Пенчо Петков Славейков е български поет, един от участниците в литературния кръг „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков.

През 1892 г. Славейков заминава да следва философия в Лайпциг. От там сътрудничи редовно на списанията „Мисъл“ и „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“,

Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист Вилхелм Вунд – психология, етика, история на философията; Е. Елстер – история на немската литература, Вюлкер – лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер – за народния епос на южните славяни и др.

Член е и на Лайпцигското литературно дружество. Посещава множество театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи.. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ Сьорен Киркегор. Чете трудовете на Георг Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.

И „Гугъл“ ни припомни юбилея. А трябваше ли? Сигурно, когато календарът ни, залят с толкова „на този ден преди толкова години…“  оставя в мимолетния спомен  достойни  българи, хора на делата, перото, или четката. „Царе“ сме ние на своето собствено забвение. Не се сърдете, значи, другиму, освен на себе си. Де що е време, пред нас е. Може пък и да се научим, като други народи да се гордеем с тези, извисили се между нас. Най-често – както казват познавачи  – с талант и въпреки всичко….  .

Из „Кървава песен“

                                                  НА ОБОРИЩЕ

Пенчо П. Славейков

….Слова тържествени с глух тътен пустошта

отйеква. Трясна гръм — навъзбог пропищя

куршума — тихия молебен се прекъсна.

Ей друг, ей трети гръм. И шумно се разпръсна

дружината, и кой където свари ред

се настани: кой прав, кой седнал. Тям посред

Войводата сега изстъпа — в тишината

екнаха пламенни и горди думи:

— „Братя,

земята, радвала честития живот

на нашите деди, днес с робски кървав пот

поена — радват й се нашите тирани!

И роба, врат превил, покорно тях ги храни —

за нови теглила, за нови все беди.

Като че ли сърце не носи той в гърди,

а камък — камък гроб, во който са зарити

сал рабски чувства! Той бълнува за честити,

свободни дни и без за нещо да радей,

зове към бога и на бога се надей,

че той ще го спаси от злата му тегоба…

Бог всякога е глух за жалбите на роба,

когато той търпи, въздиша и желай,

а сам не дига пръст за нищо и нехай

за свойте нужди. В гнет са истина разбрали

бащите ни и нам в слова са я предали:

помогнеш ли си сам, помогна ще и бог!

Борци, проникнати от тоя свят и строг

завет, посочиха на бъдащето хода —

и паметта за тях в сърцето си народа

ще пази, докато пребъде век, и с тях

ще се гордей. Смъртта те срещнаха без страх,

смърт за свобода, смърт възвишена и свята!

Хаджи Димитър, Левски, Кънчев, Караджата,

со своя подвиг те възчудиха света;

те, като ляствици дошли пред пролетта,

ней жъртва станаха — честита нейна жъртва!…

На пролет от реки се твърди лед разкъртва

и живи рукват те в свободния си път.

На грозний робски гнет разкъртен е ледът —

вий забравете го, тъй както и реките

забравят своя лед, притискал тям гърдите

и сдавял техний дъх… Тоз, който се назад

озърта, ако ще в нозете си крилат

да бъде, няма той до нищо да дохвръкне —

тоз, който споменът на миналото мъкне,

кат просяк своята оръфана торба,

той няма за какво на по-добра съдба

да се надей — до гроб ще влачи той все нея.

„Но ний сме слаб народ!“ На мене ми додея

таз стара песен все и денем и ноще

да слушам да се пей. Един народ расте

сам с идеалите си, с задачите, що взема

на свойте плещи, и с тях се той възйема

до подвизи, зарад каквито вчера сам

не се е смятал за кадърен. Ето вам

и пример: с векове народа ни мърцина

живя в душевен мрак, и ражда се и гина

со скотовете скот. Кое го възроди?

Кое заспала мощ в юначните гърди

събуди? В подвизи кое го днеска води?

Водачът всемогъщ за мъртвите народи —

светият идеал!

Бе слово — стана днес

то живо дело веч… И нямат брой онез,

с оръжие в ръка що чакат ден уречен —

това е цял народ! И той не е далечен —

възкръсний ден — стоим ний вече на прагът!

Ще смей ли пак за нас да каже днес врагът: —

мъртвец народ, народ за свойта чест достоен!?

Като в зори мъгла от някой дол усоен,

той от душата ни, откърмена в тегла,

е вече пръсната вековната мъгла

на робството. Нима, душите отървани,

все още ще стоят ръцете оковани?…

Ей, жив е наший бог! И той от висини

ще види бъдните честити, ясни дни

на родний край, огрян от слънце на свобода!“

………

Из „Кървава песен“, Песен втора: На Оборище