В края на Първата световна война Антон Страшимиров пише един от своите шедьоври “Книга за българите”, както и брошурата си “Българи, гърци и сърби” и др., в които доказва правата на българите върху заграбените от съседите наши земи.През 1931 г. А. Страшимиров има възможност да преживее истинския си триумф и признание в родина. Негови приятели, съвременници и почитатели подготвят един представителен том по случай 60-годишния му юбилей („Антон Страшимиров. Личност и дело (1872-1931). Юбилеен сборник по случай 60-та година от рождението – чествуван на 15 ноември 1931 година”, 184 с.”).
След юбилея А. Страшимиров работи и завършва трите биографии на първостроителите на Третата българска държава – Петко Каравелов, Стефан Стамболов и д-р Костантин Стоилов, като последната не успява да публикува като книга, а само като подлистник във в. „Мир”.
Антон Страшимиров със съпругата си
Тежко болен, а и след понесената тежка загубва – смъртта на съпругата си, Антон Страшимиров умира във Виена на 7 декември 1937 г. Смъртта на големия писател покрусява приятелите и почитателите му, а големите му планове за нови книги и за довършването на романа „Роби” остават неизпълнени. За тях можем днес да четем само в разпръснатите му писма из различни архиви.
Макар и пишейки по възможния най-скоростен начин, тъй като времето не стига, а Страшимиров има какво да каже на народа си, не му достига да се връща към написаните текстове да ги изглажда и от тях се вижда огромния заряд, с който е изпълнен този успял да заеме приживе мястото си класик на българската литература.
Смятаме, че той успява да свърже по най-добрия начин българската история с литературата и най-красноречивия пример за това са включените в този том портрети на бележитите българи до чийто живот той се е докоснал. (Вж. още и събраните спомени за А. Страшимиров от Минко Николов в „А. Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков в спомените на съвременниците си”, С., 1962, с. 5-143.)
През 2009 г. издадохме един обемист том, в който бяха включени почти всички биографични романи и очерци на Антон Страшимиров за българските политици-държавници и революционерите, които никога не са печатани в съчиненията на този виден класик на българската литература. Освен всичките им достойнства те са и увлекателни разкази за тези бележити българи, наши предходници и учители.
Тук прилагам посочената библиография, както и биографията на апостола Гоце Делчев, с когото А. Страшимиров е поддържал тесни връзки. Особено внимание заслужава и отпечатаният в края на биографията на Г. Делчев призив на Страшимиров към българската интелигенция да се погрижи за издирването и запазването на българската старина, към което призоваваха още през Възраждането нашите революционери Г. С. Раковски и Любен Каравелов.
Цочо В. Билярски
***
Антон СТРАШИМИРОВ – избрано
Рядко сред българите се срещат благодетели. Благотворителността у нас е сведена до помагане на крайно нуждаещи се роднини и до даване подаяние на професионалните просяци. Въздигане на благотворителни заведения, дори богоугодни такива; посрещане на обществени нужди – или увековечаване на лична памет с построяване на мостове, чешми и пр. – всичко това у нас комай не се среща. Нещо повече: малкото опити в това направление не успяват, обществото не ги тачи и не пази създаденото и то се разпада, ако няма свои пазачи…
У българите е заличена всяка следа от аристократични традиции: у нас никой не гледа на народните маси като на по-нисши същества, които трябва да се облагодетелстват. И стремлението в ново време да насадим това в страната си нито се оправдава, нито може да успее. Защото общото изравняване у българите е създало у тях по-здрав социален инстинкт, отколкото има такъв в народи, където култът на благодетелите още вирее (например у турците).
Още с възраждането ни нашите села създадоха народното училище, като отделиха и имоти за издържането му. По същия ред възникнаха – далеч в турско време – читалищата ни, Инспекторският институт (Разград) и Народното представителство (Цариградски народен събор). Тук не са в игра никакви благодетели, наопаки, най-заможните комай вредом пречат, вместо да помагат. А случайно явилото се благодетелство – това на княз Богориди при инициативата за съзиждане българска черква в Цариград, даде обратен резултат…У нас се цени само онова, за което сме дали и ние своята лепта; „харизаното” ни съблазнява, то може дори да бъде злоупотребено…
Хвърлете сред българското село идея, която да отговаря на селската нужда: построяване на черква, на училище, на чешма; ограждане на гора или мера; защитаване на селските интереси от хищничеството на съседи (когато тоя съсед е даже стохилядна София) или от хищничеството на самата държава – хвърлете такава идея в българското село и се дръпнете да наблюдавате: почват се караници и заядания между съседите; мислите отначало, че нищо няма да излезе (караниците около новата идея понякога се протакали с години); но в края на краищата селото се опълчва като един надъхан от светла идея човек и я прокарва с непоколебима упоритост и със завидна ревност.
Когато българското село е узряло да прокара някои идея в своя общ живот, селяните изглеждат като увлечено от някого и заслепено стадо. Но настроена българска тълпа няма нищо общо със сръбска, влашка или турска такава.
Преди всичко в нашата тълпа не личат водителите, та че и наличните такива често отпадат в момента на действие и се явяват нови. Въобще българинът се опълчва на общо дело не по сила на стадно чувство и затова не внезапно. Всички обществени инициативи у нас виреят предимно сред най-индивидуализираните българи – мизийци, а по-слабо сред най-стадните – шопите.
Прочее българите проявяват здрав социален инстинкт: бавни са, но убедят ли се в общата благотворителност на някоя идея, те не се нуждаят от благодетели, а жертват сами – жертва и последният – за добрата инициатива. На такъв народ смело може да се задават и далечни цели. Само трябва ни голям и сериозен слой от образовани хора. Ние развихме в страната си завидна училищна мрежа и процентът на неграмотните у нас е вече поразително малък. Но дълбоко в душите си ние сме още ориенталци: слаб и несериозен е слоят на образованите хора. Това особено силно се чувства в Западна България, макар че сред нея е и самата ни столица.
_ _ _ _ _ _
Бихме пристъпили по-близо до сравнителната характеристика на българите от разните етнически групи, ако по-добре проучим средището, в което тези групи се преливат една в друга.
Около Рила в един широк кръг се срещат петте български групи: шопи, мизийци, тракийци, рупци и македонци. Тоя кръг се чертае приблизително през Цепино на изток, Пирин на юг, Малашевията на запад и достига до Етрополе на север. Така кръгът обхваща Разложката котловина на юг, Кочериновската (Горна Джумая – Дупница) и Самоковската на запад, Златишката и Костенец, Банската на север и Беловската–Цепинската–Неврокопската на изток.
В този кръг имаме пълно диалектно смешение въпреки почти еднаквата носия (белодрешковците почват на северозапад от Самоков). Но диалектното смешение вредом (дори в Самоковско) е в полза на източния ни говор. Тук хората са свободни от всякакъв акцент и усвояват литературния говор като мизийци.Прочее в тази черта от земите ни ще трябва бъдещият изследвач да търси и открие положителните и отрицателните особености на българизма.
Не смятам да е случайно, че тъкмо от този край, в който през тъмните векове българизмът се е опазил най-непокътнат, новото време дойде да намери и първите си вестители: отец Паисий (Самоков или Разлог), Неофит Рилски (Разлог), Константин Фотинов (Самоков).През дългите векове на турското робство представителите на именитата и обширна някога българска търговия (която според новите историци мотивира войните на Симеон Велики) се застъпва едничко от Разлог.
Затворен и затиснат от две гигантски планини – Рила и Пирин, – тоя съкровен български кът, лишен от всякакви пътища, съумява да запази търговските (а с тях и културните) наши връзки със Запада. Тези връзки са много големи. Водената от Разлог търговия не е само износна (памук, анасон и сусам от Серско), а и вносна (дори и фесове). У братя х. Вълчеви от Банско (внуци на основателя на Зографския манастир в Атон) са запазени търговски писма. Те са от началото на 19-о столетие и откриват, че търговията на разложани, която първоначално има за център с. Недобърско (Разлог), после с. Обидим (Неврокопско) и накрай Банско (Разлог), е обхващала Париж, Нюрнберг (Германия), Виена, Будапеща и целия Балкански полуостров. Езикът на Банско в тези писма има македонското „сос”, но поставените ударения откриват напълно източния говор. А в съседното на Банско с. Гулиина баня говорът е досущ източен: тук, както в Неврокопско – „е” е „я” („дяца”).
В Банско, в Гулиина баня, в Белица, в Якоруда не се помни да е прекъсвано българското учение и въобще не се помни никакъв гърцизъм. В Недобърско е отчувана българска черква от 1120 г. В това село е и многовековното училище на българските гуслари и песнопойци. Разлог е дал на Сърбия (още при създаването и?) едни от най-първите хора: Михаил Тодоров Германов е президент-министър при княз Михаил1. Марко Везьов е дипломатически представител на Сърбия в Букурещ и в Цариград, Никола Балин е министър при княз Милуша; Панде х. Стоилов е председател на Търговската камара в Белград. Петър поп Арсов, най-големият познавач на сръбската литература у нас, иска да се знае, че първият български драматург Попович е разложанин. Прочутата разложка църковна живопис се дължи на това общение със Запада: тук имаме в 18-о столетие иконописец с немско образование, който е оставил потомство Молерови (от немското „Малер”).
Тъй бляскава е недавнашната историческа роля на средищната българска група. Това, което е в Разлог, ще намерим и в Самоков – същата голяма търговска предприемчивост, мизийска способност за занаяти и македонски схватлив интелект. И Самоков дава на Сърбия първия с висше образование възпитател на княз Милушевите деца, Райкович, който е после възпитател и на турския престолонаследник в Цариград. Самоков още тогава също се отличава с голям слой търговци и занаятчии (дворцов фотограф в Белград е бащата на днешните такъв в столицата ни – Карастоянов). Сега самоковци са цяла плеяда в първите редове на интелигенцията ни (странно: дори двама от нашите флотски военачалници са самоковци!).
И чертата Дупница–Горна Джумая, поне в наши дни, проявява импулса на среднобългарската група: голяма търговска предприемчивост край бурно революционерство; въобще със странен интелект и жив темперамент – качества, които издигат хора от тоя край до най-високите ръководни кръгове в страната ни.
Прави впечатление Долна баня в Костенецката котловина: то има само 3000 жители, но е градец с прогимназиално здание тъй модерно, каквито са столичните; с читалище и театрален салон, за каквито не помислят още доста наши градове; в селото се издига най-голямата мебелна фабрика. Долнобанското туристическо дружество е комай начело в общотуристическото дело, то проучи най-недостъпните от планините ни, като издигна от средата си (из своето село) и писател за целта.
А Цепино – мъчнодостъпното и неизвестно Цепино – е един от най-културноспособните кътове в земята ни. И днес населението там благоговее пред интелигентния човек, живее с училищата си и строи завидни читалищни и театрални салони.
***
Срещу горните качества – или наред с тях – в среднобългарската група силно личи и оная наша черта, която наистина ни покри днес със слава: стихийното безстрашие, забравената и новооткрита старинна българска войнственост. Но със същата сила тук се откриват и основните отрицателни качества на българизма.
Историята на турското владичество у нас отделя особени страници на гордото, на свободолюбивото, на непримиримото в своята войнственост Цепино.Хвърковата чета на Бенковски бе рекрутирана от Беловската котловина. Костенчани не крият: „Ние сме последни в тила, но първи на бойната линия”, казват. Няма костенчанин без кръст за храброст, както няма такъв, който да не контрабандира дърва от горите…
Кой не е слушал за Бабек? Пръснати 1200 колиби на 50 км по високите Родопи срещу Рила и Пирин, те не признаваха властта нито на султана, нито на България: досущ анархистичен елемент…А тази е основната отрицателна черта у българите.Би ми се възразило, и с право – бабечани бяха помаци. Да, но василчани в Костенецката котловина са добри християни и живеят в достъпни седловини, до железнична гара, нали? А нима бабечани биха могли да се мерят с тях…
Идете, проучете тези български черкези; те са тъй близо и заслужават проучване: чертата им прониква до много високи наши обществени стъпала…Или българите във Фролош, Дупнишко, отстъпват в нещо на василчани? Те от векове гледат срещу себе си Рилската обител и си остават тъй далеч от нея, както е земята от небето…
А в Малашевско живеят българските албанци: там мъчно събираме данъци и новобранците ловим като вълци из горите… Дори неумолимата Македонска революционна организация не може да съвладее и дисциплинира Малашевията!
Такива са крилете на средищната българска група. Но техните отрицателни черти се четат – и, уви, не само между редовете! – даже у най-културната черта около Рила. Банско, културното Банско в Разлога, е от много години тарапхане за фалшиви монети… А при Разложката буна след Берлинския договор банският водител, преди да се разправи с турците, залови се да избие челядта на своя противник от махалата си…
Средищната българска група, в която се откриват разностранните особености на нашите етнически групи, най-релефно се даде, струва ми се, във фигурата на „пиринския цар” Яни Сандански. Тоя човек беше роден във Власи (колиби в Пирин по типа на Бабек в Родопите), отрасъл бе в Дупница, свършил прогимназия, участвал в гражданските борби и после се прехвърлил в Македония като революционер.
Яни Сандански е една от най-крупните фигури в кървавите македонски борби и игра много шумна роля. Хора с висше образование, някои от които бяха наследници на милиони богатства, се обайваха от тоя човек, подчиняваха се на неговата воля и му ставаха четници2. То не бяха амбициозни младежи, които искаха да играят роля зад гърба на простак войвода, както можеше да се мисли. Сандански не е имал в живота си време за самообразование, но той бе надарен наистина с поразително силен интелект.
Заобиколен винаги с образовани идейници от различни лагери, той обхващаше висотата на техните мисли, постигаше съкровеното в техните заблуждения и съумяваше да коригира тъкмо мислите им, а не да долавя тяхното безволие и с това да ги подчинява3. Наглед у тоя човек нямаше нищо романтично: той беше реалист – груб, строг, неумолим. Факт е, че след приключване на революционните борби той се втурна в търговия и за две години направи грамадно състояние.
И пак Сандански беше най-завидно въплъщение на дълбоко романтичната българска храброст. Като боец той беше просто хала: не еднъж турските засади са го оставяли да мине пред очите им, само защото не са смеели да му стрелят.
През враждите в македонските борби на няколко пъти се посягаше върху живота на Сандански. И не се успяваше, само защото атентаторите в последния момент се забъркваха. Хасковският рупец Тани Николов, който е небивал стрелец (с револвер от внушително разстояние умерва патронена гилза, поставена върху главата на жив четник!) – той не можа да умери черепа на Сандански от три стъпки. Дебнал го с дни, наредил си канал да бяга (както и избяга после), а когато настъпи моментът, ръката му трепна – ръката на Тани Николов, който по свой ред беше планински цар в кът от Източните Родопи!
Простодушен наглед, горд и наистина царствен, Яни Сандански сляпо привързваше към самата своя личност всичко отзивчиво в народните маси, а кръвожадно погазваше всичко съмнително. И само такъв той можа да устрои оная фантастична афера с мис Стоун. В нея не е имало никакви хитрини, никакво разбирателство с Цилка и пак не е била тя сляпа авантюра: Сандански не бе човек на моменти и не вършеше авантюри – те въобще не са присъщи на българите. Тоя могъщ диктаторски тип беше хванал народа си в шепа, владееше планините, нямаше нищо фантастно в себе4 и със здрав български смисъл бе преценил, че може успешно да докара една афера като тая с Мис Стоун. И само така я предприе той. А после я води досущ спокойно цели шест месеци – при най-романтични обстоятелства, – докато я завърши вярно и точно, като строго обмислена сделка…
И ето тоя човек, който имаше студения ум на мизиец (а и беше фаталист като типичен мизиец: вярваше в предчувствията си, тълкуваше и своите сънища, та по тях дори беше определил историческата си съдба…) – той във веселба беше наркотичен, като същински загарец: предварително поверяваше оръжието си на други и щом пийнеше, възбуяваше чудовищно, а после съвсем не помнеше какво е вършил…Строг на паричните сметки като габровски колибар (Сандански разполагаше със стохилядни данъкоплатци, а родителите му един след друг умряха в мизерия, защото той и сам се скъпеше да купува за себе си ризи и гащи от революционните суми) – той бе непримирим с човешките слабости, като че ли дълбоко ги чувстваше – беше македонец в това отношение: с кръв измиваше всяко подкупничество или всяко накърняване на организационни суми и за такива случаи си беше създал славата на неумолим съдник.
Но отрицателното у Яни Сандански отиваше наистина далеч: той с болка признаваше, че не може да се успокои, докато за кръв не плати с кръв. Един човек със страшна воля, какъвто бе той, не можеше да съвладее българската си отмъстителност! И после – тоя човек, който по строеж беше типичен рупец, а по психика мъжествен като шоп, бе способен на тъмно лукавство: Яни Сандански веднъж откри маршрута на капитан Юрдан Стоянов от Дупнишко и лично му стреля от засада – на капитан Юрдан Стоянов, когото той открито признаваше за най-храбрия от своите противници!
Но недостойна беше мълвата, която рисуваше Яни Сандански като кръвожадник. Тази мълва се раздуха изкуствено от тежко нараненото честолюбие на един поет, сега покойник. Легендите за пещери, които Сандански бил изпълнил с човешки кости, са изцяло измислици.
Кървавият валяк на азиатски жестоките турци се е отразил изцяло на народа ни: жестоко сърце има в душата на човека от всички наши етнически групи. Това бие на очи и в среднобългарската група, чертите на която релефно изпъкват у Яни Сандански. Но основно психологично начало е: храбрите и беззаветни хора са жестоки само доколкото съответства това на техния културен уровен. А Яни Сандански със своя кръг стоеше сравнително много високо.
Неговите войводи бяха: Кръстю Асенов, сливенец, братов син на Хаджи Димитър, студент от нашия университет; Пею Радев, чирпанец, свършил в Загреб по аптекарство; Чудомир Кантарджиев, сливенец, свършил гимназия в родния си град; Тодор Паница, родом от Рахово, свършил гимназия във Варна; Антон Буйнов, шуменец, артист от Народния ни театър; Скрижовски, сърчанин, свършил гимназия, учител, баща на четири деца; Таската Спасов, пиринец, свършил гимназия, учител, после владетел на Тахино, човек, който в своята наистина светла революционна дейност не е осъждал и не е екзекутирал никого.
Нима човек, който съумява да се обгради с такива хора, може да бъде кръвожаден? Факт е, че когато през 1913 г. населението ни от Драмско и Серско се изтегли в пределите ни, то се групира пък около Сандански и Паница, макар че тъкмо за това бе безогледно преследвано и от българските власти.Вън от всичко това историята един ден ще разкрие следната утешна характеристика въобще за българина.
При мис Стоуновата афера, когато Цилка добива дете, пленничките и дружината биват затиснати от страшен сняг по Пирин. Войводите се отчайват и някои предлагат (Хр. Чернопеев) да се пръснат на няколко групи, като погубят пленничките: инак ще бъдат всички живи изловени. Положението е било такова, че цяла нощ войводите се борили в душите си със страшната алтернатива.
На утрото Яни Сандански е отрязал гордиевия възел с простичката мисъл: „Не можем да водим народа си, ако не тачим морала му; ние тук имаме невинна майка с новородено дете и ако ги погубим, убиваме и себе си, и своето дело пред народа: прочее нека измрат всички, но делото си да не погребем.”
Особеното в характерите на крупните личности отразява ценното или отрицателното в душата на техните народи. Един Левски е кристален тип сред мизийци. Гоце Делчев е такъв сред македонците. Всеки от тях е надвил на отрицателното в характера на своята етническа група и се е издигнал над нея. А в среднобългарската група, където се преплитат положителните и отрицателните качества на всички наши етнически групи, появяването на кристален тип е задача на бъдещето. Защото той би бил желан образ на един възвишен общобългарски характер. А нашият народ още не е дораснал до такова нравствено единение.
*****
1 Той е женен за италианка, която е живяла дълги години в Разлог и от домакинското училище на която е останало това, дето и досега в Банско се плетат прочутите италиански дантели. Германов по-късно минал в Румъния и умрял като чокон – милионер.
2 Четник на Яни Сандански беше и Крум Чапръшиков!
3 В непрекъсваните конгреси и съвещания на „серчани” любима беше хулата „миновари”, с която старецът (Сандански) изхокваше многословните теоретици и безволниците.
4 Обидно му беше, че го наричат „пирински цар” и много почтително се явяваше при българските държавници да се съветва.
Източник: http://www.znam.bg/com/