Автор: проф. Духомир МИНЕВ
Тук последователно публикуваме експозетата на участниците в дискусията по проблемите на националната сигурност , такава, от която България има нужда в 21 в. /Пета редовна сесия на „Философският клуб“/.
Странно, или не, макар и в Брюксел, на академичен форум по време на нашата сесия, проф. Духомир МИНЕВ първи откликна със своя статия по проблема.
Сами, или с други, можм да станем по-сигурни? По-важното изглеждат нашите действия. И преосъзнаване. При незабавно предефиниране на националните интереси.
И кой друг ще ги изрече, или формулира? Освен всички българи?
Как ли? Чрез пряка демокрация.И така, както ни е научила 1300 годишната ни история на един от най-старите европейски народи.
То е памет. То е народностен инстинкт.
А който има да пита, „каква да се прави“ – нека ходи през девет земи в десета. Но не и нас да учи. Ние си знаем работата.
Дерзайте българи!!
Задачата днес е да махнем тези, които бъркат в нашето българско дело!
Бележка на редактора
********************
Може би ще е по-лесно да се търсят отговори ако се раздели въпроса на две части. Първата от тях е „Сигурност за България в 21 век”.
Да се поддържа и увеличава сигурността означава да се познават и контролират (неутрализират) източниците на несигурност т.е. рисковете и механизмите, които ги пораждат. Но кои са те? Очевидният отговор е – заобикалящият ни свят е източник на най-опасните рискове за България. И не само за България, а за много други страни, за цялото човечество.
Геният на Ст. Хокинг долови тези нарастващи опасности и физикът предупреди човечеството, че трябва да търси други планети, годни за живот. Изследователите в областта на рисковете също отдавна посочват, че са се появили т.нар. нови рискове, които заплашват обществата като цяло и е трудно да бъдат неутрализирани защото липсват ресурси за това (главно – достатъчно знание относно рисковете и механизмите, които ги пораждат). Всъщност, неспособността да се контролират рисковете се дължи на това, че самите общества (начинът по който съществуват и функционират) – генерират рисковете.
Какво, по-конкретно, прави околния свят толкова опасен за България?
Основен източник на несигурност в света е комбинацията от две обстоятелства:
– концентрация на огромна, абсолютна власт в ръцете на малоброен глобален елит;
– този елит има специфична рационалност (начин на мислене). Някои изследователи на мозъка, психолози и други учени отдавна забелязаха това. Решенията и действията на този елит не се ръководят от общочовешки морални ценности, нито от грижа за живота на управляваните от тях хора, техните деца, бъдещето им.
– . Цялото мислене на този елит се определя от една основна цел – опазване и увеличаване на тяхната власт и капацитета им да контролират света. (Втората им цел е да скрият този факт. Не случайно казват, че най-голямата хитрост на дявола е да убеди хората, че не съществува).
– – В рамките на тази рационалност всякакви средства и жертви са приемливи за разширяване на властта и контрола. Затова от гледна точка на нормалното човешко мислене тези хора са просто луди. Един изследовател на мозъка се изразява по-деликатно – „те” могат да мислят „немислимото” (за други хора).
Преследвайки основната си цел, през последните 3-4 десетилетия глобалният елит промени света по начин, който е добре известен. Първо, концентрира богатството на света в ръцете на малобройна група и създаде огромни икономически неравенства. Второ, официалните институции на национално ниво (включително и демократичните политически институции) са обезсилени и превърнати в „празни черупки” – привидности, фасадни институции.
Ролята на институциите е поета от неформални (в много случаи – тайни) мрежи т.е. – самите институции се контролират от неформални мрежи. Затова и наричат съвременните общества „мрежови общества”.
Трето, паяжината от неформални мрежи опасва света и огромен брой страни се управляват по начини и от хора, които населението въобще не е избирало и за чието съществуване дори не подозира. Ключови национални институции като специалните служби са включени в такива транснационални мрежи, както т.нар. „национални елити”, които до голяма степен биват селектирани от мрежите.
Затова и големи имена в социологията например, твърдят че властта не е там, където хората гледат и я търсят; властта е почти напълно извън техния поглед и обсег на действие.
Четвърто, горните промени доведоха до анулиране на демокрацията – политическата и икономическата. Демокрацията не просто е в упадък, но и забележителни умове казват, че светът се движи към нова, невиждана досега система на робство.
В този строго йерархизиран и агресивен свят, България и нейните хора едва ли имат особено значение за онези, които упражняват властта на глобално ниво, освен като инструмент за постигане на целта им. Българският елит е разбрал това. И се старае да бъде полезен, надявайки се в замяна да получи сигурност. Поне за себе си, ако не за другите.
Ето защо най-вероятният отговор на първата част от въпроса („Сигурност за България в 21 век”) изглежда е следният: сигурността за България е такава, каквато е сигурността на света, към който страната принадлежи.
Този банален отговор автоматично препраща към втората част на въпроса (..със собствени сили и средства или с помощ отвън?”). И по-точно – дали България не би могла да се погрижи по-добре за собствената си сигурност ако по някакъв начин се изолира от опасния околен свят?
Един пример от древността може да помогне за обсъждане на такава възможност. Прословутият Милоски диалог, воден между жителите на мирния и богат Милос и атиняните (воденият от Атина съюз) е изключително поучителен и е запазил актуалността си, въпреки че се е състоял преди повече от 2400 години. Случаят е широко известен – във войната между Атина и Спарта, жителите на богатия Милос предпочели да „бъдат сами” т.е. да пазят неутралитет. Атиняните обаче поискали от тях помощ за войната – да платят нещо. Милос отказал и влязъл в диалог с Атина.
Аргументите на двете страни представляват изключителен интерес. Атиняните заплашили Милос, че ще го разрушат, ако не се предаде и не плати исканата сума. Когато милосците се позовали на морални ценности, (демокрация, свобода, право сами да избират), атиняните им отговорили в смисъл, че тези неща са за слабите, а не за силните („силният прави това което може, слабият понася това, което трябва”).
Когато милосците представили рационален аргумент – че са неутрални, а не враг, атиняните отговорили, че ако приемат неутралитета и независимостта на Милос, другите ще ги помислят за слаби (не са завоювали Милос, защото не са достатъчно силни). На аргумента, че Спарта ще защити Милос, атиняните отговорили, че спартанците са практични хора и няма да рискуват, щом интересите им не са пряко засегнати. И т.н. и т.н.
Общо взето, издържаните в морален и рационален план аргументи на Милос били преценени от атиняните като нереалистични (атиняните били много изненадани от милоската липса на реализъм). Тази преценка показва ясно – морал, демокрация, толерантност, интелигентност, рационалност не струват нищо пред този, който държи голямата тояга.
Милосците наистина не са били реалисти – отказали на Атина. Островът бил превзет, всеки заловен възрастен мъж бил убит, а жените и децата продали в робство. Е, след това се случило и друго – Атина загубила войната, а милосците, оцелели след нападението на Атина, били върнати обратно на острова.
Но щеше ли да е по-мъдро ако милосците бяха взели страната на Атина? Едва ли. Тогава Спарта би могла да направи на Милос онова, което са му направили атиняните.
Всичко това не е история, а настояще. Интелигентността на днешния глобален свят (елит) не е по-различна от тази на древните атиняни. Около нас, а и по-далеч, се водят много Милоски диалози. Съвременните гърци също водят Милоски диалог, макар и не с Атинския, а с друг съюз.
И като имаме предвид всичко това, какво да кажем по въпроса „..сами или с помощ отвън”? Най-добре е да се напомнят някои неща. Например, че има ситуации, които Алтюсер е наричал свръхопределеност, защото ходът на събитията трудно се променя от участниците в тях. Има и въпроси, които не може да се решават в рамките на наличното знание и по познатите начини.
Нужни са нови механизми за вземане на решения. Затова на един от форумите в Давос, Саркози каза че трябва да се напусне „цивилизацията на експертите” и да се премине към вземане на решения с участието на всички.
Но глобалният упадък на демокрацията не позволява такъв преход и кой знае кога ще бъде възможен. А дотогава може само да се пречи на вкарването на прекалени комформисти в кръга на вземащите национално значими решения; да се прави всичко възможно за изкарване на онези, които вече са влезли там и да се пречи на онези, които вземат решения , които може да довършат окончателно страната, която вече е доста залиняла.
В крайна сметка се оказва, че са нужни „собствени средства и сили” .
Но имат ли такива ресурси отчаяните, депресирани българи? И как да се създават ресурси? Това за мен е главният въпрос от дневния ред на днешното българското общество. Защото утре изобщо може да няма смисъл да се питаме, като старите атиняни и тези от о. Милос.