Ориана ФАЛАЧИ
Знаменитата италианска журналистка Ориана Фалачи/ 29.06. 1929 – 15.09. 2006 /остави ярка диря в европейската журналистика и публицистика. Общуваше с палестинския лидер Ясер Арафат, иранския шах, аятолах Хомейни, режисьора Фредерико Фелини, Индира Ганди, държавния секретар на САЩ Кисинджър. В „списъка“ й са израелската премиерка Голда Меир, Лех Валенса, Фидел Кастро, актьора Шон Конъри и много други знаменитости. На върха на кариерата си Фалачи неочаквано потъна в мълчание, заради личната си драма – борбата с рака. Всичко това се промени на 11 септември 2001 г., когато два самолета с терористи -камикадзета срутиха Световния търговски център в Манхатън. Тя нарече тази дата „началото на Третата световна война“ и започна своя поход срещу ислямските фундаменталисти Основното й оръжие стана нейната книга „Силата на разума“, втората от трилогия по тази тема. Първата излиза още през 2001 г. и се нарича „Ярост и гордост“. Втората книга твърди, че Старият континент е обсадената Троя и се превръща в Еврабия. Тя стана бестселър в Италия и Испания. От нея бяха продадени над 1.5 млн. копия само в Европа, а от „Силата на разума“ – 1 милион бройки.
Бележка на редактора
***************
„Събудете се, хора, събудете се! Вече е започнал един Кръстоносен поход наопаки, вече е в ход една религиозна война. Война, която те наричат Джихад. Свещена война. Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души. Лишаването ни от нашата свобода и нашата цивилизация. Унищожението на нашия начин на живот и смърт, на нашия начин да се молим или да не се молим, на нашия начин да ядем и пием, и да се обличаме, и да се забавляваме, и да се информираме… Ако не се противопоставим, ако не се защитим, ако не се борим, Джихадът ще победи. И ще разруши света, който, добре или зле, сме успели да съградим, да променим, да усъвършенстваме…
Осама бин Ладеновците се смятат за упълномощени да убиват вас и децата ви, защото пиете вино или бира, защото не носите дълга брада или фередже, защото ходите на театър или кино, защото слушате музика и си тананикате песнички, защото танцувате в дискотеките или у дома, защото гледате телевизия, защото ходите с къси поли или шорти…
Какъв е смисълът да уважаваме някого, който не ни уважава? Какъв е смисълът да защитаваме тяхната култура, при положение, че те нехаят за нашата? Аз искам да защитавам нашата и ви съобщавам, че Данте Алигиери ми харесва повече от Омар Хаям. Майко мила! На кръст ме разпънаха: „Расистка, расистка!“.
Със същата обида ме преследваха и когато Съветският съюз нападна Афганистан. Помниш ли онези брадатите с фустите и тюрбаните, които, преди да стрелят с миномета, дори при всеки изстрел от миномета, крещяха възхвали към Господа? „Аллах акбар! Аллах акбар!“ Аз добре ги помня. И от съчетанието на думата „Господ“ с изстрела от миномет тръпки ме побиваха.
Струваше ми се, че съм в Средните векове и казвах: „Руснаците са каквото са и толкоз. Но трябва да признаем, че с воденето на тази война те и нас защитават. И им благодаря“. Айде пак – расистка, та расистка! В тяхната слепота не искаха даже и да чуят какво имам да разкажа за зверствата, които синовете на Аллаха извършваха върху пленените руски военни. (Режеха им с трион ръцете и краката, сещаш ли се? Каприз, на който вече се бяха отдавали в Ливан с християнските и еврейските пленници).
Не желаеха да разправям тези неща, не. И само, и само за да се правят на прогресисти, аплодираха американците, които, вдиотени от страх пред Съветския съюз, затрупваха с оръжия героичния афгански народ. Обучаваха брадатите и заедно с тях един трижди брадат Осама бин Ладен. „Вън-руснаците-от-Афганистаааан! Руснаците-да-си-вървят-от-Афганистаааан!“… Е, руснаците си тръгнаха от Афганистан, доволни ли сте?…
Осама бин Ладеновците са десетки хиляди и не само в Афганистан или в другите арабски страни. Има ги навсякъде, а най-настървените са тъкмо на Запад. В нашите градове, по нашите улици, в нашите университети, в ганглиите на технологията. Тази технология, с която всеки малоумник може да борави. Кръстоносният поход е потеглил отдавна. И работи като швейцарски часовник, поддържан от един фанатизъм и една коварност, сравними само с фанатизма и коварността на Торквемада, когато бил начело на Инквизицията…
Аз не ходя да опвам палатки в Мека. Не ходя да пея „Отче наш“ и „Аве Мария“ на гроба на Мохамед. Аз не ходя да пикая по мрамора на техните джамии, не ходя да сера под техните минарета. Когато се намирам в техните страни, не забравям, че съм гостенка и чужденка. Внимавам да не ги обидя с дрехи, жестове или поведение, които за нас са нормални, а за тях – недопустими. Държа се с тях с необходимото уважение, с необходимата любезност, извинявам се, ако поради разсеяност или невежество наруша някое от техните правила или суеверия…
Преди едно лято сомалийските мюсюлмани три последователни месеца загрозяваха и осираха, и оскърбяваха катедралния площад във Флоренция. Моят град! Палатка, вдигната, за да кори, осъжда и обижда италианското правителство, което ги подслонява, но не им дава необходимите за шляйкане из Европа бумаги и не им позволява да доведат в Италия ордите от свои роднини. Майки, татковци, братя, сестри, лели, чичовци, братовчеди, бременни снахи и роднини на роднините.
Палатка, разположена до красивия дворец на Архиепископството, върху чийто тротоар държаха обувките или чехлите, които в техните страни нареждат пред джамиите… Палатка, вдигната срещу катедралата с купола на Брунелески, а отстрани – Баптистерият със златните врати на Гиберти… Палатка, която благодарение на един касетофон пунктуално надъхваше вярващите, проглушаваше вярващите и задушаваше звъна на камбаните с наглия глас на мюезина. Отгоре на всичко – жълтите ивици урина, кощунствено протекли по мрамора на Баптистерия… И вонята на лайна, която спираше дъха пред Сан Салваторе ал Весково, прелестният римски храм (от хилядната година) на гърба на катедралния площад, превърнат от синовете на Аллах в кенеф…
Албанците, суданците, бенгалците, тунизийците, алжирците, пакистанците, нигерийците с такъв плам допринасят за търговията с дрога и проститутки, явно позволена от Корана. На площада пред Уфици, под камбанарията на Джото. Пред галерията Орканя, около галериите Порчелино. Срещу Националната библиотека, на входа на музеите. По Понте Векио, където от време на време се ръгат с ножове или участват в престрелки. По улиците около Арно, където пожелаха и успяха да си уредят Общината да ги финансира (тъй точно, да ги финансира). По площада на църквата Сан Лоренцо, където се напиват с вино, бира и концентрати, гадните лицемери, и където говорят мръсотии на жените…
Тежко му и горко на гражданина, ако протестира. Ще го изядат с парцалките. Ще го нападнат с нож. Или най-малкото ще го напсуват на майка и на дъщеря. „Расист, расист!“ И народът търпи, примирен…
И в други градове се случва, зная.
В Торино например. Същият Торино, който роди Италия и който вече не прилича на италиански град. А на Алжир, Дака, Найроби, Дамаск, Бейрут. Във Венеция. Онази Венеция, в която гълъбите на площад Сан Марко бяха изместени от килимчета със „стока“ и в която дори Отело би се чувствал не на място. В Генуа. Онази Генуа, където великолепните дворци, взели ума на Рубенс, са станали техни пленници и креят като изнасилени красиви жени. В Рим. Онзи Рим, където циничната политика на всякакви лъжи и всякакви цветове ги ухажва с надеждата да се сдобие с бъдещия им вот и където ги покровителства самият Папа. (Ваша Святост, защо в името на Единия Бог не си ги приберете във Ватикана? С уговорката да не осират Сикстинската капела, статуите на Микеланджело и фреските на Рафаело, да сме наясно)…
Вместо синове-на-Аллах, в Италия ги наричат „чуждестранни работници“. Или „необходима-работна-ръка“. Що се отнася до това, че някои от тях работят, нямам никакви съмнения. Италианците станаха едни такива изнеженки. Срамуват се да са общи работници и селяни и вече нямат нищо общо с пролетариата. Но онези, за които говоря, що за работници са? Какво работят? По какъв начин задоволяват нуждата от работна ръка, която бившият италиански пролетариат вече не осигурява?…
Има още нещо, което не разбирам. Ако наистина са толкова бедни, кой им дава парите за пътуването в кораба или гумената лодка, с които идват в Италия? Да не би пък да е Осама бин Ладен с цел начало на завоевание, което не е само завоевание на души, но и на територии? Дори и да не им ги дава той, работата ми мирише на гнило. Дори и нашите гости да са абсолютно невинни, дори и сред тях да няма никой, който да иска да разруши наклонената кула или кулата на Джото, никой, който да иска да ми нахлузи яшмака, никой, който да иска да ме изгори на кладата на една нова Инквизиция, тяхното присъствие ме обезпокоява…
Защо отидохме във Виетнам? Защо се противопоставихме на непоносимия Фидел Кастро и продължаваме да го правим? Защо хвърляхме бомби върху Югославия на Милошевич? Защо се държим като световен полицай и убиваме, и умираме във войни, започнати срещу враговете на свободата, демокрацията и цивилизацията? Да не би тези принципи да са валидни само понякога, само по отношение на някои държави? Престанете с вашето двуличие, с вашата неопределеност и лицемерие, престанете вие, от всички страни и от всички езици. Престанете да дрънкате глупости и ми отговорете: Какво стана с вашия секуларизъм? С разтръбения от вас либерализъм? Съществувал ли е някога въобще?
(Със съкращения)
Source : La Rabbia e l’Orgoglio (The Rage and The Pride), an expose on Islam. Rizzoli, December 2001.