Държавната помощ е дефинирана на сайта на Европейската комисия по следния начин:

Когато е имало намеса от държавата или чрез държавни ресурси, която може да бъде под различни форми (тоест субсидии, освобождаване от лихви и такси, гаранции, правителствено притежание на част от или на цели компании или предоставяне на стоки и услуги при преференциални условия и т.н.).

Когато намесата дава на получателя предимство на избирателна основа, например на специфични компании или на индустриални сектори или на компании, базирани в специфични региони.

Когато конкуренцията е била или може да бъде изкривена.

Когато е възможно намесата да засегне търговията между страни членки.

Преведено на езика на конкретиката, горната разтеглива дефиниция означава, че ако една базирана в България и създадена преди 10 години компания за производство, примерно, на стъклени бутилки поиска от правителството някаква подкрепа за разширяване и оптимизиране на бизнеса си, тя ще получи отказ, защото това би накърнило интереса на някоя чуждестранна компания, която се занимава със същия бизнес, но има зад гърба си не 10-годишна, а 100-годишна история, утвърдени пазари и – което никак не е маловажно – по-ниска производствена себестойност на нейните стъклени бутилки. Тоест българският производител, ако извади късмет, ще удържи позициите си в рамките на националния пазар, без да има шанс да излезе на 500-милионния общоевропейски пазар, а ако няма късмет, чуждестранната 100-годишна компания ще го задуши не само на общоевропейския, но и на родния пазар. С други думи, политиките на забрана на държавна помощ и намеса, пълният отказ (или невъзможност) от регулации, пълната свобода на търговията са в ущърб на развиващите се икономики, пропуснали по исторически причини да се възползват и впишат в последното пренаместване на пластовете в световното разпределение на труда между 1945 и 2000 г. и нямащи достатъчно съпротивителни сили срещу мощта на старите и новите икономически „велики сили“ и „работилници на света“. Конкретно за българските компании това значи, че в рамките на Стария континент те нямат шанс срещу отдавна наложилите се техни мощни западноевропейски посестрими, които благодарение на изгодното за тях европейско законодателство са в положението на дългогодишни шампиони, които учат начинаещите спортисти колко лошо е да взимат допинг. Дали обаче европейските корпоративни голиатовци, пред които са изправени българските давидовци, биха минали невредими през теста за държавен допинг, ако той се направи със задна дата, обхващащ периода от последните 100–130 години? Ето какво разкрива класацията на десетте най-големи европейски корпорации по годишен доход за 2014 г.

10. Daimler AG 

Основана е на 28 юни 1926 г. в Германия чрез сливането между компаниите Daimler Motoren Gesellschaft (DMG), създадена през 1890 г. от Готлиб Даймлер и Вилхелм Майбах, и Benz & Cie, създадена през 1883 г. от Карл Бенц.

Карл Бенц започва кариерата си през 1871 г., когато основава в Майнхайм леярна и механичен цех благодарение на сумата, получена от него като зестра на съпругата му. През първите десетина години Бенц няма особени успехи като бизнесмен, но към края на 70-те години на XIX век инженерният му талант дава плод във вид на серия от успешни технически патенти, сред които и надежден бензинов двутактов двигател.

През 1883 г. Бенц влиза в съдружие Макс Розе и Фридрих Вилхелм Еслингер, с които създава Benz & Company Rheinische Gasmotoren-Fabrik, по-известна като Benz & Cie, ориентирана към производство на индустриални машини, а впоследствие и на автомобили. На 29 януари 1886 г. Карл Бенц патентова свой „автомобил, задвижван с газ“, който всъщност представлява триколесна моторна каляска.

До 1882 г. Готлиб Даймлер и Вилхелм Майбах работят в Deutz AG Gasmotorenfabrik на Николаус Ото, но впоследствие решават да започнат свой бизнес, свързан с двигателите с вътрешно горене. Нещата обаче не потръгват заради слабите продажби и към 1890 г. двамата се оказват изправени пред сериозни финансови затруднения. Фирмата им Daimler Motoren Gesellschaft е спасена от фалита от привлечените да участват в компанията Макс фон Дутенхофер и Килиан фон Щайнер, еврейски банкер от Горна Швабия. В резултат на това през 1890 г. Daimler Motoren е преобразувана от частна в публична компания. През 1900 г. Готлиб Даймлер умира, но смъртта му е компенсирана от появата на нов човек – Емил Йелинек, австро-унгарски поданик, син на уважаван равин от Чехия. Между 1872 и 1884 г. Йелинек е дипломат на австро-унгарска служба, а след това се насочва към застрахователния бизнес и към продажбата на автомобили във Френската Ривиера. На 2 април 1900 г. Йелинек сключва договор с Вилхелм Майбах на стойност 550 000 златни марки срещу това той да проектира специално за него модел спортен автомобил, наречен „Мерцедес“ по името на любимата дъщеря на Йелинек. През октомври същата година 36 броя „мерцедеси“ са доставени на Йелинек, който става член на директорския борд на Daimler Motoren Gesellschaft.

Кризата след Първата световна война и хиперинфлацията в Германия сриват продукцията на Daimler и я принуждава да търси сливане с Benz & Cie, която изпитва същите затруднения. Така на 28 юни 1926 г. се ражда Daimler-Benz AG. По време на Втората световна война компанията произвежда двигатели за самолети, танкове и подводници за Вермахта. През 1998 г. Daimler-Benz купува 92% от американския автомобилен гигант „Крайслер“ срещу 36 млрд. долара, образувайки след сливането DaimlerChrysler AG. Девет години по-късно немците решават да се отърват от американската си придобивка, продавайки я на инвестиционния фонд Cerberus Capital Management, който пък препродадва през 2009 г. 35% от акциите на Chrysler на „Фиат“. Към настоящия момент (2016 г.) германската корпорация носи краткото име Daimler AG.

На пръв поглед историята на Daimler-Benz е христоматиен пример за старт от нулата в условията на една зараждаща се индустрия с голям потенциал, пример за иновативност, предприемчивост, упорит труд, временни неуспехи, последвани от непрестанен възход. И то възход без никакво рамо от страна на държавата, в случая германската. Де да беше наистина така…

След появатата на Макс фон Дутенхофер през 1890 г. реално Daimler Motoren се изплъзва от контрола на основателите й Даймлер и Майбах. През 1891 г. Майбах и изгонен от борда на директорите на компанията и започва да проектира автомобили на свободна практика с подкрепата на стария си другар Даймлер. През 1893 г. Daimler Motoren се оказва с дългове в размер от 400 000 златни марки и Готлиб Даймлер е принуден от партньора си Дутенхофер да се откаже от поста технически директор, да му продаде всичките си акции от компанията и правата върху всичките си патенти с давност 30 години назад, ако не иска фирмата да обяви фалит. Кой обаче е Дутенхофер?

Роден е през 1843 г. в семейство на аптекар, производител на барут. През 1863 г. Дутенхофер поема фирмата на баща си. Френско-пруската война от 1870–1871 г. дава рязък тласък на предприятието му. През 1872 г. той разширява барутния си бизнес и основава акционерното дружество Pulverfabriken Rottweil. През 1882 г. Макс фон Дутенхофер изобретява бездимния барут, революционно откритие за времето си. Осем години по-късно компанията на Дутенхофер има 854 служители, произвежда 6000 тона бездимен барут и притежава активи в размер на 31 млн. златни марки.

През 1894 г. е основан картел между предприятието на Дутенхофер и други компании с общото име Vereinigte Köln-Rottweiler Pulverfabriken AG. В картела влиза и прочутата компания за оръжие и муниции Mauser. Дутенхофер е не само председател на картела, но и е съосновател на Russischen Gesellschaft für Pulverproduktion за производство на боеприпаси в Русия и на подобни клонове във Великобритания, Холандия и Япония. Едновременно с това той участва в борда на директорите не само на споменатите вече Mauser и Daimler Motoren Gesellschaft, но и на концерна Mannesmann и на Dynamit Nobel AG, в памет на чийто основател днес се раздават прочутите Нобелови награди.

И така, след 1890 г. Daimler Motoren, едната половина на бъдещата корпорация Daimler-Benz AG, се оказва под контрола и спасена от фалит от Макс фон Дутенхофер и фактически се превръща в част от картел, специализиран в производство на муниции и оръжие. А този бизнес в която и да е страна винаги е бил в тясна връзка и е зависел като поръчки от държавата. В случая с Дутенхофер това е извън всякакво съмнение, защото например през 1887 г. всемогъщият канцлер Ото фон Бисмарк лично лобира пред турския посланик в Берлин Ахмед Тефик паша и пред султан Абдул Хамид II в полза на сключване на договор за оръжейни доставки с Маузер и Дутенхофер. По някаква „случайност“ Бисмарк се оказва не само съсед по имот с Дутенхофер, но и негов добър приятел.

9. ING Group

В основата на тази колосална банково-застрахователна група лежат три компонента. Първият е основаната през 1845 г. Assurantie Maatschappij tegen Brandschade de Nederlanden („Компания за застраховки против пожари на Нидерландия“). Вторият компонент е Nationale Levensverzekerings Bank („Национална житовозастрахователна банка“), създадена в Ротердам през 1863 г. През 1963 г. двете компании, набъбнали от поредица от придобити активи, се сливат в Nationale-Nederlanden, една от най-големите холандски застрахователни компании.

Другият ключов компонент е Rijkspostspaarbank („Държавна спестовна банка“), създадена през 1881 г. от правителството на Холандия с цел насърчаването на спестовността сред работниците в страната. През 1986 г. банковото обслужване е приватизирано и обособено под името Postbank N.V. и три години по-късно банката се слива с Nederlandsche Middenstands Bank (NMB) и образува NMB Postbank Groep. През 1991 г. тази банкова група се слива с гореспоменатата застрахователна Nationale-Nederlanden компания под името ING Group, съчетавайки в едно банковото и застрахователното дело. С други думи, зад генезиса на поне единия от компонентите на ING Group – Rijkspostspaarbank (Postbank N.V.) – стои холандската държава със своята финансова мощ.

8. ENI

Италианците, по примера на французите, които се боели от възможността доставките и рафинирането на суров петрол да се окажат под контрола на англосаксонците, след Първата световна война решават да създадат собствена петролна корпорация. На 3 април 1926 г. с указ на крал Виктор Емануил III правителството на кралство Италия постановлява създаването на Azienda Generale Italiana Petroli (AGIP). Под формата на акционерно дружество 60% от дяловете в AGIP са предоставени на италианското министерство на финансите, а други 20% – на Istituto Nazionale Assicurazioni, държавна животозастрахователна компания, основана през 1912 г. Прието е, че истинският двигател на създаването на AGIP е Джузепе Волпи, мощен индустриалец от Северна Италия, намиращ се в тесни бизнес отношения със собственика на „Фиат“ Джузепе Аниели и с Banca Commerciale Italiana. Към средата на 30-те години на XX век благодарение на протекционизма на държавата AGIP вече има позиции в петролния бизнес, съизмерими с тези на гиганта Royal Dutch Shell, но извън Италия постиженията й са скромни.

Втората световна война нанася големи щети на AGIP. Шанс за полумъртвата компания се оказва една странна птица на име Енрико Матеи – предприемач, който с готовност поема разнообразни рискове, решителен и енергичен тип. На 16-годишна възраст Матеи постъпва като работник във фабрика за мебели в Северна Италия. През Втората световна война като член на Християн-демократическата партия става партизанин, а през 1944 г. се включва в отрядите на Националния освободителен комитет. През 1945 г. комитетът назначава Матеи за директор на AGIP със задачата да закрие максимално бързо компанията. Вместо да се подчини, бившият партизанин се захваща с всички сили да я изправи на крака, в което е улеснен от откритите през 1949 г. залежи от петрол и метан по долината на река По. AGIP успява да получи ексклузивна концесия за проучване и разработване на находищата на петрол и газ върху цялата територия на Италия. През 1953 г. със специален закон италианската държава създава компанията Ente Nazionale Idrocarburi (ENI) с пръв директор Енрико Матеи. AGIP е превърната във филиал на ENI и на този филиал е оставен статутът на петролното подразделение на корпорацията.

В следващите години водената от Матеи ENI започва енергична експанзия на международните пазари – получава концесии в Тунис и Мароко, сключва спогодба с Иран. През 1959 г. Матеи е в Москва, където сключва договор за доставка на съветски петрол на много изгодни цени, което силно раздразва Съединените щати, в чиито очи това действие изглежда като нелоялна конкуренция и заиграване със СССР през главата на западните съюзници на Италия. На 27 октомври 1962 г. по време на полет от Сицилия към Милано Енрико Матеи загива в самолетна катастрофа. Въпреки че официалната версия гласи, че причината за катастрофата е силна буря, и до днес е жива хипотезата, че е бил премахнат от американските служби заради връзките му със СССР.

Понастоящем италианското правителство притежава 33,303% от дяловете на ENI под формата на „златна акция“, 26,37% са собственост на Cassa Depositi e Prestiti, банка, в която 80,1% от дяловете са собственост на държавата в лицето на италианското Министерство на икономиката. Други 3,93% от дяловете на ENI са в ръцете на италианското Министерство на финансите, а други над 2% са собственост на Китайската народна банка.

7. E.ON

Сравнително „нова“ германска корпорация, образувана от сливането на две по-стари компании – VEBA и VIAG.

Vereinigte Elektrizitäts-und Bergwerks AG, или съкратено VEBA, се появява на бял свят на 8 март 1929 г. чрез сливането на няколко минни компании, притежавани от правителството на Прусия, най-голямата държава в Германския райх. Сливането е извършено от правителството на Прусия с цел укрепване на отслабената от следвоенните репарации германска икономика. След Втората световна война VEBA първоначално е държавна собственост на новата Федерална република Германия. През 1965 г. VEBA придобива 95% от закъсалия някога могъщ концерн Stinnes. През 1972 г. компанията има 58 000 служители и оборот от 10,3 млрд германски марки. След 1975 г. тя навлиза в химическия и петролния бизнес, а през 1987 г. е приватизирана.

Другият компонент, залегнал в гиганта E.ON – VIAG (Vereinigte Industrieunternehmungen AG), също не се ражда като Афродита от чистата морска пяна на laissez-faire икономиката. VIAG е основана на 7 март 1923 г. в Берлин като холдинг с участието на Втория германския райх като продължение на политиката на икономическо самозадоволяване от времето на Първата световна война. Първоначалният бизнес на VIAG е производството на електроенергия и индустриалната й употреба. По времето Третия райх компанията разширява дейността си в областта на алуминиевата индустрия с оглед на нуждите на немската военна и гражданска авиация, както и в областта на електрохимията. След Втората световна война VIAG остава под контрола на правителството на ФРГ, запазвайки индустриалния си профил, като премества централата си в Бавария. Към 1986 г. конгломератът, в който влизат над 100 компании, има оборот от 8,6 млрд германски марки. През 1988 г. той е частично приватизиран. През 1994 г. държавата си осигурява 25% участие във VIAG. С оборот от 42 милиарда марки през 1995 г. VIAG се оказва в челната десетица на най-големите немски корпорации. На 27 септември 2000 г. VIAG и VEBA се сливат в нова корпорация – E.ON.

6. „Газпром“

В основата на империята „Газпром“ е наследството, оставено от енергичния съветски инженер Алексей Кортунов. Между 1957 г., когато е назначен за директор на „Главгаз“, и смъртта му през 1973 г. СССР сключва договори за доставка с ФРГ, Франция, Италия, Австрия, Финландия. След смъртта на Кортунов годишният съветски добив на природен газ е 221 млрд. кубометра, складовите наличности са 25 000 млрд. кубометра, а синьото гориво пронизва територията на СССР през 100 000 километра тръбопроводи.

„Газпром“ е създаден през 1989 г., когато съветското Министерство на газовата индустрия ръководено от Виктор Черномирдин, е преобразувано в корпорация. В критичните първи години след разпадането на СССР руският бюджет и държава оцеляват до голяма степен благодарение на данъците и газовите доставки на бартер, идващи от „Газпром“. Срещу което компанията получава редица привилегии като освободени от такси износни лицензи и данъчни облекчения. До 2001 г., докато начело на „Газпром“ е Рем Вяхирев, който се е изкачил от долу до горе по газовата йерархия и гледа на корпорацията като едва ли не като своя бащиния, не е ясно кой какви проценти притежава от дяловете на компанията и „кой пие и кой плаща“. След 2001 г., когато Владимир Путин назначава като генерален директор на „Газпром“ своето протеже Алексей Милер, държавният контрол върху корпорацията и приходите от нея е рязко затегнат, като едновременно с това „Газпром“ е превърнат в най-мощното руско външнополитическо и енергийно оръжие.

Днес официално 38,37% от дяловете в „Газпром“ са притежание на Федералната агенция за управление на държавната собственост, други 10,97% са в ръцете на държавната компания „Роснефтегаз“, още почти 0,9% са собственост на „Росгазификация“ (в която държавата има 74,54% участие), 28,39% са в ръцете на държатели на американски депозитарни разписки (ADR) и 21,34% са собственост на други регистрирани лица. На корпоративния сайт на „Газпром“, откъдето са взети тези проценти, пише, че държавата контролира над 50% от акциите на компанията.

5. Glencore

Ако в списъка на десетте най-могъщи по приходи корпорации в Европа има някоя, при която нещата да са наистина мътни, това е Glencore. Компанията е създадена през 1974 г. от Марк Рич, белгийски евреин, емигрирал с родителите си през 1941 г. в САЩ заради нацистката окупация на Западна Европа. Отвъд океана не успява да завърши колеж и започва работа в компанията Phillips Brothers, днес Phibro, специализирана в търговията със суровини. Работата във Phillips Brothers разкрива на Рич огромния потенциал на бизнеса със суровини.

През 1967 г. Марк Рич е командирован в Мадрид, където среща бъдещия си съдружник Пинкъс Грийн, с когото по-късно двамата основават компанията Marc Rich & Co в швейцарския град Цуг, чиито ниски данъци го правят един от световни центрове за търговия с петрол. През 1974 г. компанията на Рич и Грийн е преименувана на Glencore.

В обхвата на дейността на Glencore влиза търговията с разнообразни суровини и ресурси: метали, минерали, суров петрол, въглища, природен газ, земеделски продукти. През 2010 г. Glencore например държи 60% от световната търговия с цинк, 50% от световната търговия с мед (метала), 9% от световната търговия със зърно.

През 80-те години на миналия век Glencore се оказва замесена в търговия с ембаргови страни като апартейдния режим в ЮАР, Либия, Иран, Куба, а през първото десетилетие на нашия век – с кървавите власти на богатата на мед област Катанга, Конго. През 1983 г., подгонен от ФБР за укриване на данъци и нарушаване на наложени от САЩ санкции, Марк Рич се спасява н Швейцария, където остава до края на живота си.

Дали Glencore се е радвала на пряка или косвена държавна помощ и подкрепа, не е ясно, защото нещата около тази корпорация винаги са били твърде мътни. Приживе Марк Рич е набедяван за връзки с Мосад (по линията на еврейския си произход) и във връзки с КГБ. Дали слуховете са верни знаят само онези, които разполагат с информация, която не е за пред медии и широката общественост. Във всеки случай надали е случаен фактът, че на 20 януари 2001 г. в последния ден от президентския си мандат Бил Клинтън даде данъчна амнистия на Марк Рич и компанията му.

4. Volkswagen Group

Компанията е основана в Берлин под името Gesellschaft zur Vorbereitung des Deutschen Volkswagens mbH („Дружество с ограничена отговорност за приготовление на кола на германския народ“), или съкратено Gezuvor. Създателят на компанията е Германският трудов фронт, новият профсъюз, основан от нацистите след закриването на предишните профсъюзи. Целта на новата компания е да осъществи идеята на Адолф Хитлер за създаване на масова и евтина „народна кола“ (volkswagen) на цена под 1000 райхсмарки, отговарящи на 140 американски долара по онова време. Така на 28 май 1937 г. германското правителство създава нова, притежавана от държавата (Третия райх) компания. Първият модел на новата „народна кола“ (с популярния прякор „бръмбъра“) е проектиран от Фердинад Порше по личната поръка на фюрера. Така Volkswagen се превръща в любимото дете на Адолф Хитлер. На 16 септември 1938 г. компанията е преименувана на Volkswagenwerk GmbH, но през Втората световна война й се налага да произвежда не „бръмбари“, а военни коли.

През юни 1945 г. майор Айвън Хърст от британските инженерни войски установява контрол над полуразсипания от съюзническите бомбардировки завод на Volkswagen във Фалерсберг и възстановява производството в него с оглед да го подготви да бъде част от немските предприятия, които Британия ще получи като военни репарации от победена Германия. Обаче нито един британски автомобилен производител не проявява интерес към придобиване на завода на Volkswagen. Тогава възниква идеята Volkswagen да бъде купен от американците от Ford, но и те се отказват, решавайки, че инвестицията не „струва и пет пари“. Компанията оцелява до 1948 г., като произвежда коли за британската армия. През същата година е върната на германската държава и управлението й е поето от бившия шеф на Opel Хайнрих Нордхоф.

През 50-те и 60-те години производството на компанията се увеличава рязко, а на 1 януари 1965 г. Volkswagen купува от Daimler компанията Auto Union GmbH, като я превръща в свой филиал, който произвежда първите следвоенни модели на Audi. До край на XX век експанзията на Volkswagen продължава – придобити са 75% от испанската марка SEAT, а през 2000 г. „Шкода“ става 100% немски филиал. Между 2002 и 2007 г. Volkswagen разделя главните си брандове на самостоятелни звена – Audi Brand Group (включващо Audi, SEAT и Lamborghini) и Volkswagen Brand Group (включващо Volkswagen, Bentley, Bugatti и „Шкода“).

През 2009 г. Volkswagen AG купува 49,9% от дяловете на Porsche AG като част от сливането на двете автомобилни групи. Към 2015 г. немският гигант притежава като филиали следните марки: Audi (99,55%), Lamborghini (100%), Bentley (100%), Bugatti (100%), Porsche (49,9%), Ducati (100% чрез Lamborghini), Man (73,05%), Scania (100%), SEAT (100%), „Шкода“ (100%). Към края на 2011 г. сред държателите на дялове във Volkswagen AG на четвърто място по брой акции е правителството на провинция Долна Саксония с 12,7% и с 20% право на глас.

3. Total S.A.

По време на Първата световна война воюващите страни проумяват, че е дошла нова ера – тази на петрола. Французите обаче са твърде назад в това отношение от другите победители във войната. Съзнавайки своята петролна уязвимост и едновременно с това стремейки се да поддържа статута на самостоятелна велика сила, Франция решава да създаде своя национална петролна компания. По това време министър-председател на Франция е Раймон Поанкаре, патриот и националист, който гледа накриво англосаксонците още от мига, в който те през 1919 г. отказват да дадат на французите всички немски земи до Рейн като защита срещу нова военна заплаха от страна на Германия.

След като отказва сътрудничество с Royal Dutch Shell, Поанкаре възлага на френския полковник и инженер Ернест Мерсие да създаде „изцяло френска“ компания. Мерсие, който вече бил изградил модерната електрическа индустрия във Франция, се справя със задачата, макар че среща големи трудности при намиране на инвеститори, които да финансират проекта. Така на 24 март 1924 г. се ражда Compagnie française des pétroles (CFP) с капитал от 25 млн. франка. При основаването на CFP 35% от началния капитал е осигурен директно от френската държава.

След Първата световна война световните залежи от петрол вече за разделени – тези в Западното полукълбо са под контрола на Standard Oil на Рокфелер, индонезийските резерви са в ръцете на англо-холандския Royal Dutch Shell, запасите на Иран са отдадени на концесия на Anglo-Persian Oil Company, а руският петрол временно е излязъл от международните калкулации, след като болшевиките взимат властта. Отрочето на Поанкаре и Мерсие вероятно е щяло да остане на сухо (в буквално-петролния смисъл на думата), ако не било следвоенното споразумение между Париж и Лондон за разделянето на арабските владения на разпарчетосаната Османска империя. Французите вече били получили Сирия и Ливан, но имали претенции и върху Мосул в Северен Ирак и петролните му залежи. От своя страна британците категорично показали на французите, че няма да ги допуснат в този район. В края на краищата през 1920 г. французите се съгласяват да се откажат от Мосул срещу дял от тамошния петрол, който бил под контрола на Turkish Petroleum Company (TPC), създадена през 1912 г. Половината от дяловете й били в ръцете на Англо-персийския синдикат, воден от Уилям Нокс д’Арси, 25% били на Royal Dutch Shell и 25% – на Deutsche Bank. След Първата световна война делът на Deutsche Bank бил конфискуван от победителите като част от репарациите, които трябвало да плаща победена Германия. Тези 25% от TPC са предадени на френското правителство, което ги предало на Compagnie française des pétroles, те и послужили като база за осигуряването й със суровина при нейния старт. В добавка френското правителство предприело серия от протекционистични мерки в полза на своята държавна компания срещу нейните англосаксонски конкуренти.

След Втората световна война френската държава не изпуска контрола върху Compagnie française des pétroles (CFP), която се насочва към френските колонии в Африка и към възникналите на тяхно място нови държави. На 21 юни 1985 г. компанията сменя името си на Total–Compagnie française des pétroles (Total CFP), а на 26 юни 1991 г. остава само името Total. През 1993 г. корпорацията е приватизирана от правителството на Едуар Баладюр. Шест години по-късно Total купува белгийската компания Petrofina, а през 2000 г. придобива Elf Aquitaine, още една френска компания, създадена от държавата чрез обединение на няколко държавни компании за проучване на петрол и газ в Африка.

2. British Petroleum

За британците Персия (днес Иран) се превръща в стратегически важна страна в началото на 70-те години на XIX век, когато в Лондон разбират, че напредването на руснаците от север застрашава английския контрол над Индия и Персийския залив. В края на краищата, когато в началото на XX век двете имперски сили се споразумяват за разграничаването на сферите им на влияние в Персия, на британците се падат южните й части. На 28 май 1901 г. британският бизнемен Уйлям Нокс д’Арси получава от персийския шах Мозафар ад-Дин 60-годишна концесия за проучване и добиване на петрол. Договорът с шаха поставя Д’Арси в шах – той разполага с концесия, но с нищо повече. Нито има организация, нито компания, нито персонал. Съзнавайки, че се е опитал да лови маймуни с трици, Д’Арси се обръща към британското адмиралтейство за заем, с който да развие компанията си. Надеждите на Д’Арси обаче са попарени от финансовия министър Остин Чембърлейн, който отсича, че подобен заем, даден на частна компания, ще бъде бламиран от Камарата на общините.

След отказа на Чембърлейн британското правителство започва на свой ред да опитва да лови маймуни с трици. От една страна Лондон не иска да се ангажира финансово, а от друга изпитва тревоги, че Д’Арси може напълно да изгуби концесията си или да продаде правата си на чужд, небритански играч. През май 1903 г. държавният секретар по външните работи лорд Ленсдаун произнася пред Камарата на лордовете знакова реч, в който изтъква, че Персийският залив е ключов за британската политика, петролът е стратегически ресурс за британския флот и именно Персия може да подсигури този ресурс. Следователно предприятието на Д’Арси следва да бъде подкрепено от държавата, която трябва да има ключови позиции в него. Пари обаче Ленсдаун не обещава, а Адмиралтейството решава да осигури липсващите средства, като натисне британската компания Burmah Oil („Бирмански петрол“) да спаси Д’Арси, влагайки пари в проекта му. В резултат на това през 1905 г. е създаден т.нар. Концесионен синдикат, в който компанията на Д’Арси се превръща във филиал. Междувременно сондажите откриват петрол при Масджид-и-Сулейман, но те се оказват недостатъчни за търговска експлоатация. Разтревоженият от това Д’Арси продава през 1907 г. дяловете си на Burmah Oil и фактически се оттегля от предприятието. Година по-късно петрол в големи количества избликва от сондите. На 14 април 1909 г. Burmah Oil създава станалата впоследствие прочута „Англо-персийска петролна компания“ (Anglo-Persian Oil Company или APOC). Лондон можел да си отдъхне с мисълта, че най-сетне си е осигурил независим от американците и холандците стратегически източник на петрол.

Положението на Anglo-Persian Oil Company (APOC) обаче не било толкова розово. Добивите се оказват под капацитета на производствените мощности, качеството на продукцията – ниско, а липсата на пазар за нея – тревожна. Финансовите и прочее затруднения принуждават APOC да търси споразумение с холандците от Royal Dutch Shell, които да им позволят да продават на техните пазари. Разтревоженото правителство в Лондон най-накрая съобразило, че няма как да продължава с опитите си да лови маймуни с трици.

Към 1912 г. британският военноморски флот е не само най-могъщият в света, но и най-напредналият в процеса на преминаване от въглища към новото гориво – петрола, което осигурявало допълнителни 4 възела, или 7,4 км в час, скорост в сравнение със захранваните с въглища кораби. По същото време единият от основателите на Anglo-Persian, Чарлз Грийнуей, алармира британското правителство, че ако държавата не окаже помощ на компанията, тя ще бъде погълната от Royal Dutch Shell, която била повече холандска, отколкото английска компания и при една война с Германия петролните доставки за флота ще се окажат зависими от външна сила, податлива на немски заплахи и натиск. Така, на 17 юни 1914 г., малко преди избухването на Първата световна война, се стига до паметната реч пред Камарата на лордовете на тогавашния военноморски министър Уинстън Чърчил, който предлага британската държава да си осигури 51% от акциите на APOC срещу директна инвестиция от 2,2 млн. паунда (около 11,4 млн златни долара) и две места в борда на директорите й. Burmah Oil оставала вторият по значимост акционер в APOC. Отделно секретно споразумение предвиждало в следващите 20 години APOC да снабдява флота с гориво. Предложението на Чърчил е прието с 254 гласа „за“ и само 18 „против“. По този начин APOC се превръща в петролната компания на британското правителство, а Лондон си гарантирал иранския нефт, който станал ресурсната база за бъдещия стръмен възход на Anglo-Persian Oil Company.

През 30-те години на XX век под умелото ръководство от страна на Джон Кадман добивът на APOC се увеличава четворно, а компанията влиза в сътрудничество с Shell и американците (предимно филиали на Standard Oil) по проучването и разработването на петролните залежи в териториите, обхванати от т.нар. Споразумение „Червена линия“ (Red Line Agreement) – днешните Саудитска Арабия, Йемен, Оман, АОЕ, Бахрейн, Катар, Ирак, Сирия, Турция, но не и Кувейт. Тежките времена за APOC започват през 1935 г., когато шах Реза Пахлави изисква Anglo-Persian Oil Company да смени името си на Anglo-Iranian Oil Company (AIOC) заради промяната на официалното има на държавата от „Персия“ на „Иран“. Преименуването е осъществено, надвисналите над компанията облаци са временно разсеяни. Истинската буря се разразява през 1951 г., когато Мохамед Мосадех, новият министър-председател на Иран, решава да национализира AIOC и цялата нефтена индустрия и да създаде на нейно място „Национална компания на Иран“ (National Iranian Oil Company). Напрежението между Лондон и Техеран рязко се изостря и стига дотам британците дори да обмислят военно нахлуване, за да защитят компанията си. Предпочетен е по-финият вариант под формата на план за преврат, съчетан с корумпиране на ключови ирански политици. В резултат на усилията на ЦРУ и британската SIS (MI6) през 1953 г. властта е поета от генерал Захеди, който става премиер, връща от временното му изгнание шах Мохамед Реза Пахлави и позволява на AIOC да поднови дейността си в Иран. През есента на 1954 г. AIOC е преименувана на British Petroleum (РВ), като в успоредно създадения за експлоатирането на петролните ресурси на Иран консорциум Iranian Oil Participants компанията получава 40%, американската Gulf Oil – 8%, Royal Dutch Shell – 14%, Compagnie Française des Pétroles или бъдещият Total – 6%, а Aramco – останалите 32%. Така иранското правителство успява да диверсифицира господството на чуждестранните компании за сметка на британците.

В следващия четвърт век British Petroleum се постарава да разнообрази петролното си портфолио, придобивайки активи из целия свят с оглед на това да не се окаже на ръба на съществуването си при нова национализация от рода на тази от 1951 г. През 1979 г., след успеха на Иранската революция, правителството на аятолах Хомейни национализира, този път безвъзвратно и без никакви компенсации, активите на British Petroleum в Иран. През същата година кабинетът на Маргарет Тачър в хода на започната кампания по приватизацията на ключови държавни предприятия продава 5% от активите на British Petroleum, свеждайки държавното участие в компанията до 46%. След борсовия крах от 1987 г. Тачър разпродава последните 31% в ВР, които притежавала дотогава държавата.

1. Royal Dutch Shell

През 70-те години на XIX век в Лондон един възрастен евреин на име Маркъс Самюел върти търговия с редки и декоративни предмети. Сред стоката се мъдрят кутии с черупки от морски охлюви и седефени миди, докарвани от източните морета. В общи линии боклуци по днешните разбирания, но търсени по онова време. Синът на старият Самюел, Маркъс Самюел-младши, работи като търговски пътник и обикаля пазарите на Индия, Китай, Япония, Холандска Източна Индия (днес Индонезия), откъдето доставя на баща си различни миди и прочее дрънкулки. Тези пътувания обаче помагат на младия Маркъс да установи полезни делови контакти и му подсказват голямата потенциална роля на петрола и петролните продукти.

Самюел не разполага с нужните средства за организиране на сондажи и добив на нефт и се ориентира към транспортирането им. Основаната от него компания е наречена Shell („раковина, черупка“ на английски), каквато и до днес е емблемата й, известно по цял свят. Подемът на компанията започва в началото на 90-те години на XIX век, когато лондонският барон Алфред Ротшилд решава да възложи на Самюел превозването на добивания в Баку (Русия) нефт, контролиран по онова в голяма степен време от клановете Ротшилд и Нобел. В борбата с наложения от Рокфелеровия Standard Oil ценови дъмпинг Ротшилдови разчитат на транспорта на Самюел, за да намалят цената, на която продукцията им достигала до потребителите на европейските пазари. За да уязви Ротшилд, Рокфелер предлага на Самюел да изкупи компанията му, но последният отказва. Причината е не само желанието да запази независимостта си, но фактът, че находчиво се е ориентирал към едно техническо нововъведение, увеличаващо полезния товар на морските курсове – танкерите. Дотогава петролът и петролните продукти се превозвали във варели, бидони и ламаринени кутии.

Първият танкер на Shell е спуснат на вода през 1892 г. и е наречен Murex, което е латинското наименование на вид охлюв. Оттогава по традиция всички танкери на компанията носят латинските имена на морски охлюви и миди. Обаче въпреки тези успехи Самюел обаче е силно уязвим – договорът му с Ротшилд за превоз на руски петрол изтичал през 1900 г. и нямало гаранция, че след това Ротшилд няма да откаже подновяването му и няма да сключи сделка с агресивния Рокфелер. Накратко, Самюел, който имал изграден танкерен флот, нямал гарантирани обеми на суровина, която да превозва и от които да печели. По същото време в холандска Източна Индия (днес Индонезия) една компания се била изправила пред обратния проблем – добивите й на петрол растели, но нямала добра логистична организация за нейното извозване.

През 1880 г. някой си Аелко Зeлкер, мениджър в холандската „Тютюнева компания на Източна Суматра“ при случаен сондаж открива петрол на остров Суматра, което му дава идеята да се насочи към нефтения бизнес. Начален капитал за предприятието си Зeлкер успява да осигури в Холандия с помощта на Норбертус ван дер Берг, бившия директор на холандската Яванска банка, и на Ото ван Реес, бивш генерал-губернатор на холандска Източна Индия. Благодарение на тези високопоставени лица и капиталовложители Зeлкер получава от холандския крал Вилем III и харта с правото да прикачи към името на новооснованата компания думичката Royal („кралски“). И така, през 1890 г. компанията Royal Dutch („Кралска холандска компания“) става факт. За зла слука, през същата година Зелкер неочаквано умира в Сингапур. Начело на току що родената компания застава Жан Батист Аугуст Кеслер. Две години по-късно най-накрая е открит петрол в промишлени количества, който осигурява оцеляването на Royal Dutch.

Въпреки откриването на нефт компанията скоро се оказва в тежко финансово положение, защото разходите по разработването й стопяват капиталите й. През 1893 г. Кеслер успява да осигури допълнителен капитал от Холандия, благодарение на който в следващите 2 години увеличава шесткратно производството и започва да изнася нефт с танкери. Скоро над Royal Dutch се стоварва нова неприятност.

През 1898 г. от сондите на компанията вместо петрол започва да блика солена вода, акциите на Royal Dutch се сриват и Рокфелеровият Standard Oil започна да точи зъби да изкупи на безценица холандците. Ситуацията е временно закърпена от откритите нови нефтени залежи в самия край на 1899 г., които връщат Royal Dutch отново в играта. Година по-късно Аугуст Кеслер, човекът, превел компанията през куп изпитания, получава инфаркт. На смъртния си одър посочва за свой заместник дотогавашния търговски директор на компанията и негов приятел от детинство – тридесет и четири годишния Хенри Детердинг. Нему е съдено да превърне Royal Dutch в гигантска световна корпорация.

Новият генерален директор се оказва не само умен, енергичен и безскрупулен тип, но и с превъзходен бизнес нюх. Първата му работа начело на компанията е да пресече опитите на Рокфелер да я завземе отвътре чрез изкупуване на дялове от нея от подставени лица. Втората стъпка на Детердинг е още по-решаваща – той предлага на Маркъс Самюел и Shell да обединят усилията си, за да отблъснат атаките на Рокфелер. Самюел знае, че има изградена структура от танкери за превозване на петрол, а Детердинг знае, че има петрол, но няма танкери, което оскъпява продукцията му в сравнение с тази на Standard Oil. Предложението, което прави на Самюел холандецът, е да се извърши обединение под формата на джойнт венчър чрез създаване нова компания – British Dutch, в която Shell и Royal Dutch ще имат равни дялове. Самюел щял да бъде председател на новата компания, а Детердинг – мениджър и изпълнителен директор. За да направи Самюел по-сговорчив, Детердинг изтъква, че проектът се подкрепя от барон Алфред Ротшилд. През май 1903 г. Детердинг и Самюел създават смесената компания, което е първата крачка към амалгамацията между Shell и Royal Dutch.

Бракът между Shell и Royal Dutch се оказва обаче морганатичен – ако между 1903 и 1905 г. Shell успява криво-ляво да изплаща 5% годишен дивидент на своите акционери, за същия период дивидентите, изплащани от Royal Dutch, са съответно 65, 50 и 73%. Неравенството в мощта на двете компании става още по-явно през 1906 г., когато един от най-преданите служители на Маркъс Самюел – Робърт Коен – му докладва, че единственият начин за Shell да оцелее е пълното сливане с Royal Dutch. Самюел предлага на Детердинг тази стъпка, но при условие че двете страни имат по 50%, както било при подписването на договора за образуването на British Dutch. На което Детердинг отговаря: „Не ме разсмивай. Ситуацията вече е различна. Предлагам ти 60% за мен и 40% за теб, като цялостното управление на компанията ще е в мои ръце“. Самюел започва да се пазари, но тогава Детердинг отсича: „Това е последната ми оферта. Изляза ли от тази врата, повече предложения няма да има!“.

През септември 1907 г. Самюел капитулира. Ако при предната спогодба, при която била създадена British Dutch, първата част от името на компанията било British, при пълното сливане новото име вече издавало холандското доминиране – Royal Dutch Shel, в която официално 60% от дяловете държат холандците, а 40% – британците. Новата компания изгражда две централи – Лондон станал търговският и финансов център на корпорацията, а в Хага била разположена цялата техническа част на бизнеса като складиране, рафиниране и т.н. Детердинг, който междувременно получава британско поданство, става неоспорим господар на Royal Dutch Shell.

След сливането Royal Dutch Shell започва скоростно да нараства. През 1912 г. барон Ротшилд продава на компанията дяловете си в руската петролна индустрия в Баку, което още повече увеличива потенциала на Royal Dutch Shell. В навечерието на Първата световна война глобалното портфолио на корпорацията е съставено от 53% петрол от холандска Източна Индия, 29% от руски петрол и 17% от румънския петрол около Плоещ.

Първата световна война обаче сервира и една голяма неприятност за Royal Dutch Shell под формата на болшевишката революция в Русия. В резултат на установяването на бандитския режим на Ленин петролната индустрия в Баку е национализирана и по този начин Royal Dutch Shell губи 29% от петролното си портфолио отпреди войната. Основателна причина Детердинг да стане убеден антикомунист.

Детердинг скоро открива забележителна фигура, която импонира на антиболшевишките му убеждения – Адолф Хитлер, фюрерът на набиращата сили в Германска националсоциалистическа партия. През 30-те години Детердинг се превръща в един от големите спонсори на партията на Хитлер и негов убеден симпатизант. Холандецът е и сред главните привърженици на запазването на мира между Британия и Германия и насочването на Райха на изток, против СССР. Когато на 4 февруари 1939 г. Детердинг склопява очи, той е погребан с държавни почести в Германия. С неговата смърт настъпва и краят на цяла епоха в историята на Royal Dutch Shell, доминирана от властния холандец. След Втората световна война корпорацията все повече заприличва на същинска публична компания, в която решенията се взимат от борд на директорите, а не от всемогъщ диктатор. Но това вече е друга история, която не е важна в случая. Важно е обаче друго, а именно дали и кога Royal Dutch Shell се отърква о държавата.

През 1890 г., когато е създадена Royal Dutch, тя получава харта от крал Вилем III. Наследилата го кралица Вилемина (1890-1948), известна като ловък инвеститор и надарена с бизнес нюх, също подкрепя младата компания. По едно време, както пише на критичния сайт royaldutchshellplc.com, „холандските владетели, изглежда, притежават над 25% от петролната компания“. Отново на същия сайт подобно твърдение може да се открие под формата писмо с автор Алфред Донован до бившата кралица Беатрикс с дата 30 април 2013 г. Писмото започва с думите: Ваше изящно Величество. За последно Ви писах на 1 март 1999 г. Направих го със съзнанието, че вашето почитаемо семейство е един от най-големите единични акционери в Shell…

Кога обаче холандската монархия се сдобива с четвърт от акциите на енергийния гигант? Въпросните 25%, споменати от Донован, бивш партньор на Shell, по любопитен начин съвпадат с едни други 25%. Когато през 1907 г. се водят окончателните преговори за сливане между Royal Dutch и Shell, Маркъс Самюел иска от Детердинг гаранция, че той ще управлява по най-добрия начин Shell. Тогава Детердинг обещава (и спазва обещанието си) да закупи 25% от дяловете на Shell и така да се превърне в акционер в британската част от бъдещата обща компания. Като се има предвид, че през 1901 г. Рокфелер предлага на Маркъс Самюел 40 млн. златни долара за цялата му компания, сумата, за която Детердинг напазарувал 25% от акциите на Shell, следва да е от порядъка на поне 10 млн. долара. Тези пари изглеждат не по силите на Royal Dutch, чиито капитали само 10 години по-рано се оценяват на около 2 млн. долара. Очевидно се е появил друг, голям играч, от чието име през 1907 г. Детердинг е закупил въпросните 25%. Изглежда закупуването е било осъществено в полза на и със средства на холандската корона. Тоест на холандската държава. Налятата от холандската държава ликвидност в обединената Royal Dutch Shell е приблизително толкова, колкото през 1914 г. британското правителство налива в бъдещата British Petroleum и я изправя на крака.

Равносметката

От десетте най-големи по приходи за 2014 г. европейски компании в един или друг момент от своята история девет са били подкрепени, укрепени или спасени от държавата. Шест от тях направо са държавно заченати. Онези, които ръководят и ще ръководят занапред на българската държава, би трябвало да са наясно, че в Европа „нещата стоят така“. И на свой ред трябва да подпомагат българския бизнес по всички възможни начини, дори и тази подкрепа да е на ръба на правилата. А пък бизнесът трябва да спазва законите и да си плаща данъците. Държавната подкрепа трябва да обхване не само прохождащи проекти, но и големите компании, които със своите ресурси и размери са единствените, които могат да оцелеят срещу отдавна наложили се на международните пазари гиганти, срещу които гаражен тип бизнес няма шанс. Останалите приказки за „ненамеса“, „невидима ръка на пазара“, „колкото може по-малко държава“ и прочее са само пропагандна шумотевица на институти и институции, намиращи се в топли връзки с корпоративните допингови шампиони, проповядващи неолиберализъм за пред прислугата.

–––––––––––-

Доц. д-р Петър Голийски е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалност „Арменистика и кавказология“, неин ръководител от 2006 г. Автор на редица научни и научнопопулярни статии и на няколко книги, сред които „Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век)”, „Армения и иранският свят І-V век.”, „Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век.“ Том I и II.