В рамките на поредицата „Иди си навреме“ в „Денят разказва“, екипът на Студия Трансмедия поставя своите читатели и зрители върху тънката и невидима граница между световното признание и всеобщото презрение, между триумфът да влезеш през парадния вход на голямата история и фиаското да бъдеш смазан от тежестта на епохата, между безсмъртието на митологията и грубата мимолетност на реалността.

Понякога един-единствен жест е фатален, един кратък миг е достатъчен. Често и смъртта идва на помощ, за да открехне дверите към вечността. Затова историята е щедра към тези, които имат таланта или шанса да слязат от сцената навреме. Пък било то и с цената на живота.

Какво означава да си отидеш навреме: политическа интуиция, личен късмет или участта на герой от древногръцка трагедия.

Днес ще се вгледаме в Тодор Поппетров Икономов, или Тодор Икономпетров Тодоров,  български писател, издател  и политик, един от най-видните възрожденски учители и участници в борбата за създаване на независима Българска екзархия. И от друга страна – един от най-активните критици на Съединението на България. Коя е тази противоречива фигура, как тя се озова в голямата история и как напусна нейната сцена.

Ето го самият Тодор Икономов, през най-пестеливия портрет на своя скрупульозен и красноречив биограф проф. Тончо Жечев.

В своята горчива „Последна дума“, пресъздаваща състоянието на духа му, преди да посегне на живота си, Тодор Икономов вопие за справедливост:“…горещо взивявам към бъдещите поколения и прося от тях безпристрастен съд“.

Сега този глас, останал глас в пустиня, сякаш идва от дълбините на историята, изпод дебел слой архивна пепел. Колцина знаят кой и какъв е бил Тодор Икономов? Дори в Шуменско, където има село на негово име, а доскоро в града стоеше къщата, в която трагично завърши животът му, отдавна са го забравили; жеравненци и сливенци вече изобщо не го споменават между имената, с които се гордеят. А може би това е той, безпристрастният съд на историята? Може би забрава е трябвало да покрие това шумно някога име, този любимец на интелигентната възрожденска младеж, герой и мъченик на легалната борба, на национално-църковната борба срещу фанариотското духовно иго?

В историята на националната обществена мисъл не е важно само кое: първо, второ или трето място заема един мислител. Не по-малко важно е той да има свое място. Такова свое, самобитно, неповторимо, само негово място в историята на българската обществена мисъл има Тодор Икономов. Неговата позиция по националното възраждане и перспективите на българската национална борба е категорична и обоснована, развивана и коригирана по хода на събитията. Още преди да е възстановена българската държава, Тодор Икономов е между тези, които поставят основите на българската държавническа мисъл. За легалната българска борба самостоятелната, дръзка в своята умереност, жива и практична мисъл на Икономов има онова значение, което за революционното движение имат идеите на Любен Каравелов.

В странна консервативна опозиция се разви тази мисъл и след Освобождението – опозиция както срещу новобуржоазния порядък, така и срещу изродилата се до чардафонщина линия на старите комити. Така или иначе, без идеите на Тодор Икономов картината на нашата възрожденска и следосвобожденска мисъл, картината на идеологическата борба се опростява и обеднява със задна дата, без тях ние знаем за себе си и своето минало не всичко, което трябва да знаем.

Затова е време най-после да отговорим на горещата молба на изтерзания Икономов да безпристрастен съд над него и делата му. Самотен и отчаян в края на живота си, този невярващ човек, съсипан от земни тегла, беше склонен да повярва в правдата само на отвъдния свят. Трябва, макар и късно за него, да му въздадем правдата на този, на нашия свят. Несправедливостта към историята е оскърбителна за съвременниците.

Гледайте историкът Людмил Станчев в „Последната дума на Икономов“, епизод 57 на „Денят разказва“, от понеделник, 9 май във видеосекцията на Студия Трансмедия.