Автор: Джуън КОУЛ, Washington Post
Доведе ли инвазията на администрацията на Буш в Ирак през 2003 до сегашната криза с Ислямска държава?
Въпросът бе поставен открито в хода на кампанията този сезон, когато една млада жена на предизборен митинг каза на кандидата на Великата стара партия /Републиканската – Джеб Буш , използвайки алтернативно име за екстремистката групировка): „Брат ти създаде ИДИЛ.“
Не е толкова самата инвазия, обаче, колкото политиките , прилагани след това, които следва да бъдат винени за Ирак и Сирия, разбити на парчета.Това, което направи администрацията на президента Джордж У. Буш , беше да насърчи сектантските разделения и да се създаде дълготрайна съпротива.
Във всяка точка по протежение на пътя, администрацията на Буш направи избор, който насърчи изострени сектантски напрежения в Ирак и тласна страната по пътя към разпадане. Твърдението на някои наблюдатели, че страната е разкъсвана от вековни омрази, е неисторично и неправилно. В предишните десетилетия, политическите страсти бяха центрирани около анти-колониализма, или голямата поземлена реформа и социализма.
Вакуумът на властта, създаден от разгрома нанесен от САЩ на светската партия БААС насърчи иракските политици да играят върху сектантските страсти по безпрецедентни начини. Провокирането на жестоки бунтове беше също съдбоносно. След като бунтът влезе в употреба, той обикновено продължава от 10 до 15 години.Но американците имат затруднения в признаването на собствената си вина за възхода на Ислямска държава по две причини:
Първо, обществото (и пресата) рядко разбираше, или кредитираше иракските социални сили по отношение способността им да действат независимо, като се фокусираше вместо това върху военните кампании на САЩ.
Второ, Ирак се превърна във футбол и партизанските караници, като безстрастния анализ бе изоставен за сметка на необосновани обвинения в играта.
След инвазията през 2003 г., администрацията на Буш умишлено изтласка встрани арабите сунити в Ирак, които бяха доминиращи в режима на Саддам Хюсеин, и облагодетелства една клика на оперативни шиити.
Основното средство на политиката в Ирак, светски настроената, но окървавена партия на БААС , която управляваше от 1968 до 2003, се разпадна.
Шиитски съюзници на Буш, като покойния Ахмад Чалаби и Нури ал Малики (който служи като министър-председател от 2006 г. до 2014 г.), формираха “ Debaathification Commission“, която уволни близо до 100,000 сунитите от държавни работни места, дори и от преподаването в училище. Това беше по време, когато нямаше никакви работни места в частния сектор. Шиитските баасисти останаха до голяма степен недокоснати.
Вицепрезидентът на Буш, Пол Бремер, войнстващ свободен пазарен посредник, в същото време закри повечето държавни фабрики и хвърли икономиката в дълбока пропаст. След това Бремен разпусна прехвалената иракската армия от един милион души, разгонвайки офицери и войници без пенсии и без перспективи.
Безработицата подкоси сунитските арабски провинции подобно на начина, по който бубонната чума помете средновековна Европа. Безделието достигна нива от 70% в сунитските арабски райони, където бунтовниците са израснали.За разлика от тях шиитските клики, доведени от американците на власт е постараха да намерят работа са своите религиозни съмишленици в новото правителство.
Администрацията на Буш и неговите иракски съюзници направиха всичко обратно на начина по който Нелсън Мандела постъпи с националното помирение в Южна Африка след апартейда. И също постигнаха противоположния резултат.
Отмъстителният удар на администрацията над Фалуджа, след като четирима изпълнители на договори за възстановяване на сигурността бяха убити през пролетта на 2004 г., доведоха един горд град до развалини в края на есента и отчуждени арабите сунити в други градове, които отказаха да гласуват през януарските избори натоварен да изработи конституцията, която всички доминирани от сунити провинции отхвърлиха.
Незачитането на иракските араби-сунити изкара много от тях в редиците на партизанска борба срещу Съединените щати. Близо 50 основни клетки се появиха в доминираните от сунити провинции. Една от тях, Ал-Кайда в Месопотамия, бе водена от Абу Мусааб Заркауи , йордански бивш крадец на коли. Тя привлече не само религиозните привърженици на сунитите, които преследваха по-голяма съвместна US-Иран доминация на Ирак, но и бивши офицери от БААС, които са знаели къде са били разположени скрити складове на оръжие на Саддам Хюсеин.
След като Заркауи беше убит през 2006 г. от американски въздушен удар, иракчани поеха ръководството на Ал-Кайда в Месопотамия. Те създадоха т.нар Ислямска държава в Ирак, която започна операции за откъсване на територия. Много от лидерите на тази група са бивши военни офицери от БААС, а някои от тях се срещна и свързаха в мрежа в Камп Бука, където САЩ държат 25,000 предполагаеми бунтовници.
Малко вероятно е, че тези баасисти искрено се прегърнали мюсюлманския фундаментализъм, и много от тях вероятно използват помощта на групата Ислямска държава по един циничен начин, за да наберат обществена подкрепа (един емисар на Ал Кайда, след срещата си с тях ги нарече „коварни змии“, които изневеряват на „истинския джихад“ ).
Когато, през 2011 г., сирийският диктатор Башар Асад атакува младежката революция срещу него с военни средства и я превърна в жестоки бунтове, бойците на Ислямска държава се оттеглиха от Сирия, за да се борят с останалите от режима на БААС. Военният лидер на екстремистката група, Абу Бакр ал Багдади, упълномощи сирийския клон през 2012 г., Фронтът за подкрепа (Jabhat Ал Nusra). Той бе рекрутиран отчасти от ветерани от религиозните бойци във войните Ирак и Афганистан, стан , включително сирийци, които са се сражавали редом със Заркауи.
Но с течение на времето, самата Ислямска държава, се ангажира в основните операции в Сирия. Скоро стана ясно, че групата е опортюнистична: Тя позволи на други бунтовници да извършат тежките битки срещу Сирийската армия и да завземат територия. Ислямската държава, обаче, веднага след това има възможността нахлуе и да открадне тази територия, от нейните предполагаеми съюзници.
През 2013 г., когато организацията се опита да абсорбира Подкрепящият фронт, лидерът на Ал Кайда ал Зауахири, един от планиралите атаките от 9/11, нареди сирийския Ал Кайда да скъса с Ислямска държава, която той изхвърли от неговата организация.
Шиитските религиозни партии, които бяха дошли на власт в Багдад по американското правило, продължават да изключмат сунити. Иракската армия бе доминирана от бивши членове на шиитските милиции, като Корпусът Бадр/ Badr/, първоначално основан сред емигранти в Иран. През 2011 г., когато избухнаха младежки протести в Мосул и Фалуджа, ал Малики нареди брутално да бъдат елиминирани, което приключи всяка надежда на сунитите за политически реформи и включване.
След като завзе селската провинция Ал Рака в Сирия през 2013 г. и 2014 г., ДАЕШ заплете интриги със сунитски градските елити, върнали се обратно в Ирак, в градове като Мосул.
През юни 2014 г., светът се стресна, когато сунити от Мосул се надигнаха срещу доминираната от шиити иракската армия. Тълпи нападнаха полицейски и военни части и проправиха пътя за Ислямска държава, за да влязат нейни бойци в града от Сирия.
Местният сунитски елит, пострадал от маргинализацията и унижението от страна на шиитски Багдад, решиха, че могат да рискуват съюз с Ислямската държава. Корумпираната иракската армия можеше да спаси Мосул, ако просто бе застанала по твърдо. И офицери и войниците им обаче се разбягаха и го предадоха в ръцете на екстремистката групировка, която по-късно завзе близо 40 на сто от територията на Ирак (но може би едва 10 процента от населението и).
Ако Съединените щати се бяха ангажирали с пълните си усилия в надвиване на Ал Кайда в Афганистан, вместо пренебрежителното им отношение, че театърът концентриран в полза на Ирак – организацията можеше да бъде ефективно унищожени през 2001 г. и 2002 г. Вместо това, чрез завземането на Ирак, администрацията на Буш даде на цяло едно ново поколение от гневни млади мъже причина да се бори и вдъхна на Ал Кайда нов живот.
Ако администрацията на Буш не бе унищожила иракската държава и нейната армия, тези местни институции можеше да изпреварят разрастването на бунтовниците на Ал Каида. Тогава те никога не биха научили тактиката от морските пехотинци с които воюваха в Ирак, нито да развият мрежи за придобиване на боеприпаси.
Без организирана, добре финансирани и опитни бунтовници в Ирак, които могат да бъдат изнесени през границата в Сирия, без пари и оръжие – процесът не би протекъл тъй лесно до втвърдяване на най-твърдата линия между бунтовниците в тази страна. Свободната сирийска армия можеше да бъде в състояние да се държат заедно като свободен алианс от светски мислещи сунити с умерени бойци от Мюсюлманското братство.
Вместо това, екстремистите, закалени в Ал Кайда и други хардлайнери, ветерани от войната в Ирак, изместиха FSA в Сирия. Патентът на фаворизиране от страна на администрацията на Буш на шиитските религиозни партии и маргинализацията на арабите сунити, създаде мощна подкрепа за Ислямска държава в Ирак.
Защо Буш избра сектантско фаворизиране вместо това в Южна Африка в стил помирение остава загадъчно. Странното убеждението сред някои политици, че една по- продължителна и по- брутална американска окупацията на Ирак би могла да изпревари възхода на Ислямска държава, издава дълбоко неразбиране на действителните динамика. САЩ създадоха условията, при които групата процъфтя.
Източник : (WPT) How the United States Helped Create the Islamic State
2015-11-23
Бележка на редактора:
„Философският клуб“ преминава към системно информиране на бълагарска общественост по актуални пролблеми на рисковия глобален свят. на базата на обективни анализи на водещи световни медии. В условията на манипулиране с „третата модерност“ /Бек/ и нейните инсценирани реалности/вж. интервю на проф. Пламен К. Георгиев, Heidelberg alumni в „Денят раказва“ – вдясно на нашия сайт, вече формулирахме проблема.
Той се свежда не само до медийно „затъмнение“, но и частично или напълно изопачена представа за обективните реалности в нашия раздиран от противоречия рисков свят. Остава повече наши читатели да се научат освен прословутото „четене между редовете„, типичен прийом на тоталитарните медии от близкото минало, да отворят очи за критични и непреднамерени рефлексии на ред проблеми на глобалния свят.
Каузата ни „Философският клуб“ е да мотивира просветената българска общественост за една участваща политическа култура, национална по форма и европейска по дух.
Това значи че тя трябва не само да отразява, но и активно да съдейства за значима и желана социална промяна, каквато заслужава българският народ.