По своята природа, ако не и по своя диапазон, този самоубийствен сблъсък между Атина и Спарта, изчерпал силите на двете градове-държави и позволил хегемонията на македонската монархия в Източното Средиземноморие, не е много по-различен от Първата световна война, белязала самоубийството на европейските сили и отворила пътя за американската хегемония на Запад.
След Версайския договор през 1919 г., за който хората, които са го подписали, вярвали искрено (но напразно), че ще отстрани веднъж завинаги клаузевицкото прибягване до войната като продължение на политиката с други средства, войната се е променила, умножила е лицата си, всички те белязани с позорното клеймо на Историята. В днешния свят аз виждам седем такива.
Първото е лицето на империализма.
Силните във военно отношение държави механично се стремят да продължат своята мощ в империя. Американското нашествие в Ирак през 2003 г. е резултат от желанието на неоконсерваторите да затвърдят хегемонията си в Близкия Изток, “довършвайки работата” на вече започната през 1991 г. война. Хибридната война на Путин в Донбас се подчинява на същия имперски мотив: да попречи на излизането на Украйна от руското влияние, по-старо от царуването на Петър Велики.
Отказали се от колониалните експедиции в края на 50-те г. на ХХ век, впоследствие западните страни измислиха военната намеса, за да “защитят” цивилното население.
Това е наполовина колониална война.
Свалят един диктатор, както в Либия, после си тръгват, защото не знаят с какво да го заменят. В крайна сметка, цената, която трябва да се плати, често е по-висока за “защитените”, отколкото за “защитниците”.
Америка разбра, че невинаги има нужда да се пролива кръв, за да бъде постигната хегемония.
Принудата чрез правото и икономическата война
е достатъчна. През 2000 г. Европейският съюз (ЕС) се яви като много сериозен съперник на Америка, говорейки й като равен с равен. Днес, показвайки своите слабости, ЕС вече не е способен да устои на финансовите и юридически норми, дошли отвъд Атлантика. Големите европейски компании вече имат само една мания: да прилагат добре американското право.
Има също
Студена война,
в която не се убиват, не си говорят, в която се сражават само чрез посредничещи васали. Такъв беше случаят в периода 1950-1980 г. между Америка и Русия. Днес, въпреки санкциите заради украинския въпрос, двете сили си говорят непрестанно. В замяна на това, сега има истинска студена война между Саудитска Арабия и Иран, която се води за хегемонията в Персийския залив и Арабския полуостров.
Днес най-кървавите войни са гражданските:
далечният враг никога не е по-мразен от близкия враг. Те имат две лица: етническо и религиозно. В Южен Судан се води жестока война между динка и нуери за контрола на съвсем младата държава. Това е анахроничен конфликт в една Африка, преодоляла племенното устройство на обществото. Също толкова анахроничен е религиозният фанатизъм на ислямистките групи, действащи в Сахел, Нигерия, Левант, в Персийския залив или Африканския рог. Мечтата им за връщане към един халифат от VII век няма никакъв шанс срещу логиката на конституираните държави.
Седмото лице на модерната война е маскирано. Това е лицето на войната, която не е избухнала поради страх от сигурно взаимно унищожение:
ядрената война.
Но притежаването на атомно оръжие може да промени всичко в силовите отношения между държавите, както показа иранският ядрен въпрос.
Лицето на
класическата война между държавите
се смекчи. Тя би могла да се появи отново в Югоизточна Азия. Но плодотворната среща на върха в Сеул на 2 ноември 2015 г. между лидерите на Япония, Китай и Южна Корея отдалечи тази перспектива. За щастие, защото от ХХ век конфликтите между държави със сходна сила са тотални войни – най-смъртоносните.
Гледайки телевизия, ние вярваме, че сме заобиколени от войни, без да изпитаме удоволствието да живеем в свят, доминиран в действителност от мира.
Източник: „Гласове“
Превод от френски: Галя Дачкова