Архив за етикет: пряка демокрация

Швейцарците гласуват днес дали всеки да получава по 2500 франка месечно

Гардиън, 05.06.2016

Швейцария гласува днес на референдум, на който ще се реши дали всеки гражданин на страната да има гарантиран месечен доход от 2500 франка (2250 евро). Формулировката на въпроса е доста неясна – настоява се за промени в конституцията на страната, които да въведат „безусловен базов доход, гарантиращ хуманното съществуване и участието на цялото население в обществения живот”, съобщава „Гардиън”.

Авторите на инициативата посочват, че предложението за 2500 франка на възрастен (и 625 франка за дете) е само работен вариант.  Зад идеята стоят артисти, писатели и интелектуалци: публицистът Даниел Щрауб, бившият правителствен говорител Освалд Сиг, рапърката Франциска Шляпер, по-известна като Биг Зис, и др.

Според Щрауб и колегите му фиксираният месечен доход ще даде възможност на хората да се занимават с важни дейности, които не са стимулирани от бизнеса – като опазването на околната среда и противодействието на климатичните промени. Освен това ще бъде увеличено и заплащането на работниците в сектори, където няма много желаещи за работа.
Ако идеята за безусловния базов доход и неговия размер бъдат одобрени, ще се наложи Швейцария да увеличи финансирането на системата за социални помощи. По прогнозни данни на правителството, въвеждането на безусловен доход ще струва на бюджета 25 млрд. франка, които властите предлагат да бъдат събирани чрез вдигане на данъците. Някои активисти предлагат налози върху финансовите трансакции.

Според последните проучвания около 60% от избирателите са срещу предложението, но въпреки това Щрауб мисли, че кампанията е постигнала някои от целите си.
Идеята за безусловен базов доход се обсъжда и в страни като Финландия и Холандия. За разлика от Швейцария, във Финландия предложението се ползва от подкрепата на правителството. Правителството на Юха Сипиля във Финландия обмисля швейцрски експеримент през 2017 г.
Аналогичен експеримент през 2017 г. се очаква и в Холандия.

Успели българи в чужбина: Нарочно ли ни отблъсквате?

Бележка на редактора

Скандалите, които предизвикаха промените в Изборния кодекс, основателно разбуниха духовете на българите, живеещи зад граница. Eто какви мнения  е съумял да събере сайтът “ Фрогнюз“,  които охотно пречатваме тук. Още повече, че “  Философският клуб“ от година издига този  апел. А именно, че България и българите не свършват до Калотино. Те са навред, където отидат в един вече наш свят който ни принадлежи. И си остават българи.

Къде е тогава българската държава?  Къде ни е външната политика, която отдава на безценица суверинитет срещу   легитимност, каквато чезне под краката и по обясними причини?

Днешната българска държавност седи на глинени крака. Крепи се тя от чужди подаяния, не от свои постижения. И докога? Че тя тъй не става.  Ни тук, ни там. Ще рече – не ни трябва такава такава  държава, която почива на принципа “ и тако и вако“. Което е пак за сметка на  2 милиона българи, забравени от  собствената си Родина. И още 7, които чакат близките си да си поплачат заедно по скайпето… 

Казват, че пари за избирателни секции в странсттво не стигали.Че дайте им Интернета и правото за електонно гласуване, или поне по пощата, както са сторили това във Франция. Или слезте от черните държавни лимузини,  които ви плаща с оскъдицата си българският данъкоплатец – поне за 2 месеца. И ще стигнат парите и за тези, които още милеят за България. Макар и на хиляди мили от нея.

Има един риск само – да лъсне един елит на прехода, за който „сите съгрешиха и вече излишни станаха“ , както го пише и в Библията. И един академик даже го повтори. Вие, като смятате, че оглушихте народа , за сляп ли го имате?

Тогава значи сте българоубийци. Като онзи Василий,  дето върна на Самуила ослепените воини с по един „пощаден“ отпред на стотина с едно око, че да  доведе братята си до дома..

Че хайде и ние да се върнем при себе си най- сетне братя, а?  Преди да са ни окьоравили всичките.

Фрогоко! Успели българи в чужбина: Нарочно ли ни отблъсквате?

 

Яна Фишер, българка в Цюрих, ръководител на софтуерен проект в голяма компания: Ние българите зад граница сме информирани за това, което става в България, и фактът, че не сме си хвърлили паспортите, означава, че то ни засяга, и държим на правото си на глас. Това, което става обаче, е идеален начин да престанем да се чувстваме равноправни българи. Ограниченията сега гарантират само това, че броя на гласовете ще намалеят, а с това България нищо не печели. Или? Единствено показва, че нашите парламентаристи не проявяват компетентност. И сега нещо конкретно: ако закрият секцията ни тук, в Цюрих, ще се загубят поне 2000 гласа на българи от северна Швейцария и южна Германия. Никой от нас няма да се вдигне да ходи до Берн. Това ли е целта в крайна сметка, пита Яна Фишер.

Анели Младенова, директор по превенция, качество и околна среда в частна френска компания, Франция: Аз съм обикновен български гражданин, от 23 години във Франция, който няма претенции да разбира политиката в България, но не мога да не отбележа, че възможностите ни за гласуване са доста ограничени от години и поради това много българи в чужбина не гласуват. Основен проблем е географската отдалеченост, ако не живеем в Париж. Само от няколко години се създаде секция в Марсилия, в други градове вероятно също има, но не съм се интересувала (далече са от местоживеенето ми). За мен има по-съществени въпроси : каква е българската политика за федериране на българите от страната и чужбина? Къде са заложени правата на българите в чужбина на държавно ниво: права за участие в политическия живот (в кодекса горе-долу), право за изучаване на роден език зад граница, право на съдебна защита, право за изповядване на религията, право на здравни осигуровки и социални права… Има частична информация за последните. В момента на практика се ограничава ограничението за гласуване. Но както казах, за мен въпросът е по-глобален и очаквам позитивна комуникация от държавници за правата на българите в България и по света. Гражданската дестабилизация не е в ничия полза.

Светлана Драгнева, вицепрезидент на Асоциацията на българите в Украйна: Политиката към българите в чужбина трябва да е приоритетна за държавата. Имайки предвид големия брой българи н чужбина, ограничаването на правото им да гласуват е в разрез с тази политика. Въпросът трябва да се обсъжда много широко и държавните институции, от които зависи, би трябвало положително да решат проблема.

Симеон Гаспаров, журналист и писател, САЩ: Проблемът не е в българите зад граница, а в българите в България, които купуват и продават гласове. От там трябва да се започне! Да, аз често съм си мислил редно ли е някой като мен например, който е живял 20 г. извън България да има по-добра представа за това какво става в България, отколкото някой, който живее всеки ден там. Имам ли право, аз който живея в САЩ, с моя глас да определям бъдещето на децата на хората, които живеят, борят се да оцелеят там? Но редно ли е също така политически партии в България да използват хората от гетата да гласуват под строй за тях, вследствие на което нова вълна от имигранти да напусне България? Решението на този проблем няма да е лесен, но ако се започне с отрязването на метастазите на тази порочна практика с купуването на гласовете, корупцията, която вече не прави на никому впечатление и още куп други неща, може да се стигне дотам нещата да се нормализират. Може и да се вземе компромисно решение – или гласуването да стане задължително за всички или български граждани, които са живели през последните 15 г. например повече от шест месеца извън страната или Европейския съюз да си запазят гражданството, но да не гласуват. Разбира се, това го споделям само като предложение, съвсем спонтанно, просто, за да се тръгне нанякъде в решаването на този проблем. Но той няма да се реши докато не се спре веднъж завинаги с купуването и продаването на гласове в България!

Борислав Петранов, драматург, Виена: Би трябвало всеки да има възможност да упражни правото си на глас. Ограничаването на това право е абсолютно неприемливо. Възможността да се гласува само в посолствата и консулските служби на практика го ограничава. Друг е въпросът дали не трябва някак си да се оптимизират разходите по гласуването на българите в чужбина. Това може да стане като се въведе възможността за гласуване по пощата. Тук, в тази страна (Австрия) това съществува от много години. Трябва да се разширяват възможностите всеки да упражния своето право на глас. А не те да се съкращават.

Кирил Шаров, български лекар в Цюрих, Швейцария: Според мен проблемите с изборния кодекс имат няколко аспекта. Първо – обидно е да бъдеш дискриминиран от своите, независимо къде си, откога си някъде и защо си там, а не в България, коментира за Фрогнюз д-р Кирил Шаров, български лекар в Цюрих, Швейцария. Тези промени няма да сплотят българите, а ще създадат още една разделителна линия в българската популация – живеещи и „страдащи“ в България и „избягали от Ада“. И преди гласуването в чужбина беше свързано с един загубен ден. Аз съм чакал с часове в Мюнхен, за да гласувам. Сега, на практика, това става невъзможно. Колко души могат да минат физически в този ден през дипломатическите представителства? Това е поредната „тъпащина“ на българския политик или поне на неговия обобщен образ, изключения има, слава Богу, доказал с годините какви ли не качества, включително и често също липса на интелект. Вместо държавата да води пробългарска политика, да се опита да подкрепя българските малцинства, да дава сигурност и да работи за Българска доктрина, отново сме свидетели на събития от „политикантска селска вечеринка“. Второ обаче – наистина, много от тези, които живеят в чужбина, в голяма степен дори и не се интересуват от България. Те не биха гласували и ако живеят в България. Такова е нивото на политическата ни култура и на обществено развитие в тоя труден за България момент, за жалост. „Държавата“ трябва да анализира този факт и да търси решения на проблема, а не да го задълбочава още повече. Разбираем е негативизмът на живеещи в България, че секциите в чужбина се плащат с данъци на български данъкоплатци. Но с такива пари и много по-често от един път на четири години се плащат и „по-абсурдни“ неща. С такива пари се плащат и българските мисии по света. А живеещите в чужбина имат и несъзнателно мисията да представят България, за добро или за лошо. Трето – тези промени имат определено някаква цел! Ако целта е да не гласуват български граждани, живеещи в Турция, то това първо няма да бъде постигнато, защото Турция граничи с България, а турците са показали, че са по-организирани от нас, българите, а освен това такива промени, стремящи се да изолират една конкретна група български поданици, са криминални, абсурдни и опасни. С две думи, това е поредната абсолютно недообмислена безумна активност на законодателната власт. Законите трябва да се пишат от най-мъдрите и добронамерени в държавата, а не доста често от една група, напомняща шайка провинциални (не се визира регионален произход, а по-скоро ретроградна енергия и схлупени хоризонти) еснафи със съмнителна репутация и често липсващо солидно образование, а дори и възпитание, поне по моите представи за това, заявява д-р Шаров. Нека думите ми да не бъдат приемани като абсурдно обобщение и опит за обида, също не и лично!

Иван Карчев, продуцент във Виена, Австрия: Абсолютно безсмислено е да се въвежда задължително гласуване и паралелно с това да се ограничават възможностите на българите зад граница да изпълняват това свое задължение. Отделно от този фарс, битува мнението, че емигрантите не е редно да гласуват, защото нито плащат данъци в България, нито са толкова добре запознати с вътрешнополитическия живот. В ерата на интернет и он-лайн медиите всеки, който се интересува от някаква тема, е добре информиран. Това важи с пълна сила и за хилядите емигранти, които живеят извън пределите на родината си – те са отлично информирани. В лицето на чуждестранните медии те дори имат допълнителни източници на мнение и нови гледни точки. Пренебрегвайки икономическата страна на въпроса, не трябва да забравяме, че мигрантите оставят зад себе си семейства, роднини и приятели. Да се твърди, че всички те не се интересуват от политическите събития в страната и своето бъдеще е пълен абсурд. Със същия успех може да се твърди, че хъшовете в Браила са били апатични към ситуацията в родина им. Смятам за погрешни опитите на политиците да ограничат възможностите за гласуване в чужбина. Това би съдействало допълнително за раздялата на обществото в две класи и допринесло за разширяване на пропастта между българите зад граница и техните сънародници в България. Остават само няколко години, докато хиляди българи в Европа получат правото да получат гражданство в страните, където работят. Сега е моментът да си зададем въпроса, каква част от тях ще направят тази крачка, огорчени и отблъснати от държавната политика на България спрямо тях. Във връзка с това смятам за правилно не само създаването на условия за улеснено гласуване, ускореното включване на он-лайн гласуването, но и създаването на Многомандатен избирателен район „Чужбина“, който да представя и защитава интересите на живеещите в чужбина сънародници.

Петър Стаматов, собственик на най-големия българоезичен сайт в САЩ – Eurochicago.com: С едно изречение – аз съм ЗА активното избирателно право и ПРОТИВ пасивното такова.

В 9:00 сутринта в понеделник, около час и половина до първата среща на българи от чужбина с политиците в сградата на омбудсмана, се свързах по телефона с г-жа Мая Манолова и я помолих да ме уведоми в колко часа точно и на кой етаж ще се проведе, за да присъствам и аз. Последва отговор, че тя не може да ми отговори, след като не съм в някакъв списък. Припомних й, че се познаваме добре и че е давала предизборни интервюта за Еврочикаго, но тя ми отговори, че нямала право да ми разреши да я посетя. На въпроса ми, как така тя се съгласява някой друг да ми забранява да гостувам на омбудсмана си, тя ми каза, че това зависело не от нея, а трябвало било да се обърна към Стефан Манов. Даде ми негов телефон, на който, както и очаквах, никой не отговори. Поради това, че давах кръв за болен близък човек, закъснях с около 9 мин. за началото на срещата, но на входа вече ме очакваха инструктирани служители и не ме пуснаха, защото не бях в “оня списък”. Настоях да бъда приет като журналист от Еврочикаго и отново ми бе отказано. Отново до болка познатото ни дирижиране на сценарии с предварително подбрани актьори при закрити врата. Разбира се и отразяваното в масовите медии ще бъде дирижирано и капанът ще ни бъде прикрит с благи речи! Присъстващи журналисти честно признаха, че началството решава, какво точно да бъде пуснато в ефир. Като краен резултат ще обобщя – на три пъти бях допускан и още толкова пъти изтласкван от сградата. Охраната може да се похвали – на 9-ти май 2016 г., тя защитаваше сградата по-добре, отколкото хитлеристите – Берлин преди 71 години. Все пак се надявам след този кратък мой разказ истинските патриоти зад граница, а не посочените, заедно да успеем да пробием блокадата и най-после да имаме наш общ омбудсман, а не омбудсман на специално подбрани хора, провъзгласили се сами за представители на българите зад граница от неразбираемо на какъв принцип формирани списъци, съставен от някой фактор от статуквото.

Източник: Фрогнюз

На челната снимка: Цар Калоян с царицата-куманка

 

КАКВА ДЪРЖАВА НИ Е НУЖНА: РЕВИЗИЯ НА ЕДНА ПОГРЕШНА ДИАГНОЗА

Проф. Духомир МИНЕВ, БАН.
Дискусията на тема КАКВА ДЪРЖАВА НИ Е НУЖНА, поражда (поне у мен) искрен подтик да поздравя участниците в нея. Това не е любезност. Според мен тази дискусия е забележителна крачка напред в развитието на „Философския клуб”. Наистина са рядкост по нашите земи такива дискусии – креативни, излизаща извън рамките на калъпите на мислене, които се налагат чрез политическата коректност и „новоговорът” и които всъщност съсипват мисленето.

Дискусията очевидно е загрижена не за частен групов интерес, а за съдбата на страната, почтена, морална, а поради всичко това – и вдъхновяваща и задължаваща.
Всички проблеми, повдигнати от участниците заслужават огромно внимание, но бих се включил по три пункта – обща диагноза на упадъка, идентификация на причините, възможности за възстановяване.

Обща диагноза

Първият е диагнозата на заболяването, защото без диагноза няма лечение. Напълно съм съгласен с всички, които поставят крайно тежка диагноза. За мен това е по-скоро израз на искрена загриженост и кураж, а не черногледство. И липса на широко разпространената склонност към конформизъм и опортюнизъм.

Тази диагноза е в рязък контраст с диагнозата на онези, които настояват, че (с някои малки изключения) всичко е наред, имало огромни постижения – членове сме на НАТО и ЕС. За повече убедителност добавят и демокрацията, и пазара, но не настояват много защото и децата знаят, че в нашите реалности едва ли има място за демокрация и пазар. Не агитирам (както ще стане ясно по-нататък) срещу НАТО и ЕС, но членството ни едва ли е компенсация за мрачното състояние на страната, а и близкото бъдеще, меко казано, не изглежда блестящо.Ако реалностите не бяха толкова мрачни, „оптимистите” сигурно щяха да ни разсмиват като всички клоуни, но сега техните пледоарии звучат просто зловещо.

Присъединявайки се към диагнозата на разтревожените почтени хора, бих добавил оше един щрих към нея – „провалена държава”. Предлагам тази диагноза не защото съм песимист, нито защото зад нея стоят имена на грандиозни интелектуалци (Чомски, например). Представата за провалена държава е полезна най-вече с това, че е внимателно и детайлно изследвана, по-точно – известни са и безупречно са доказани основните причини за провала на държавите. А това помага (основа е) за търсенето на стратегия и план за спасяване. Може да се каже, че провалената държава не е просто квалификация, а прецизно „операционализиран” термин, който не само идентифицира главните причини за провала, но и съдържа възможности за спасяване, излизане от провала. Затова около нея се групират и голяма част от борещите се за нормализация на съвременния кризисен свят.

Причини за упадъка

Имам предвид, вероятно най-влиятелното проучване на провалите на държавите, което е направено от двама души – професори по икономика и политически науки в Масачузетския технологичен институт (Дарън Асемоглу) и Харвардския университет(Джеймс Робинсън). Двамата са идентифицирали основната причина за провал на държавите – девиантни институции, които те наричат „извличащи институции”.

Анализът им е толкова могъщ, че всички тарикати, заети с научното обслужване на властващите елити и опазване на статуквото реагират само с обичайната реакция на обикновени игноранти – игнориране на откритието („Защо се провалят нациите”). Идеята не е радикално нова, но е аргументирана по блестящ , неоспорим начин. Доколкото ми е известно, първият, който подчертава ролята на институциите за нормалното развитие е Дъглас Норт, (който получи за това Нобелова награда по икономика). Асемоглу и Робинсън правят крачка по-нататък – те очертават „механизма” (основната верига от причинно- следствени връзка) чрез която деформираните институции водят до провал на „нациите” (държавите), при това – въз основа на емпирични факти, извлечени от огромен исторически материал. Така те са ни дали нещо като наръчник за решаване на проблема.

Веригата, която очертават е следната: „извличащи политически и икономически институции” – високи неравенства – интензивно обедняване (на по-голямата част от населението) – дълбока човешка експлоатация – провалени политически системи – провалени държави. Да подчертая – веригата е очертана така както я посочва един (американски) изследовател от Центъра за американски прогрес. Ключовото понятие тук са „извличащите политически и икономически институции”.

Тъй като „институция” е неясно понятие да си припомним Д. Норт – според него институциите са два вида – правила (закони и други) и организации, които прилагат правилата. Извличащи институции са (главно) тези правила (закони), които позволяват концентрация на доходи, богатство, материални активи, а следователно – и потребление, у малък брой хора (тогава останалите – „увисват.”) Така се появява нещо, което някога икономистите (и след Маркс) са наричали „относително излишно население” – население, което е излишно, защото за него няма адекватни ресурси. Не заради изключителна раждаемост, както е мислел Малтус, а заради дефирмирани институции.

Две важни добавки – същите ефекти може да се постигат и чрез липсата на адекватни институции (т.е. „не-извличащи”, включващи инситуции); същият ефект може да се постига и ако институциите –организации не прилагат (адекватните) институции – правила (сещаме се например за правосъдието).

Технологията за проваляне на държавата

Как се заражда горната схема от причинно следствени връзки? Асемоглу и Робинсън дават основната схема и огромен илюстриращ емпиричен материал. Интересна е например, историята на Венеция. През 13-14 век венецианците създават „включващи” институции – правила (закони): политически, предприемачески, търговски (правни) „режими”, които създават възможности (модели) за „възходяща” (или „вертикална”) мобилност. Включващите правни „режими” не са били заобикаляни, а са спазвани. Отклоненията – наказвани. Индивидите наистина са се конкурирали, а най-способните от тях са достигали „високо”. Индивидуалният успех е бил по-скоро меритократичен.

Резултатът е бил бърз икономически (а и политически) възход на Венеция като цяло (като република). Републиката (Венецианска) става доминираща сила в (западния) европейски свят. (По сходен начин се обясняват и успехите на Османската империя). Но след това се случва нещо друго. Такъв тип икономическа и социална динамика има важен ефект – богатството и властта на Венецианските елити започват относително да намаляват. Наследяването им се затруднява, други започват да придобиват сходни богатства и власт. Особено ако следващите поколения на елитите са обикновени плужеци, както често се случва (Бруденброкови е закономерен, а не особен случай).

И тогава Венецианските елити намират решение – прокарват закони, които прекратяват целият описан процес на индидуален и общ (републикански) просперитет. Същността на социетално-политическата промяна е „разглобяване” на „включващите” про-развитийни институции и замяната им с „екстрахиращи” т.е. изключващи – привилегироващи (респективно – дискриминиращи), а поради това – анти-развитийни институции. Тази промяна в характера и влиянието на институциите веднага поражда концентрация на богатство и власт у елитите. Но заедно с това блокира икономическия растеж и развитието на Венеция. Републиката запада като икономическа и политическа сила.

Главата в която двамата учени обсъждат това е наречена „Как Венеция се превърна в музей”. От тогава тази схема за „проваляне на държавите” (републики, нации) постепенно се превръща във фундаментална схема за контрол върху политическата, социална и икономическа динамика в целият Западен свят (има незначителни изключения- напр. Швейцария). Контролът ес състои в редуване на периоди на включващи и изключващи институции. Така нещо се променя непрекъснато, за да не се промени нищо – точно по старата рецепта на ди Лампедуза.

САЩ и Западна Европа за последен път влязоха в тази схема на упадъка след 1970 година. Кризата от 2008-ма само ознаменува моментът на окончателната доминация на въведените преди това изключващи институции и дълбокия икономически и социален упадък, последвал предшестващият го (подготвителен) институционален и политически упадък. В същата тази схема ясно прозира и скелетът на целия нашенски „преход”.

Нашенските „елити” не са измислили нищо ново – те също превърнаха България в музей – сбирка от мумии, всъщност, може да се каже, че мумифицираха страната. (Знам, че е трудно за вярване, но когато по времето на „соца” преведоха „Гепардът” у нас, първото, което ми хрумна беше, че някои тарикати от тогавашния „елит” са намислили нещо). Лошото е, че в такъв период на упадък, разни допълнителни, непредвидени външни катаклизми може да унищожат безпомощният и никому ненужен музей и мумиите, които са останали в него.

Схемата за формиране на извличащи – изключващи институции има два слоя. Единият е трансформирането на институциите – закони (т.е. въвеждане на законови деформации) – илюстрира ги например историята на регулацията на енергетиката – една сага за устойчива шайка „законодатели”, които нагласиха енергетиката така, че следват криза след криза, а към цялата бедност на българина се добави и „енергийната бедност.” Другият пласт е фалшифицирането на институциите-организации. Въпреки че вече е ставало дума ще го повторя, защото ми се струва важно.

Основна роля в трансформирането на институциите – организации играят неформалните мрежи от „експерти” в тях. Тези хора заемат ключови позиции в институцията, преминали са адекватно обучение, предано следват дадените им инструкции, поддържат връзките с източниците на инструкции и т.н. Именно те вземат основните решения и определят режима (изключващ) в който функционират институциите. Те са новата номенклатура. Всички те получават доста щедри възнаграждения, не са само в пари, но и чрез вписването им в „банка кадри” новия вариант на номенклатуринте списъци, осигуряване на добри кариери – във властта, в науката и др. Често се обзавеждат и с подходящи „граждански структури”, с които работят „успешно”, в смисъл, че успешно създават впечатление за „гражданско участие”.

Какво да се прави?

Възможни са многобройни направления за атака срещу провалената държава. Ако се мисли за нещо подходящо за Философският клуб, то стратегията е ясна – „знанието е сила”. Тази сила може да помогне за реконструирането на изключващите институции. Това означава идентифициране на изключващи институции и неформалните мрежи от експерти в тях, както и ефектите от това, което правят. Това е работа сходна с работата на един ефективен омбудсман, но много по-сложна, а затова изисква специална система.

Системата може да включва поне две нива – първото, което идентифицира ефекти от работата на изключващи институции и ги прави публично достояние. Това е доста силен удар срещу такива институции и техният обслужващ неформален персонал, защото те разчитат главно на това, че ще останат незабелязани, или че ще успеят да измамят публиката относно реалните цели на това, което вършат. Затова за тях е валидна онази клетва за която писа един човек от израелските тайни служби – дано ти видя името във вестника.Структури като „Философският клуб” може да допринесат доста за напредък на фронта в това направление – главно като идентифицират такива проблеми (ефекти).

За по-сериозна атака ще са необходими и съюзници – например, изследователи, които биха могли да се заемат по-детайлно с проблемите, идентифицирани от „Клуба” или от други източници. Това е важно и защото социално-политическите изследвания са хванати в клещите на много ефективен, жесток контрол. Публикуването на подробните описания на начина, по който оперират изключващите институции и последствията от тяхната дейност е средство за сериозен натиск върху вземащите политически решения. Гаранция няма, но все пак е нещо – аналог на разследваща журналистика, само че доста по-дълбока, разследваща аналитична работа.

И накрая, възможно е да се търсят и други съюзници, които по своите позиции в обществото би трябвало да реагират на информацията относно изключващите институции и мрежите в тях. Най-малкото, ако откажат да съдействат, просто ще се компрометират. Тогава може да се направи „функционално досие” на хора изпълняващи значими социални роли, да се чакат следващи избори и да се напомня на избиратели как кандидатите са действали в миналото.

КЪДЕ БЕШЕ ПРЕСКОЧЕНО ВАЖНОТО?

Автор: Франк ЛЮБЕРДИНГ, Frankfurter Allgemeine Zeitung.

Преди „Super неделята“, когато предстоят избори в три Бундесланда, Мейбрит Илнер получи специално предаване с удължено време в ефира и успя да не говори за най-важната тема.

Следващата неделя ще гласуваме. Тези избори за Ландтаг /в Германия, бел. ред./ са вълнуващи и ще се са по- показателни отколкото изборите за Бундестаг от 2005 година. От гледна точка на демократичните аспекти на теорията, това може да бъде само приветствано. В него се отразява жизнеността на парламентарната демокрация. Изправените пред избори политици реагират със присъщата нервност. От което става ясно, кой е суверенът в тази страна: гражданинът, а не неговите представители. Затова имаше нужда от тема, която да раздвижи обществото и в същото време да го раздели.

Става дума за начина по който се отнасяме с бежанците, което междувременно постави на дискусия, считани за разбиращи се от само себе си основи на тази държава.Това противопоставяне в никакъв случай не може да се нарече ново. Кой би си помислил, през 1966 г., след като се образува първата голяма коалиция, че няколко години по-късно, Източната политика ще поляризира до един считан за малко възможен начин тази страна? В началото на това ново правителство човек се опасяваше, че опозицията може да изчезне, което доведе до появата на студентското движение и направи възможна извънпарламентарната опозиция.

Бездушен прагматизъм

Сегашната ситуация, следователно, е тревожна само за наблюдателя, който разбира под политика бездушен прагматизъм, при който в крайна сметка не може да се решава за основни въпроси. Въпреки, че това съответстваше на духа на времето за последните десетилетия, то бе опровергано по впечатляващ начин през последните месеци.

Сега политическото съгласие в тази страна отново се връща към вътрешнополитическите дебати. Това се отнася дори и до конституционни принципи, било то функциите на границите или дефинициите за бежанец. В същото време става дума за ролята на Германия като водеща европейска сила и нейните отношенията с нашите партньори в Европейския съюз. Там могат да се намерят конфликтите, които ще определят избора на много граждани в неделя.

За всичко това би могло да се дискутира в предаването на Мейбрит Илнер. В нейния класически кръг с политически актьори от всички лагери. Или с политически наблюдатели, които да обяснят на зрителите фона на този дебат, за да помогнат на избирателите в трите бундес-провинции да формират мнението си.

Защо това би било важно показват цифрите на изследователската група Избори. Те бяха публикувани още преди предаването в „Heute Journal“ . Въпреки всичко, доминираща тема за бежанската криза има значителни разлики в трите провинции.

Зелените могат да се надяват на огромен изборен успех в Баден-Вюртемберг, докато те са изправени пред катастрофа в Райнланд-Пфалц и Саксония-Анхалт. ГСДП трябва да се страхуват дори, че могат да се приземят на четвърто място в двете страни. В провинция Райнланд-Пфалц, обаче, те биха могли да останат най- голямата сила. За разлика от това, ХДС е застрашен именно в западните провинции от катастрофално поражение. И от левите трябва да се очаква да се върнат към чистата Източна партия.

Всичко това подлежи още на методически съмнения  на демоскопите, за което стана дума в „Heute Journal“. Много избиратели все още не са решили и избирателният потенциал на Алтернатива за Германия /AFD/ е трудно предсказуем, като се има предвид липсата на емпирични данни.

„Социално политически постижения“

Но нищо от това не се спомена снощи. Нито дори текущия дебат за ролята на Турция в кризата с бежанците. Или открития конфликт между бундесканцлера с други европейски страни, които не споделят нейното разбиране за „европейско решение“ зависещо от благоволението на Анкара. Всичко това засяга основните въпроси на политиката на Германия, която г-жа Илнер, иначе умее да модерира добре.

Вместо това, тя се занима само с една единствена тема: Как да се интегрират в обществото вече живеещите тук бежанци? С изключение на едно твърдо ядро от ксенофоби целта на интеграцията на имигрантите е безспорна. Полемично биват обсъждани само политическите концепции. При това никого не може да изненада близостта на икономическа и социална програма на Aлтенатива за Германия /AfD/ с тази на Партията на свободните демократи / FDP/ и бизнес крилото на Съюза. Беше доста смешно, когато именно председателя на ХДС в провинция Баден-Вюртемберг, Томас Щробл, изказа възхва за „социалните постижения“ на сегашната голяма коалиция. Това засегна, наред с други условия , които в Съюза доскоро решително бяха отхвърляни.

От само себе си се разбира, че под успешна интеграция всеки разбира различни неща. Председателят на Партията на Свободните демократи / FDP/ Кристиан Линднер се позова на „отварянето на пазара на труда“ и „намаляването на бюрокрацията“. Социалистическата федеративна министърка на труда Андреа Налес определи намаляването на бюрокрацията на Линднер, като „демонтаж на правото на труд на работниците“. Това че Катя Кипинг, като лидер на левите не бива да се настройват групите в неравностойто положение в обществото, бе малко изненадващо. Това съответства на известни политически конфликтни линии за последните петнадесет години.

Но не това е, което прави драмата на предстоящите регионални избори. Тук става дума само за едно нещо: Дали и как тази страна ще възстанови контрола над имиграцията. И как да постави в съответствие хуманитарната си претенция, с предоставянето на убежище. Това до днес е напълно неясно и едновременно с това силно оспорвано.

Неинтелектуалният баща на семейство

Може да се счита за особено постижение, че в едно специализирано предаване, с удължено време, чети дни преди изборите, не става дума за най важната тема. Вместо това г-жа Илнер презентира дискусия между Кристиан Снувара баща на семейство от Остфилдерн в Баден Вюртенберг, и бившата председателка на партията на зелените Клаудия Рот. Стана реч за строежа на подслон за бежанци в негово непосредствено съседство. Г-жа Рот се доказа като прононсиран познавач на комунално- политическите отношения в Остфилдерн. В крайна сметка се стигна до посланието че прословутите „страхове и грижи“ на неинтелектуалния баща на семейство, са необосновани.

Дори Рюдигер Зайденшпинер, член на борда на „Профсъюза на Полицията“ в Баден-Вюртемберг, се сети да каже нещо за успокоение. Снувара не би трябвало да се тревожи. Но в крайна сметка за Зайденшпинер бе важно да наложи на публиката своя собствен възглед. Има, разбирате ли, недостиг на полицаи. Точно като него се почувстваха и всички други гости. Всеки трябваше да се изкаже посланието си, било то като политик, или като осведомен гражданин . С изключение на Саша Лобо. Верно, че той бе обявен за гост, но по едни, или други причини не се появи в предаването. Това допълнително усложнение вероятно е объркало концепцията и за зрителя.

Разбира се, че никой , дори и г-жа Рот, не знае какви ще бъдат отношенията в Осфилдерн, или в Германия  в бъдеще. Конфликтите са правило във всички социални отношения. Това засяга не само местните жители и имигрантите. Става дума най-вече за това, как те се решават.Дотолкова и дискусията между председателката на Бундестага от Алтернатива за Германия Фрауке Петри и г-жа Кипинг, би могла да се посочи за пример. Те не се ръкуваха и по този начин по впечатляващ начин обориха предразсъдка, че жените не са способни на конфликти.

Да се избягват конфликтите, несъмнено беше през последното десетилетие тайната на успеха на бундесканцлера. Тълкуване на прагматизма на Ангела Меркел междувременно достига своите граници. Тя трябва да остане хладнокръвна, ако не може да отговори на основни въпроси. Г-жа Илнер обаче, трябва да се попита, защо не остави да се обсъдят тези фундаментални въпроси. За това не биха били нужни дори деветдесет минути, а и шестдесет щяха да стигнат.

Но в неделя има думата суверена. Вероятно нищо от това, което снощи дискутира г-жа Илнер в своето специално предаване в предизборната нощ, няма да играе особена роля. От гледна точка на демократично-теоретичните аспекти това трябва да се приветства. Със сигурност ще има достатъчно гости, които ще трябва да обяснят поражението си на изборите. Но неинтелектуалният баща на семейство от Остфилдерн няма да е причината за това. А по скоро , че не са успели да убедят в собствената си политика.

Превод от немски: Пл. К. Георгиев

Източник: FAZ.NET
11.03.2016