проф. Искра Баева

Все пак темата заслужава внимание. Първо, заради термина „комунизъм”. Хората, които предлагат да се изучава „комунизмът” в училище, са на такава възраст, че няма как да не са учили поне в училище, ако не в университета, че той представлява „безкласово общество, основано на общата собственост върху средствата за производство, свободен достъп до предметите за потребление и премахване на наемния труд”. Такова нещо до момента никога и никъде не е имало, а и според мен идеята, че всеки ще работи според способностите и ще получава според потребностите си е твърде утопична, за да може да стане реалност.

Очевидно е, че в предложението „комунизмът” трябва да се разбира като обществото, в което живяхме след Втората световна война до настъпването на демокрацията. Онова общество тогава наричахме социализъм, макар и с прилагателни – зрял, развит, реален и т.н. Защо сега някои хора се опитват да го наричат по друг начин, и то комунизъм, не е съвсем ясно.

Всъщност подозирам каква е причината, но ми се вижда малко глупава – в Съединените щати понятието „комунизъм“ има изцяло негативно звучене, тъй като за американците то се свързва с борбата с големия противник в студената война – Съветския съюз. В Европа обаче не е така, на нашия континент продължават да съществуват комунистически партии, които са легитимни, някои от тях влизат в парламентите, включително и в Европарламента, и са приети в обществото – и като казвам това, имам предвид не само Западна Европа, която никога не е била в съветската „сфера на влияние“, а и Чехия, където Комунистическата партия на Чехия и Моравия продължава да е в парламента.

Ако говорим за това как да наричаме следвоенния строй в Източна Европа, една голяма група европейски историци сме постигнали съгласие, че той трябва да се определи като държавен социализъм от съветски тип. Мога да обоснова това мнение пространно, но в случая е важно не наименованието, а целта на предложението „комунизмът да влезе в учебниците“. Ще започна с това, че въпросният период на социализъм/комунизъм никога не е напускал учебниците – имаше го и преди 10 ноември 1989 г., и след тази дата. Разбира се, преди това епохата се представяше като скучно изброяване на големи успехи, затова се наложи учебниците да се пренаписват.

В началото на 90-те години при първото правителство на СДС бяха написани първите безалтернативни нови учебници, наречени неслучайно „Записки“. В тях социалистическият период отсъстваше вероятно и поради объркването на историците какво да пишат (май още не се бяха отървали от навика да търсят указания). Но още в първия комплект истински учебници, при това алтернативни, издадени през 1996 г., следвоенният период се завърна, и то така, както трябва – с анализ на причините за налагане на съветската система и оценка на последиците както на политическите репресии, пародията на демокрация, наречена „социалистическа”, така и на социалните промени и мащабното строителство. В различните учебници съотношението между репресии и съграждане беше различно, но нали затова бяха алтернативни.

Това положение се запази и при следващия комплект учебници по история – тези от началото на новия век. Само че при тях мястото на социализма беше намалено за сметка на Средновековието и на историята на Третото българско царство. Обяснявам си тази тенденция със засиления патриотичен интерес към миналото. Но социализмът продължава да се изучава поне два пъти – в края на основното образование и в средния курс. С други думи, няма как учениците да го пропуснат.

Тогава какъв е проблемът? Защо са тези странни призиви социалистическият период да влезе в образователните програми, след като не е излизал? Аз лично имам две обяснения – наивно и политическо.

• Първото е, че авторите на предложението не са си направили труда да видят какво има в учебниците и в учебните програми. А второто е, че много добре знаят, но целят нещо друго – политизация и нова идеологизация на образованието, като мястото на пропагандата на комунизма, осъществявана до 1989 г., бъде заето от антикомунизма.
• Затова историческото представяне на следвоенния период трябва да бъде заменено с нещо ново – изучаване на престъпленията на комунизма.

И тук отново се набива в очи сравнението. Така както до 1989 г. периодът преди идването на власт на комунистите беше представян като низ от неуспехи и репресии, днес следващият трябва да бъде представен като престъпен. Общото в двата подхода е целта – търсенето на политически дивиденти и опитите за „промиване на мозъците” на младите хора.

Естествено обаче възниква въпросът защо опит да се наложи една-единствена задължителна гледна точка се прави днес, четвърт век след като България тръгна по пътя на демокрацията? При положение че най-ярката характеристика на демокрацията е плурализмът.

Следва моят отговор. Социологическите проучвания от доста време вече показват, че българското общество не е доволно от настоящето си, което поражда носталгия към близкото минало, запомнено от много хора със скромното, но сигурно в социално отношение съществуване. Тази носталгия сред по-старото поколение се трансформира сред по-младите в засилена критичност към резултатите от прехода, а част от тях с типична за възрастта им пламенност прегръщат леви идеи. Като съпоставим тази тенденция със засилената апатичност и незачитане на обществените норми, стигаме до днешното състояние, което може да се опише и с научното понятие аномия. Това кара днешната власт, която се самоопределя като дясна, да търси силови начини да наложи на обществото своята гледна точка като единствено вярната.

А както знаем от незабравимата книга на Джордж Оруел „1984”, най-лесно се управлява по рецептата: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“

Вярно е, че Оруел е описал предишното общество, но май и повечето политици, които лансират и реализират днес този принцип, са неразривно свързани със същото онова минало.

Източник: Труд