Автор: Джордж МОНБИО, The Guardian.
- Финансова катастрофа, екологична катастрофа и дори появата на Доналд Тръмп – неолиберализмът изигра своята роля за всички тях. Защо и отляво не успяха да излязат с алтернатива?
Представете си, ако хората в Съветския съюз никога не бяха чували за комунизма. Идеологията, която доминира живота ни , за повечето от нас, няма име. Споменете това в разговор и ще бъдете възнаграден със повдигане на рамене. Дори ако вашите слушатели са чували термина преди, те ще се се борят да го определят. Неолиберализъм: знаете ли какво е това?
Анонимност му е едновременно симптом и причина за неговата сила. Той играе основна роля в забележително разнообразие от кризи: финансовата криза от 2007-8 г., изнасяне на богатство и власт чрез офшорки, за които Панамските досиета ни предлагат само един премрежен поглед, бавният срив на общественото здраве и образование, възраждащата се бедност сред децата, епидемията от самота, разпадането на екосистемите, възходът на Доналд Тръмп. Но ние реагираме на тези кризи, сякаш те възникват изолирано, очевидно без да си даваме сметка, че всички те са били или катализирана, или изострени от една и съща последователна философия; философия, която има – или имаше – име. Какво по-голяма сила би могла да има тя, от тази да действа анонимно?
Неравенството се представя каато добродетел. Пазарът гарантира, че всеки получава това, което заслужава.
Тъй перверзен стана неолиберализмът, че ние рядко дори го разпознаваме като идеология. Ние изглежда приемаме тезата, че тази утопична вяра на столетието, описва неутрална сила; един вид биологичен закон, като теорията на Дарвин за еволюцията. Но философията възникна като съзнателен опит да промени човешкия живот и смени позицията на властта.
Неолиберализмът схваща конкуренция като същностната характеристика на човешките отношения. Той предефинира гражданите като потребители, чиито демократични избори се упражняват най-добре, чрез покупката и продажбата – процес, който възнаграждава заслугите и наказва неефективността. Той твърди, че „пазарът“ предоставя ползи, които никога не могат да бъдат постигнати чрез планиране.
Опитите за ограничаване на конкуренцията, се третират като неблагоприятни за свободата. Данъците и регулациите трябва да бъдат сведени до минимум, обществените услуги да бъдат приватизирани. Организацията на труда и колективното договаряне от страна на профсъюзите, се представят като изкривяване на пазара, които възпрепятстват образуването на естествена йерархия на печеливши и губещи. Неравенството се обръща на добродетел: награда за полезност и генератор на богатство, което се процежда надолу, за да обогати всички. Усилията да се създаде по-равноправно общество, са колкото контрапродуктивни, толкова и морално корозивни. Пазарът гарантира, че всеки получава това, което заслужава.
Ние усвояваме и множим неговия кредит. Богатите са убедени, че са придобили богатството си чрез заслуги, без да обръщат внимание на предимства – като образование, наследство и класа – които може да са помогнали да ги осигурят. Бедните започнат да обвиняват себе си за неуспехите си, дори и когато могат да направят малко, за да променят своето положение.
Забравете за структурната безработица : ако нямаш работа, то е защото сте непредприемчив. Непосилните разходи за жилища нямат значение: ако кредитната ви карта е изразходена, значи че сте безразсъден и разточителен. Нищо, че децата ви вече няма да имат училищен терен за игра: ако те затлъстяват , това е ваша вина. В един свят, управляван от конкуренцията, тези, които изостават биват дефинирани, а и се самоопределят като губещи.
Сред резултатите, които Пол Ферхеге/Paul Verhaeghe/ документира в книгата си „А аз“? са епидемии от самонараняване, хранителни разстройства, депресия, самота, страх от несправяне и социална фобия. Може би никак не е изненадващо, че Великобритания, в която бе приложена най-строго неолибералната идеология, е столицата на самотата столица в Европа. Сега всички сме неолиберали.
***
Терминът неолиберализъм бе въведен по време на среща в Париж през 1938 г. Сред делегатите бяха двама мъже, които дойдоха, за да дефинират идеологията, Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек. И двамата изгнаници от Австрия, те видяха социалната демокрация, илюстрирана от Франклин Рузвелт и неговия New Deal, в постепенното развитие на британската социална държава, като проява на колективизма, който заемаше същия спектър като нацизма и комунизма.
В „Пътят към робството“, публикувана през 1944 г., Хайек твърди, че правителственото планиране, чрез смачкване на индивидуализма, би довело до неумолим тоталитарен контрол. Подобно на книга на Мизес „Бюрокрацията“, „ Пътят към робството“ бе четена от много хора. Тя привлече вниманието на някои много богати хора, които видяха във философията възможност да се освободят от регулации и данъци. Когато през 1947 г., Хайек основа първата организация, която да разпространи учението на неолиберализма – „Обществото Мон Пелерин“ /Mont Pelerin Society/ – то бе подкрепено финансово от милионерите и техните фондации.
С тяхна помощ, той започна да създава това, което Даниел Стедмън Джоунс описва в „Господари на Вселената“ като „един вид неолиберален интернационал“: трансатлантическа мрежа от учени, бизнесмени, журналисти и активисти. Богатите поддръжници на движението, финансираха серия от thinktanks които да прецизират и насърчават разпространяването на идеологията. Сред тях бяха Американският инвестиционен институт, Фондацията „ Херитидж“, Институтът Катон, Институтът по икономическите въпроси, Центърът за политически изследвания и Института Адам Смит. Те също финансира академични длъжности и департаменти, особено в университетите в Чикаго и Вирджиния.
Както се разви, неолиберализмът стана по-рязък. Възгледът на Хайек, че правителствата трябва да регулират конкуренцията, за да се предотврати образуването на монополи, даде път – сред американски апостоли като Милтън Фридман – до убеждението, че властта на монополите може да се разглежда като награда за ефективност.
Нещо друго се случили в хода на този преход: движението загуби своето име. През 1951 г. Фридман бе щастлив да се определи като неолиберал. Но скоро след това, терминът започна да изчезва. Още по-странно, дори като идеологията стана по- отчетливо разпознаваема и движението по-последователно, изгубеното му име не бе заменено от каквато и да било по-обща алтернатива.
На първо място, въпреки разточителното му финансиране, неолиберализмът остана в периферията. Следвоенният консенсус бе почти универсален: икономическите предписания на Джон Мейнард Кейнс се прилагаха широко, пълната заетост и облекчаване на бедността бяха общи цели в САЩ и голяма част от Западна Европа – най-високи проценти на данъчни ставки, а правителствата постигаха социални резултати, без притеснение, като разработваха нови публични услуги и мрежи за социална сигурност.
Но през 1970 г., когато кейнсианските политики започнаха да се разпадат и икономическите кризи удариха и двете страни на Атлантика, неолибералните идеи започнаха да навлизат в руслото. Както отбеляза Фридмън, „щом дойде времето, когато трябва да се промениш … имаше готова алтернатива за избор“. С помощта на симпатичните журналисти и политически съветници, елементи на неолиберализма, особено неговите предписания за паричната политика, бяха приети от администрацията на Джими Картър в САЩ и правителството на Джим Калахан във Великобритания.
След като Маргарет Тачър и Роналд Рейгън дойдоха на власт, скоро последва и останалата част от пакета : голямо намаляване на данъците за богатите, смачкването на профсъюзите, дерегулация, приватизация, аутсорсинг и конкуренция в сектора на обществените услуги. Чрез МВФ, Световната банка, Договора от Маастрихт и на Световната търговска организация, бяха наложени неолибералните политики – често без демократично съгласие – върху по-голямата част от света. Най-забележително бе приемането им сред страните, които някога принадлежаха в ляво: лейбъристите и демократите, например. Както отбелязва Стедмън Джоунс „, трудно е да се мисли за друга утопия, която да е била тъй пълно реализирана.“
***
Може да изглежда странно, че една доктрина,, обещаваща избор и свобода е трябвало да бъде насърчавана с лозунга „няма алтернатива“. Но, както Хайек отбеляза на посещение в Чили на Пиночет – една от първите държави, в които изчерпателно бе приложена програмата – „моето лично предпочитание клони към либерална диктатура, а не към демократично управление, лишен от либерализма“. Свободата, която неолиберализмът предлага, което звучи толкова изкусително, когато е изразено в общи линии, се оказва, че означава свобода за щуката, не за дребната риба, използвана за примамка.
Свободата от профсъюзите и колективното договаряне означава свободата да се потискат заплати. Свободата от регулации означава свободата да се отравят реки, да се поставят в опасност работниците, да се залагат порочни лихвени проценти и да се въвеждат екзотични финансови инструменти. Свободата от данък означава свобода от разпределението на богатството, което издига хората от бедността.
Както документира Наоми Клайн в „Шоковата доктрина“ , неолибералните теоретици препоръчват използването на кризи, за да бъдат наложени непопулярни политики, докато хората са разсеяни: например, в дните след преврта на Пиночет, войната в Ирак и урагана „Катрина“, който Фридман описа като „възможност за радикално реформиране на образователната система „в Ню Орлиънс.
Там, където не могат да бъдат наложени неолибералните политики на местно равнище, те се налагат в международен план, чрез търговски договори, включващи „уреждане на спорове между инвеститор-държава“: офшорни трибунали, в които корпорациите могат да окажат натиск , за да бъдат премахнати социални и екологични защити. Когато парламенти са гласували, за да ограничат продажбите на цигари, в защита на водните запаси от минните компании, замразяването на сметките за енергия ,или да предотвратят ограбването на държавата от фармацевтични фирми – корпорациите изправят пред съд , често успешно. Демокрацията е сведена до театър.
***
Друг парадокс на неолиберализма е, че универсалната конкуренция разчита на универсалния количествено определяне и сравняване. Резултатът е, че работниците, търсещите работа и публичните услуги от всякакъв вид, стават обект на маловажен и подтискащ режим на оценка и наблюдение, предназначена да идентифицира победителите и накаже губещите. Учението, което предложи фон Мизес, трябваше да ни освободи от бюрократичния кошмар на централното планиране, но вместо това създаде друг.
Неолиберализмът не бе замислен като само-достатъчна дейност, но той бързо се превърна в такава. Икономическият растеж се забави в неолибералната епоха (от 1980 г. насам във Великобритания и САЩ), значително повече, отколкото през миналите десетилетия; но не и за много богатите. Неравенство в разпределението както на доходите и богатството, след 60 години на спад, нарасна бързо през тази епоха, поради краха нанесен на профсъюзите, , данъчни облекчения, нарастващите наеми, приватизацията и дерегулацията.
Приватизацията или пазарения характер на обществените услуги, като например енергия, вода, влакове, здравеопазване, образование, пътища и затвори, позволи на корпорациите да отворят гишета пред значителни активи и заплащане на наеми, или на граждани, или на правителството, за тяхното използване. Наемите са друг термин за нетрудови доходи. Когато плащате на доста висока цена за билет за влак, само част от цената на билета компенсира операторите за парите, които се похарчили за гориво, заплати, подвижен състав и други разходи. Останалото е отражение на факта, че те трябва да ви обслужат за своя сметка.
Тези, които притежават и управляват приватизирани, или полу-приватизирани услуги в Обединеното кралство, трупат несметни богатства, като инвестира малко и тксуват високо. В Русия и Индия, олигарси придобиха държавни активи чрез бързи разпродажби. В Мексико, на Карлос Слим бяха предоставени за контрол почти всички стационарни и мобилни телефонни услуги и скоро той се преврна в най-богатият човек в света.
Финансиализацията, както Андрю Сейър отбелязва в „Защо не можем да си позволим да сме богати“, имаше подобно въздействие. „Както наемите,“ твърди той, „лихвите са … нетрудови доходи, които се натрупват без никакви усилия“. Както бедните стават по-бедни, а богатите стават по-богати, те придобиват растящ контрол върху друг решаващ фактор: парите. Лихвените плащания, като цяло , са прехвърляне на пари от бедните към богатите. Тъй като цените на имотите и оттеглянето на държавното финансиране натоварва хората с дълг (помислете за преминаването от студентските стипендии към студентски заеми), банките и техните ръководители прибират печалбите.
Сейър твърди, че последните четири десетилетия са били характеризирани с прехвърляне на богатство не само от бедните към богатите, но в рамките на редиците на богатите: от тези, които правят парите си чрез представяне на нови стоки или услуги на тези, които правят парите си чрез контролиране на съществуващите активи и прибиране на наеми, лихви или капиталовите печалби. Заработените доходи са били заменена с нетрудови доходи.
***
Неолибералните политики навсякъде са в застой поради пазарна неефективност. Не само, че банките са твърде големи, за да фалират, такива са и корпорациите вече натоварени с предоставяне на обществени услуги. Както Тони Джуд посочи в „Нe живее добре страната“/ Ill Fares The Land/ , Хайек е забравил, че жизненоважни национални услуги не може да се позволи да се сринат, което означава, че конкуренцията не може да управлява своя курс. Бизнесът прибира печалбите, за държавата остава риска.
Колкото по-голям е провалът, толкова по-екстремна става идеологията. Правителствата използват неолибералните кризи както за извинение, така и като възможност да намалят данъците, да приватизацират останалите обществени услуги, да пробият дупки в мрежата за социална сигурност, да дерегулират корпорации и да пре-регулират гражданите. Мразещата сама себе си държава сега забива зъбите си във всеки орган на публичния сектор.
***
Може би най-опасното въздействие на неолиберализма не е икономическата криза, който той причини, а политическата криза. Както домейна на държавата се намалява, способността ни да променим хода на живота си чрез гласуване също се свива. Вместо това, неолибералната теория твърди, че хората могат да правят избор чрез разходи. Но някои от тях имат повече да харчат от другите: в демокрацията на големия консуматор или акционер, гласове не са равномерно разпределени. Резултатът е безсилие на бедните и средната класа. Когато партии от дясно и бивши леви приемат подобни неолибералните политики, безправието се превръща в отнемане на владение. Голям брой хора са прокудени от политиката.
Крис Хеджис отбелязва, че „фашистките движения изграждат своята база не от политически активни, а от политически неактивните лица,“ загубилите „, които се чувстват, често не без основание, че нямат глас или роля в политическата върхушка“. Когато политическият дебат вече нищо не ни говори, хората стават чувствителни, вместо към едно – към друго – лозунги, символи и усещане. За почитателите на Тръмп, например, фактите и аргументите изглеждат неуместни.
Джуд обясни, че когато гъстата мрежа от взаимодействия между хората и държавата се свие до нищо повече освен власт и подчинение, единствената останала сила, която ни свързва е държавната власт. Тоталитаризмът от който Хайек се боеше е по-вероятно да се появи, когато правителствата, загубили моралния авторитет, който възниква от предоставянето на обществени услуги, са сведени до „ухажване, заплаха и в крайна сметка принуждаване на хората да им се подчиняват“.
***
Подобно на комунизма, неолиберализмът е Бог, който се провали. Но учението на доктрината за зомбиране, продължава да се влачи, и една от причините за това е неговата анонимност. Или по-скоро, клъстер от анонимности.
Невидимата доктрина на невидимата ръка се насърчава от невидими поддръжници. Бавно, много бавно, ние започнахме да научаваме имената на някои от тях. Ние откриваме, че Институтът по икономически въпроси, които се обявява яростно в медиите срещу допълнително регулиране на тютюневата индустрия, е бил тайно финансиран от British American Tobacco от 1963 г. насам. Ние откриваме, че Чарлз и Дейвид Кох, двама от най-богатите хора в света, са основали института, който създаде движението „Чаено парти“/ Tea Party/. Ние откриваме, че Чарлз Кох, при създаването на един от неговите thinktanks, отбелязва, че „за да се избегне нежелателна критика, как организацията се контролира и направлява, не трябва да се рекламира активно“.
Думите, използвани от неолиберализма често прикриват повече, отколкото идват да кажат. „Пазарът“ звучи като естествена система, която може да се разпростира над нас еднакво, като гравитацията или атмосферно налягане. Но той е изпълнен с властови отношения. Това „което пазарът иска“ има тенденция да означава това, корпорации и техните шефове искат. „Инвестиция“, като отбелязва, Сейър, означава две съвсем различни неща. Едно от тях е финансирането на производствени и обществено полезни дейности, а другото закупуване на съществуващи активи, за да бъдат издоени с наеми, лихви, дивиденти и капиталови печалби. Използването на една и съща дума за различни дейности „прикрива източниците на богатството“, и води до объркване на екстракцията на богатство, със създаване на богатство.
Преди век, новобогаташите бяха пренебрегвани от тези, които са наследили парите си. Предприемачите търсеха социално признание за себе си, като седяха настрани от рентиерството. Днес, връзката е обратна: рентиерите и наследниците се представят като предприемачи. Те твърдят, че са заработили нетрудовите си доходи.
Тези анонимности и обърквания се смесват с безимеността и безпространствеността на модерния капитализъм: моделът на франчайз, който гарантира, че работниците не знаят за кого се мъчат; фирмите, регистрирани чрез мрежа от офшорни толкова тайни и сложни режими, че дори полицията не може да открие действителните собственици; данъчният режим, който държи в заблуда правителства; финансовите продукти, които никой не разбира.
Анонимността на неолиберализма се брани яростно. Тези, които са повлияни от Хайек, Мизес и Фридмън са склонни да отхвърлят термина, като твърдят – с някакво основание – че той се използва днес само пажоративно /с насмешка/. Но те не ни предлагат с какво да се замени. Някои описват себе си като класически либерали, или либертарианци, но и двете описания са еднакво подвеждащи и забележително скромни, тъй като предполагат, че няма нищо ново около „Пътят към робството“, „Бюрокрацията“, или класическият труд на Фридман „Капитализмът и свободата“..
***
При все това , има нещо възхитително в неолибералния проект, поне в началния му етап. Това беше отчетливо изразена, иновативна философия, насърчавана чрез съгласувана мрежа от мислители и активисти, с ясен план за действие. Той беше търпелив и упорит. „Пътят към робството“ се превърна в път към властта.
Триумфът на неолиберализма също отразява провала на левицата. Когато икономиката на ненамеса/ laissez-faire / доведе до катастрофа през 1929 г., Кейнс разработи цялостна икономическа теория, за да я премахне. Когато кейнсианското управление на търсенето се удари в буферите през 70-те години, то вече имаше готова алтернатаива. Но, когато неолиберализмът се разпадна през 2008 г. се оказа че … няма нищо. Ето защо зомбито продължава да се разхожда. Левицата и центърът не съумяха да създадат нова обща рамка на икономическата мисъл в продължение на 80 години.
***
Всеко позоваване на лорд Кейнс е признание за провал. Да се предложат кейнсиански решения за кризите на 21-ви век, означава да се игнорира три очевидни проблеми. Трудно е да се мобилизират хората около стари идеи; недостатъците, изложени в 70-те години не са отминали; и, най-важното е, че те нямат нищо което да кажат за нашето най- тежко затруднение: кризата на околната среда. Кейнсианството действа като стимулира потребителското търсене за насърчаване на икономическия растеж. Потребителското търсене и икономическият растеж са двигателите на разрушаването на околната среда.
Това, което показва историята на кейнсианизма и неолиберализма е, че не е достатъчно да се противопоставим на една рухнала система. Трябва да бъде предложена съгласувана алтернатива. За либералите, демократите и по-широката левица, основната задача трябва да бъде да се развие своеобразна икономически Аполо – програма, като съзнателен опит да се създаде нова система, съобразена с изискванията на 21-ви век.
- Джордж Монбио, „ Как се оказахме в тази каша?“/ George Monbiot’s How Did We Get into This Mess?/ е публикувана този месец от Verso.
Source: The Guardian
Economics: George Monbiot, Neoliberalism – the ideology at the root of all our problems 15 April 2016 ;Last modified on 25 April 2016
За автора: George Joshua Richard Monbiot (/ˈmɒnbioʊ/ MON-bee-oh; роден на 27 януари 1963, британски писаател, известен с политическата си активност в областта на околната среда. Колонист за Гардиън, автор на трудове, между които Captive State: The Corporate Takeover of Britain (2000) and Feral: Searching for Enchantment on the Frontiers of Rewilding (2013) и др.
На челната снимка: Роналд Рейгън и Маргарет Тачър в Белия дом. Снимка: Rex Features
Превод от англ. език: Пламен К.Георгиев