върху насилието

Държавата не притежава автоматично монопол върху насилието.

Идеята за държавата е насилието, или по-правилно, правото да се употребява насилие да се запази само за държавата като специфичен инструмент. И чрез това право да служи за решаване на обществени задачи.
Главната от които е да организира насилствено или със заплахата за използване на насилие общественото взаимодействие на индивидите, така че те евентуално да могат да постигат тези важни за тях цели, които индивидуално не са в състояние да постигнат.

Тезата, че държавата е апарат, чрез който се монополизира използването на насилие в обществените отношения, е добре наложена и не предизвиква отрицание. По-интересният и по-слабо осветен аспект на съвременния анализ е, че монополът над насилието не е декларативен акт, а процес за извоюване и налагане на този монопол.

Монополизирането на насилието е исторически процес, който не е еднопосочен, а може да поема различни посоки и да се развива с различен интензитет. Теза, която противоречи на дълбоко вкоренената интелектуална традиция на линейно мислене, така характерна за т.нар. западна култура, като К. Маркс е неин типичен неин изразител.

Оттук следва важният извод, че успехът в овладяването от страна на държавата на използването на насилие, тоест успехът в монополизиране на насилието, е предпоставка и критерий за възможността обществото да съществува в цивилизационен, организиран вид.

Така например, в Римската империя, а преди тях в гръцката демокрация са квалифицирали живеещите зад пределите на техните държавни образования като нецивилизовани варвари, които не познават преимуществата на „закона и реда“.
Бащата на съвременната институционална теория Дъглас Норт, заедно със своите съавтори Джон Уолис и Бари Уайнгаст дават убедителна аргументация и интерпретация на историята на човешките общества в книгата си „Насилие и социален ред“.

Изводът, който те правят, е, че отнемането на възможността и правото на индивидите да използват насилие в своите между-индивидуални отношения и монополизирането на използването на насилието от държавата създават предпоставката за изграждане на цивилизовани общества.
В държавно организираните общества, където опасността индивидите да станат жертви на насилие от страна на себеподобните, им дава възможност да насочат своята енергия и действия към други, продуктивни дейности, откриват възможностите за прогресивно развитие на човечеството.

Отварянето на скоба тук е много важно и наложително, за да се обърне внимание на тънкото различие между предоставянето на възможност и реалната реализация на тази възможност. Както вече споменахме, държавата е само инструмент. За какви цели ще се използва този инструмент, зависи в чии ръце и с каква мотивация ще попадне. Това вече е въпрос, на който концепцията за политическия режим трябва да отговори.

Тук първите асоциации са обикновено с традиционното изброяване на различни форми на политически режими като автокрация (монархия, самодържавие), демокрация (народовластие), клептокрация (казнокрадство), теокрация (Ислямска държава, Инквизиция и Кръстоносни походи) и прочие. Само че подобен род теоретизиране е толкова полезен, колкото и таблиците на Линей за разбиране на живата материя от съвременните био-технолози. Тоест полезно, но не до там.

Отговорът на Дъглас Норт и неговите колеги в горецитирания труд е концептуален и логически издържан. Разбирането на политическия режим като резултат от политическата надпревара за овладяване и използване на държавата като инструмент на политическия монопол върху насилието е в разбирането дали политическите участници имат „отворен достъп“ до овладяването на този мощен инструмент или достъпът е „затворен“ за някои от тях.

Тук с цел на яснота на понятията, политическа дейност се дефинира като обществено значимата дейност на индивидите и създадените за тази цел техни организации да овладяват и използват държавата като инструмент на насилието и с помощта на този инструмент да формират или пък реформират структурата и функционирането на обществото като взаимодействие на индивиди.

Няма доказателство, че индивидите могат да се организират спонтанно в масови общества с координирани и целенасочени взаимодействия без използването на държавно прилаганото насилие. Поне аз не съм от тези, които вярват във възможността и естествената даденост на индивидите да се само- организират. Нищо не пречи, такива тези да се пропагандират, само че те са с аргументацията на „непорочното зачатие“. Емпирични доказателства няма, но ако силно вярваш, то може.

Моите аргументи се базират не на вяра, а на теорията на информацията, психологията и историята.

  •   Пак ще посоча фундаменталните изследвания на Робин Дънбар и внимателният прочит на историята на древногръцката демокрация, че общности, които могат да се самосъздават спонтанно и без насилие, се ограничават до този брой хора, които могат да се срещнат очи в очи и могат да комуникират с всеки един от другите членове от общността в рамките на един ден и събрани на едно място.
  • Робин Дънбар достига до извода, че стабилно устойчива общност от такъв тип е максимално до 150 души (станало популярно като числото на Дънбар). Над този брой комуникациите и информационният поток стават неефективни.

Защо използването на насилие в конструирането на масови и териториално концентрирани общества е необходимо? А ако то е и в полза и в интерес на индивидите, то то е и морално оправдано, и допустимо?

Първо, макар еволюцията да ни е дарила с капацитета на рационалното мислене, в което влизат възможностите за мечтаене, абстрактно познание и планиране, то рационалното мислене (Система 2 по Канемен и Тверски) не е доминантният фактор за човешкото оцеляване.

Това е страничен, макар и революционно важен продукт на човешката еволюция и естествения подбор. Важността на този страничен продукт не може да бъде в никакъв случай омаловажен или пренебрегнат. Именно на този страничен продукт на еволюцията на живата материя имаме възможността, а в някои случаи и арогантността да твърдим, че човекът е център на Вселената и „мярка за всички неща“.

Ние, хората, сме това, което сме на този свят, навярно плод на случайност. Eволюционен продукт. И въпреки тази монументална значимост на възможностите на рационалното мислене, нашите всекидневни мисли и действия се предопределят в основната си част от нашите емоции или Система 1, системата на бързото мислене и моменталните реакции. Система 1 е гаранцията за нашето оцеляване и съществуване като вид. Система 2 само предоставя допълнителна възможност за решаване на нестандартни и комплексни проблеми, които Система 1 не може да реши.

Бързам да изпреваря технологичните утописти, че възможностите за глобална и моментална комуникация, които ни предоставят социалните мрежи като Фейсбук или Туитър, не създават стабилно-устойчиви общества, а просто имат неоспоримия капацитет да се използват като средства за моментално и ефективно въздействие върху настроенията и евентуално действията на масите.

„Арабската пролет“ и други медийно брандирани политически манипулации, без съмнение, бяха раздухани и може би до известна степен и управлявани от социалните мрежи, но тези социални мрежи не допринесоха за изграждането на нови, стабилни демократични общества.

Напротив, разрушената държавност, за която те допринесоха, отне може би за дълго време възможността тези маси да се организират в цивилизовани съвременни общества. Без бой май не става. Или както цитират, че бил казал един от най-успешните български премиер-министри А. Ляпчев – „Со кротце, со благо и со малко кютек!“

Бързам да успокоя и моралистите. Изводът ми, че общество не може да се организира без инструмента на държавата като монополист върху насилието, съвсем не означава, че легитимирам правото за използване на насилието произволно.
Напротив, насилие, което няма за цел общественото благо, справедливостта и просперитета е нелегитимно и несъвместимо с цивилизационния идеал на развитие на обществото, което е моето кредо.

Ако не знаем, че дадено лекарство може да ни причини вреда или смърт, ние няма да можем да се възползваме от неговите лечителни свойства, когато се използва според предписанията на домашния ни лекар. А домашният ни лекар са нравствените и общочовешки ценности.

Държавна архитектура – скокообразна, но не задължително последователна промяна

Всеки инструмент служи за определена цел. С чук не можем да завинтим болтове, а с отвертка трудно можем да прекопаем градината.

Поради тази причина, когато възниква необходимост от използването на инструмент, който да помогне на човек да реши някакви задачи, този инструмент трябва да се измисли, да се проектира и изработи.

Държавата като инструмент също няма универсално приложение. Какъв да бъде държавният инструмент зависи от целите и задачите, които си поставят тези, които ще го използват. Римската империя се различава от демократичния гръцки полис, както и той пък се отличава от държавата на победилия пролетариат, а тя пък от републиканското устройство на Съединените Американски Щати.

Конституирането на държавата може да бъде следствие на постепенен еволюционен процес, както е в случая на метаморфозите на държавата на древния Рим от монархия, през република до империя. Или да бъде резултат на кървав, революционен акт с провъзгласяване на декларации за обществено устройство, конституции и закони като Магна Харта, Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г., Декларация за Независимостта на САЩ и прочие.

Държавата като виртуален инструмент се материализира чрез своите институции. И именно от тяхната концепция, архитектура и изпълнение ще зависи какъв инструмент ще представлява държавата. Нещо като чук и отвертка или като робот и компютър?

Когато държавата е замислена да се използва за осигуряване на привилегирован статут и възможности на по-малка част от обществото, тя ще бъде конституирана по един начин. Когато трябва държавата да решава по-мащабни задачи като социална справедливост и цивилизационно развитие, то тя ще трябва да се проектира по по-различен начин.

В общества, характеризирани обикновено, макар и не винаги коректно като демократични, индивидите имат „отворен достъп“ по дефиницията на Дъглас Норт до инструмента на държавната власт. Информатиците биха описали такава архитектура на държавата като „отворен код“. С други думи, в проектирането, след това и в използването на държавата като инструмент могат да участват всеки един член на обществото по своя воля.

Разбира се, придържайки се към правилата, които са еднакви за всички и безпрепятствено могат да бъдат привеждани в действие. Забележете, не масите, а индивидите! По простата причина, че смисълът на държавността, да си припомним, е оцеляването и просперитета на индивида.

Да повторим, че индивидите се обединяват в общество с цел да повишат шансовете си за индивидуално оцеляване, а след това и благоденствие. Ако се пропагандира друга цел, където индивидът има второстепенна роля, то сигурно е с намерението някои индивиди да се облагодетелстват за сметка на други! Такива идеи са антихуманни по своята същност.

Държавата и справедливостта – като обществена хармония или оптимален, или суб-оптимален еквилибриум

И най-добре проектираният инструмент не може сам по себе си да постигне целите на своето създаване.

Единственият начин това да стане е чрез хората или по-точно гражданите, което е правилната дефиниция за хората като членове на общество.

Гражданите взаимодействат с държавата един път в качеството си на политически субекти на държавността. Тоест, те чрез своето политическо волеизявление потенциално биха могли да участват в процеса на проектиране на държавната архитектура.Както и да избират някои от тях за държавни служители, които от своя страна са призвани да дадат плът и кръв на държавните институции.

Втори път, като политически обекти на държавността. Като законо-послушни граждани, спазващи законите и правилата, които държавата гарантира и контролира. Не всичко обаче в това взаимодействие в тяхното дуално качество на субекти-обекти на държавността е безпроблемно и автоматично.

Политическото волеизявление може да не се състои по различни причини. Държавната архитектура може да е проектирана така, че експлицитно или имплицитно да възпрепятства свободното и ефективно волеизявление на всеки един гражданин. Самият гражданин може да няма необходимите знания, умения и мотивация да участва активно в политическия процес.

В качеството на държавен служител, индивидуалната компетентност, лична мотивация и нравственост могат да окажат съществено, ако не и радикално влияние върху начина на функциониране и ефективността на държавните институции.

Селекцията и формирането на кадрите са от фундаментално значение за да може или не може проектните цели и задачи, формулирани от гражданите като субекти на държавността да бъдат реализирани.

В резултат на взаимодействието на различните фактори на политическия процес, който формира държавността, както и до голяма степен на ролята на случайността в рамките на тази сложна, отворена и динамична система, представляваща едно общество, обществото може да се намира по различно време в различни относително стабилни или непостоянни състояния.
Надеждата е обществото да функционира в хармония между индивидите в тяхното взаимодействие за да се гарантира в максимална степен тяхното оцеляване и благоденствие, което Пол Удроф дефинира като общество на справедливостта.

Обществото може да функционира и в относително стабилен режим, който по думите на гениалния математик и Нобелов лауреат Джон Наш, може да се дефинира като суб-оптимален еквилибриум. Тоест, състояние, в което не всички са удовлетворени и щастливи от своето обществено статукво, но са го приели като по-малкото зло. Обществото може да се намира и в състояние на криза, преход или разпад.

И във всички случаи, инструментът на държавата и режима на неговото използване имат пряко отношение към общественото статукво, както и държат разковничето за евентуалното му изменение в една или друга посока.

Така, че без държава не само че не може, но нейното разрушаване може да има и има трагични последици за всеки един член на едно общество, независимо осъзнава ли този факт или не. И ако нещо не функционира както трябва и това предизвиква обществено недоволство, решението е не да се призовава за по-малко държава или за отдръпване на държавата, а за анализ и евентуална корекция.
Дефектите, които предизвикват негативни обществени реакции или възпрепятстват постижението на обществена справедливост, могат да бъдат в архитектурата на държавата или в режима на използване и функциониране на държавата.

Изводи и препоръки

• Държавата не е нищо друго освен инструмент, чието предназначение и същност е да монополизира насилието. Тоест да отнеме правото на упражняване на насилие от индивида и да постави това право на разположение на обществото.
• В общество, където степента на монополизация на насилието е ниска, властва правото на по-силния и по-бруталния.
• Такива общества се характеризират с ниска степен на цивилизационно развитие. Тоест с ниска степен на изграждане на екологична ниша на обществата, осигуряваща оцеляването и просперитета на всеки един отделен индивид.
• Степента на успех в монополизирането на насилието определя и потенциалната ефективност на държавността като обществено-структуриращ и цивилизационен инструмент.
• За какви цели и в чий интерес се използва държавата като инструмент, се определя от политическия режим.
• Политическият режим се определя от това, дали държавата е окупирана от част от обществото и се използва за реализацията на лични и групови интереси или използването на държавата е в интерес на обществото като цяло за постигане на обществена хармония.
Чувството за справедливост е индикаторът за обществена хармония.
• Държавата като виртуален инструмент се проявява чрез своите институции, които са, по думите на Робинсън и Аджемоглу, конструкциите върху основата на закона. Колкото по-добър е техният концептуален проект и изпълнение, толкова по-ефективна е държавността.
Архитектурата на държавните институции като Конституцията, поставя основата на тази архитектура, определя дали държавата е, по думите на Дъглас Норт и неговите колеги, с „отворен достъп“ или с „ограничен достъп“.
• Държавно устройство с отворен достъп позволява изразяване и реализация на политическа воля на ниво на индивида, тоест в политически смисъл на ниво индивидуален гражданин. Този индивидуален достъп кореспондира с широко разпространената, макар и не особено прецизна идея за индивидуални права и свободи.
• Обратно – в държавно устройство с ограничен достъп до държавната власт, тоест до възможността за използване на държавата като инструмент за реализация на обществени цели, възможността за изява на политическа воля и реализация е силно ограничена, или практически не съществуваща.Тези ограничения се маскират често зад фразеологията за служене на обществен интерес и колективна отговорност.
• Институциите от своя страна оживяват и функционират чрез своите служители. Служителите са част от обществото, чиято издръжка обществото осигурява основно чрез събирането на данъци.
• Поради факта, че интересите, интелектуалните и професионални качества и мотивацията на индивидите в личен и служебен план не са идентични, се създава възможността за разминаване между очакванията в изпълнението на служебните задължения и актуалната им реализация.
• В политически режим на „ограничен достъп“, възможността за корекции на неадекватно изпълнение на служебните функции е силно ограничена. Следствие на това е метаморфозата на администрацията в бюрокрация, тоест служенето на обществото чрез държавата се превръща в използване на държавата за удовлетворение на лични цели и интереси.
• В политически режим на „отворен достъп“ възможността за корекции е предоставена до правото на индивидуална инициатива и действие в рамките на закона и общоприетите морални правила.

Какви изводи могат да се направят за политическата ситуация в България, прилагайки тази методология?

• Българската държавност на т.нар. „преход“ е проектирана и построена като държава със силно ограничен достъп.
• Този проект е заложен чрез Конституцията и законите, приети или адаптирани през този период.
• Контролът на много малък на брой ключови държавни институции, които сами по себе си са силно централизирани, както по отношение на веригата на управление, така и по отношения на концентрацията на обществени ресурси, дава възможност за практически тотален контрол върху структурирането и функционирането на българското общество.
• Тази висока концентрация и централизация на държавната власт при липсата на адекватно ниво на развитие на политическа култура даде възможност за лесно овладяване на държавата като инструмент на политическо насилие от много малка част от българското общество (capture of the state) с всички произтичащи от това последствия.
• Овладелите държавната власт индивиди се отличават с ниска обществена и политическа култура, нисък обществен морал и антиобществено поведение, поставяйки своите лични и групови интереси пред интересите на обществото като цяло, дори до степен на пълно игнориране на задължението за служене на обществото.
• Обществото може да бъде изведено от състоянието на материална и духовна мизерия и поставено на пътя на динамично и ускорено развитие само чрез радикална смяна на архитектурата на държавния модел и смяна на политическия режим на „затворен достъп“ в режим на „отворен достъп“.
• Тази радикална промяна няма как да стане с наличните форми на политическа изява, нито е желана от днешната политическа прослойка.
Само достатъчно мощен вътрешен или външен шок могат да създадат предпоставките за евентуална позитивна политическа промяна.

Факсимиле – корицата на първото издание на «Левиатан» или «Материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска.»„от сър Томас Хобс 1651