Преводна статия: By Jay Ogilvy,
Global Affairs https://www.stratfor.com/global-affairs
Следващия път когато чуете цинично бликащата реторика относно истинността в пост-истинен свят, знайте, че имаме начини да се справяме с всички привидни факти, които срещаме, а именно: внимателна наука и свободна преса.
Аз започнах кариерата си преподавайки философия – седем години в Йейл, четири години в Уйлямс Колидж и една година в Тексаския университет в Остин, където евентуално ще се настани щабът на Стратфор. Позицията в моето резюме е: когато чувам фрази като „алтернативни факти”, или „фалшиви новини”, или „истинност”, те действат като червено месо на моя философски лъв. Тъй като нашият политически дискурс клони към дълбините на епистемологията, не мога да не използвам малко от моята трудно придобита професионална експертиза, за да опитам да облекча скептичното отчаяние.
Нека ви уверя: тази колонка ще стигне до подкрепа на реализма на здравия разум. Да, има факти. Ние можем да знаем някои неща със сигурност и ние използваме все по-добре нашата най-добра наука, за да открием толкова много обективни истини, колкото можем.
Но ако все пак, това е истина, тогава как стигнахме до тази точка на радикален скептицизъм и цинизъм, граничещ с нихилизъм. И какво можем да направим по този проблем? Смисълът на потапянето в тъмните дълбини на философията е нещо като спасително залавяне за реалността.
История на съмнението в истината
Някога е съществувала един вид сюблимна невинност относно епистемологията. Платон и Аристотел са се докоснали до теорията на познанието – какво е да знаеш нещо наистина, вместо просто да имаш мнение за него, и какви са различните видове познание, но и двамата са пострадали, от онова разрушително съмнение, което Декарт посял в Западната традиция през 17-ти век. Занимавайки се с феномени като греблото, което потопено наполовина във водата изглежда изкривено, макар да знаем, че то е право, Декарт започва да се съмнява в достоверността на своите сетива, което го води до прословутия и потенциално богохулен въпрос „Може ли Бог да ме мами?”
Декартовото коварно съмнение е мотивирало опити, продължаващи столетия и никога не постигнали напълно задоволителни резултати, да се намерят стабилни основи за човешкото знание.
Сега затегнето коланите си за шеметно бърз преглед на тези столетия.
Следвайки Декарт, рационалистите Лайбниц и Спиноза, обосноваваха значението на вродените идеи. Всичко е в главата ви. Но тогава емпирицистите, Лок и Хюм посочват, че нищо не може да влезе в главата ви, без посредничеството на сетивата. Скептицизмът на Хюм относно каузалността – той подчертавал, че в действителност не можем да видим никаква необходима връзка между причините и техните ефекти – събудил Иманюел Кант от от неговия „догматичен сън” и го накарал да изгради философска постройка, която успява да реши диалектиката на субективно спрямо обективно, рационалистко спрямо емипирицистко, като пренася и двете страни в един идеализъм, който казва, че в действителност ние никога не знаем „нещата в себе си”, а само нещата така както са филтрирани през нашите категории на разбиране – такива като каузалност, единство, възможност, необходимост и т.н.
Приемайки идеализма на Кант, Хегел привежда тези категории в движение. Докато цялата предишна философия – от древните през Аквински и Декарт, рационалистите и емпирицистите, чак до Кант – е била дълго търсене в небето на една матрица извън времето, Хегел поставя философията във времева рамка и ни показва, че съзнанието има история; че гръцкият мироглед е различен от този на ранното християнство; че рационалисткото Просвещение е било гигантска борба с древно суеверие.
Аристотел е вярвал в съществуването на вечен ред, в който както видовете животни, така и количеството им не се променят. Тази Аристотелова вяра бе подронена от Дарвиновото откритие – еволюцията: нейната динамика заменя старото с ново и нейният разширяващ се плурализъм заменя старото „малко” с ново „много”.
По същия начин във философията, всички стремежи към някакъв вечен ред били подронени от показаното от Хегел тектонично разместване на самите основи – което Томас Кун по-късно преоткри и нарече „измествания на парадигми”.
През 19-ти век идеализмът на Кант и Хегел се раздроби на марксизъм в ляво и серия от хегелианци в дясно, които ще прескочим, за да стигнем до смразяващия афоризъм на Фридрих Ницше от неговото есе „За истината и лъжата в неморален смисъл” : „Истината е подвижна армия от метафори, метоними, антропоморфизми, накратко, сума от човешки отношения които са били подложени на поетична и реторична интензификация, превод и декориране (…); истините са илюзии за които сме забравили, че са илюзии, метафори, които са били износени от честа употреба и са загубили всякакъв смисъл.“
Сега сме в беда. Самата идея за истина е паднала от почетната висота на която се радваше през столетия от Платон до Кант. Сега, след като Хегел, Маркс и Ницше я историзираха, нека да видим как я релативизира разширяването на дисциплините през 20-ти век.
Новата Вавилонска кула
Ако последната част беше пътуване с влак-стрела през четири века Западна философия, тази секция е състезание Наскар около модерния университет. Бързината е от съществено значение, именно за да се долови огромното разстояние, което отделя една визия за човешкото състояние от друга. Както казва старата поговорка: „Ако всичко, което имаш, е чук, всичко друго ще изглежда като гвоздей.“(или в моя случай, палец.) Така че, удължаването и задълбочаването на нашите много различни хуманистични и научни дисциплини са формирали нашия свят в серия от карти, теории и портрети, които са многократно неузнаваеми, едни за други. Това не е просто въпрос на известните „две култури” на Ч. П. Сноу – науките и хуманитарите дисциплини – които все по-трудно разговарят помежду си. В рамките на самите науки и хуманитарните дисциплини има такова разнообразие от специалности и субспециалности, школи и тематично фокусирани институти, че малцина са деканите, които могат да се справят с тях. Аз добре знам това. Аз съм бил декан.
Как можем да разберем себе си? Като огромни купчини от компютърни алгоритми програмирани в мозъка на напреднали съвременни примати? Ето един начин: налейте милиарди долари в когнитивни научни изследвания на компютърната метафора за ума (всичко е във вашето програмиране), посветете милиарди на генетиката и физическата антропология (всичко е в гените ви) и готово: получавате представа за състоянието на човека като хибрид между армиите от лаптопи вградени в живота на отделните хора, които са само временни носители на по-дългосрочните егоистични гени.
Освен това, разбира се, има и други начини да разберем себе си. Например, като деца на Бога, за които всичко е дар от Бога (всичко е във вашата предопределеност). Или като говорещи различни езици, всеки от които е само частично преводим на всеки друг и всеки от които ни позволява да разбираме нашия свят, по различни начини – от хипотезата на Сапир-Уорф в лингвистиката до трудът на Джордж Лакоф (всичко което казвате е в езика). Или като рационални икономически субекти, които постоянно максимизират маргинални полезности – от Адам Смит до Джон Мейнард Кейнс и Милтън Фридман (всичко е в алчния личен интерес). Или, както ни учи по-скорошната поведенческа наука чрез Даниел Канеман, Амос Тверски и Кас Сънстейн – тъй като не сме перфектно рационални същества, пристрастията ни са много и разнообразни (всичко е в начина, по който са били, и могат да бъдат, направлявани).
Шеметно нали? Смисълът на тази вихрена обиколка на кампуса е да улови почти калейдоскопичната сложност на представите за човечеството, изграждащи нова Вавилонска кула. Въпросът не е толкова, дали едно изображение е правилно или погрешно – това е най-старият, невинен, пред-Кантиански начин на мислене за истината. По-скоро въпросът е, че при тяхната пролиферация, истинността на всеки един образ на човечеството се ограничава от неговата частичност по отношение на всички останали образи.
Проблемът не е, че има твърде малко истини, а че са твърде много.
Какво може да се направи?
Какво да правим, когато се изправим пред оценяване на циничната претенция, че сега живеем в „пост-истинна“ среда? Отговорът е: не вярвайте нито дума от това.
Да, съзнанието е историческо, а лошата новина е, че няма връщане назад. Няма никаква надежда да положим нашите уморени глави върху успокояващите възглавници на вечните истини или нещата да бъдат такива каквито сме свикнали. Но добрата новина за нашата историчност е, че напредъкът е възможен.
Това не значи, че напредъкът е неизбежен, както приемаше прогресивният модернизъм на 19-ти век. Нито пък самата идея за прогрес е погрешна мечта на рационалистичното Просвещение, както считат постмодернисти като Теодор Адорно и Мишел Фуко. Напредъкът е възможен.
Да, университетът се раздроби на мултиверситет и лошата новина е, че не може да се разбере цялото без да се премине през всяка от частите – а това е повече отколкото всеки от нас може да направи за един човешки живот. Но добрата новина за тази пролиферация на дисциплини, е, че ние всъщност научаваме все повече и повече за повече и повече неща, чак до племенните обичаи на хора, които са много различни от нас.
Сега не само има десетки различни дисциплини за разбиране на природата на човечеството, но има и дисциплини за разбирането на природата на нашите различия. Културният антрополог Ричард Shweder пише:
„За антрополозите конфронтацията с разнообразието от убеждения, желания и практики може да бъде радикално една. Ето един кратък списък на нещата, които можем да видим там …: хора ловящи вещици, прогонване на демони, омилостивяване на мъртвите предци, жертване на животни за гладни богове, освещаване храмове, очакване на месии … публично самобичуване, забрана да се яде свинско … „
Поуката от историята
Някога Маркс ни е дал живописна представа за начина, по който е преобърнал Хегел. Той приема разбирането на Хегел за диалектическото разгръщане на съзнанието в историята, но „поставил Хегел на главата му”. Вместо да види историята като поход на идеи, Маркс я видял като поход на мъже и машини, и променяща се собственост на средствата за производство. Подобна история, но различни звезди. За Хегел всичко се състоеше в еволюция на световния исторически дух. За Маркс всичко е в експроприацията на експроприаторите.
Почти по същия начин, аз искам да поставя академията, от философията до културната антропология, на главата й. Векове наред епистемологията ни научи много за това, как ние научаваме, че почти сме забравили колко много знаем.
Десетилетия на културна антропология, от работите на Клифърд Гиърц до тези, на Ричард Шведер са ни научили толкова много за различията в това, което знаем, че почти сме забравили колко обширно е това, което знаем.
Но сега нека поставим тези академични постижения на главите им: Тези научни успехи са нищо в сравнение с реалния живот, базисният опит с темпа на промените и лицето на другия. Академичните теории за историческия динамизъм и културното разнообразие вече не са само теории. Тези теории станаха истини.
Преди четиридесет и седем години, сравнително нешколуван журналист на име Алвин Тофлър публикува книга, наречена «Шокът на бъдещето» , в която е предсказал че един ден хората ще се сблъскат с „твърде много промени за твърде кратък период от време.“ Бъдещето на Тофлър е нашето настояще.
Но ние не се нуждаем от отчаяние. Трябва само да държим на онези истини, които не са били силно фалшифицирани, като същевременно признаем, че оцелелите истини не са непременно вечни истини.
Шведер го е казал най-добре: „Хората в света на Кали живеят по различен начин от този, по който живеят хората в света на Дева Мария. По предположение на културната психология, когато хората живеят в света по различен начин, това може да се схваща като живот в различни светове. Културната психология се опитва да постигне позитивна оценка на тези различни светове. „
Културна психология, поведенчески науки, културна антропология, геополитика – ние имаме начини да разберем и оценим нашите различия. Така че следващия път, когато чуете някоя цинична бликаща реторика за истиността в пост-истинна среда, гответе се за борба, приемете нашата историчност, приемете нашето многообразие, приемете нашата склонност към пожелателно мислене и нашите несъзнателни пристрастия, но настоявайте, че в края на краищата ние имаме начини да се справяме с всички тези изкривявания: внимателната наука и свободната преса.