Автор:   Проф. Венелин ЦАЧЕВСКИ

Юридическият факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, Съюзът на юристите и „Студия Трансмедия“ организират представяне на книгата на проф. Венелин Цачевски

„КОНСТАНТИН КАЦАРОВ. ПЪТЯТ КЪМ ВЪРХА“, Сиела, 2016.

В книгата  е описан жизненият път и професионалната дейност на Константин Кацаров – забележителен учен, юрист, историк и патриот, основател на фондация „Константин и Зиновия Кацарови“ в Женева, Шнейцария.

Книгата ще бъде представена от проф. Димитър Веселинов.

Представянето ще се състои на 19 април 2016 г. (вторник) от 18 часа в аудитория  224 (зала „Америка за България“) в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“.

Поканени са всички заинтересувани от българо-швейцарските и европейски традиции в научния и културен обмен, да присъстват на събитието и дискусията след представянето на труда.

Бележка на редактора

********************************************

Константин Кацаров е непознато име за повечето съвременни българи. Това се дължи не толкова на факта, че той дълго време е живял и творил извън България. Основната причина е, че, както за много други бележити личности, изследователите на българската история са писали малко за неговия необикновен жизнен път и забележителната му дейност.

К. Кацаров има удивителна биография. Животът му преминал в бурна епоха. Съвременник бил на обявяването на независимостта на България през 1908 г., балканските войни през 1912-1913 г., Първата и Втората световна война, тоталитарното управление в България, периодът на „студената война“ в международните отношения. Той е роден е на 18 / 30 юли 1898 г. в София в семейство на интелектуалци. По волята на баща му, който работил като съдия в Софийския апелативен съд и висш държавен чиновник, младият К. Кацаров заминал да следва право в университета в Берн, където защитил докторат.

В Швейцария К. Кацаров престоял четири години. През този период се формирал неговият мироглед, върху който силно влияние оказали условията в Швейцария, миролюбива страна с развита демокрация. „Мирогледът и манталитетът ми, пише Кацаров, се разшириха, те се обективизираха. Аз виждах, че отечеството ми е само част – твърде малка част- от света…Интуитивно почувствувах, че човек трябва да не движи разсъжденията си само в тесните рамки на своето лично съществувание, на близките си, на отечеството си. Че човек трябва да се старае да разбере както другарите си и сънародниците си, така и чужденците и чуждите народи, а също и неприятелите си.“

За съжаление, в Швейцария К. Кацаров получил белодробно заболяване и трябвало да постъпи на лечение в санаториум. Това се случило в разгара на Първата световна война, когато българските студенти също били „повикани под знамената.“ Кацаров убедил швейцарските лекари да се яви пред изпратената от България наборна комисия, но, както можело да се очаква, не бил мобилизиран. След като здравето му се стабилизирало, Кацаров се дипломирал, а през пролетта на 1920 г. защитил докторат на тема „Експроприационният процес според швейцарското право“ (Das Expropriationsverfahren nach schweizerischem Recht). Дисертацията била отпечатана от издателство „Buchdruckerei Tyrolia“ в Инсбрук.

По време на следването му в Швейцария Кацаров се показал не само като   прилежен студент с научни заложби, но и като родолюбива личност, каквато останал през целия си живот. Той преживял тежко поражението на България в Първата световна война и като председател на студентското дружество в Берн и един от основателите на Съюза на студентските дружества в Швейцария участвал активно в проявите на българската емигрантска общност срещу несправедливия за страната ни Ньойски договор. Той бил в състава на студентската делегация, която изразила подкрепа на българската кауза на среща през 1919 г. в Лозана с тогавашния министър-председател на България Теодор Теодоров.

През лятото на 1920 г. К. Кацаров се завърнал в България. Преодолявайки трудности от здравословен и житейски характер, той поел по пътя на своето професионално развитие като учен и адвокат. През 20-те години на миналия век публикувал първите си научни трудове и открил адвокатска кантора, чийто услуги ползвали български и чуждестранни фирми, както и някои чуждестранни легации в София. Кацаров участвал в научни конференции в Германия, Англия, Чехословакия и други страни. През 1924 г. издал, а впоследствие периодично публикувал актуализиран справочник по патенти и търговски марки, в която област той станал юридически консултант.

В 1931 г. К. Кацаров бил назначен за доцент в Юридическия факултет на Софийския университет. Това било признание за неговите научни постижения, най-значимото от които бил трудът „Материална основа и правна природа на индустриалната собственост. В 1936 г. Кацаров бил избран за извънреден професор в Юридическия факултет на Софийския университет. През периода между двете световни войни получил признание като изтъкнат учен в областта на правните науки. Негови трудове били публикувани в годишника на Софийския университет, списанията „Правна мисъл“, „Адвокатски преглед“, „Кооперативен дневник“ и др., както и в чужбина. През 1937 г. бил публикуван лекционният му курс по търговско право, който две години по-късно претърпял второ издание в разширен и актуализиран вариант.

Важно събитие в живота на Кацаров било извършеното през 1937 г. околосветско пътешествие. То променило неговите представи за света. В публикуваната десетина години по-късно (1946 г.) негова книга „Светът отблизо“, посветена на това пътешествие, Кацаров писал следното: “Когато влакът ме връщаше на софийската гара, за да бъда отново погълнат от ежедневните си занимания и грижи… аз осъзнах, че най-същественото, което бях донесъл от моята обиколка на земята, покрай приятния спомен за видяното и преживяното из широкия свят, беше една основна корекция на много мои понятия: за място… за време… за  хората… и за съотношението между тях.”

В годините през и след Втората световна война основната тематична област в научната дейност на Кацаров била търговското право и най-вече правното изследване на въпросите на национализацията. През 1942-1944 г. той бил член на Висшия адвокатски съвет в България. През 1948 г. било публикувано четвърто допълнено и актуализирано издание на систематическия курс на К. Кацаров по българско търговско право. По същото време завършил научния труд със заглавие „Национализациите.“

К. Кацаров бил сред учредителите на образуваното в началото на 1947 г. Българо-швейцарско дружество за културно сближение. Той бил избран за подпредседател и участвал активно в дейността на дружеството. Изнасял беседи, организирал честване на националния празник на Швейцария и различни научни и културни прояви, съдействал за установяването на връзки с швейцарски институции, организации, учени и интелектуалци, както и за получаването от Швейцария в България на филми, литература, вестници и списания. Това продължило до 1951 г., когато преобразуваното в комитет към Националния съвет на Отечествения фронт дружество било закрито.

Скоро след извършената на 9 септември 1944 г. политическа промяна в България Кацаров бил арестуван по подозрение, че е бил сътрудник на Гестапо. Той категорично опровергал отправеното обвинение. Същото декларирали негови колеги в Софийския университет, включително проф. Петко Стайнов, който по това време бил министър на външните работи и изповеданията. Голяма роля за освобождаването на Кацаров изиграло застъпничеството на проф. Венелин Ганев, тогава член на регентския съвет. На 4 декември същата година Кацаров бил освободен и възобновил преподавателската и адвокатската си дейност.

Тоталитарният режим власт продължил да счита Кацаров за прикрит „враг на народа“. В началото на 1953 г. бил повторно арестуван, този път с обвинението, че извършвал шпионаж за чужди държави. През април същата година Софийският окръжен съд го осъдил на 15 години лишаване от свобода, Присъдата била потвърдена от Върховния съд и К. Кацаров бил изпратен във Варненския затвор. Той бил уволнен като преподавател в Софийския университет, а патентното му бюро било закрито. Конфискувани били негови лични вещи, пари и документация. Пътеписната му книга „Светът отблизо“ била иззета от библиотеките, а съдържанието й било окачествено като „реакционно“.

На 12 февруари 1954 г. тогавашният председател на Върховният съд, наредил да бъде прекратено изпълнението на присъдата на К. Кацаров, която била отменена на 21 април 1954 г. от Общото събрание на наказателните колегии във Върховния съд. В мотивите на решението било посочено, че по делото няма доказателства, които доказват вината на Кацаров, поради което издадената присъда била в нарушение на Наказателния закон. Решаваща роля за отмяната на присъдата на К. Кацаров изиграло застъпничеството на Швейцария, която по това време водила преговори с България по някои нерешени въпроси във взаимните отношения. Те завършили с подписаната през ноември 1954 г. спогодба за стокообмен и плащания, която била много изгодна за България.

Въпреки че бил оправдан, К. Кацаров не получил възможност за научна изява, включително да бъде публикуван неговият труд „Теория на национализацията.“ На 58-годишна възраст К. Кацаров взел решение, което променило по-нататъшната му житейска и професионална съдба. През есента на 1956 г. той заминал за лечение в Чехословакия, но се озовал в Австрия, а оттам в Швейцария, където поискал да му бъде разрешено да остане за медицинско лечение и извършването на научни изследвания. Швейцарските власти дали съгласие и му издали документ за самоличност, с който Кацаров можел да пътува в съседни държави. К. Кацаров не бил политически емигрант. Той останал български гражданин до края на своя живот и положил големи усилия да убеди държавните институции в България, че заминал и останал на Запад за лечение и научни изследвания.

През 1960 г. бил публикуван фундаменталният му труд „Теория на национализацията“, който впоследствие бил преведен на седем езика и издаден в единадесет страни. Единодушна е оценката на учени и експерти юристи, че този труд е връх в научните постижения на К. Кацаров. Достатъчно е да се прочете предговора към първото издание на книгата, написан от професор Леон Жюлио де ла Морандиер, член на Френската академия на науките и почетен декан на Факултета по право и икономически науки в Париж. Проф. Морандиер окачествил труда на Кацаров като „оригинален“ и „значим“, представляващ „синтез, обобщаващо научно изследване, в което авторът е изградил обща теория на национализацията като “отделна юридическа институция“. Изтъквайки научните достойнства и приносите на труда на К. Кацаров в областта на теорията на национализацията, френският учен завършва предговора с констатацията, че книгата, „написана с дълбока вяра в бъдещето на човечеството и с не по-малко чувство за научна обективност, е един прекрасен пример за всичко, което могат да направят юристите за обществото и мира“.

К. Кацаров получил международно признание не само като учен, но и като експерт в областта на национализацията на собствеността. Той бил търсен като консултант при провеждането на държавната политика в тази област в други страни, особено Близкия изток и Латинска Америка.През 70-те години на миналия век  президентът на Чили Салвадор Алиенде използвал неговите съвети в провеждането на политиката на национализация.

В началото на 60-те години на миналия век К. Кацаров реализирал друга своя основна цел – създаването на консултантска агенция в областта на индустриалната собственост и която да подпомага фирмите в търговско-икономическите отношения между западните и източноевропейските страни. К. Кацаров бил убеден, че, въпреки съществените различия в характера на собствеността и принципите на икономическата политика на тези държави, взаимното сътрудничество е обективно необходимо и ще се разширява. От друга страна, все по-голяма била потребността от регламентиране на въпросите на регистрирането и използването на търговските марки и патенти. По онова време, когато „студената война“ в Европа и света била в разгара си, създаването на консултантска агенция по тези въпроси било новаторско начинание, което показало способността на К. Кацаров да оцени и да прогнозира бъдещето на отношенията между държавите в Европа. Известно време агенцията била единствената в Швейцария, която предоставяла такива услуги, включително на български фирми.

В хронологията на жизнения и научен път на Кацаров важно място заема 1963 г., когато той бил назначен за частен доцент в Женевския университет. Това било признание за него като се има предвид, че нямал швейцарско гражданство и университетски преподавателски стаж в Швейцария. Лекционният курс на К. Кацаров бил озаглавен „Еволюция на търговското право в сравнително право“. Той изнасял лекции в Женевския университет в продължение на седем години (до 1969 г.).

К. Кацаров се изявил също като автор на книги, посветени на българската, европейската и световната история. Сред тях се открояват „Анализ на победата. Съдбата на Европа, видяна от югоизточната й част“, която е публикувана също във Франция, а по-късно в България под заглавие “Проиграната победа“, както и „60 години живяна история“. В първата книга Кацаров е описал периодът на „студената война“, противопоставянето между двата военно-политически блока, начело със САЩ и СССР, съотношението на силите в света, възникналите международните конфликти и усилията за тяхното разрешаване, изследвал е комунизмът като идеология и действителност, мястото на Европа в следвоенния свят и е очертал перспективите на човечеството.

Книгата на Кацаров предизвикала голям интерес в политическите и научните среди на Запад. Тя е актуална и днес. Заключителните пасажи в нея удивително напомнят състоянието на съвременните международни отношения. „Днес (началото на 60-те години на миналия век – б. а.), пише Кацаров, светът е в положението, в което беше в междувоенния период, когато в продължение на около петнайсет години (до 1933 година) непрестанно се водеха разговори и преговори за „мир чрез разоръжаване“, докато накрая нещата се обърнаха наопаки и внезапно всички заявиха, че единственият възможен мир е чрез „превъоръжаване“. Втората световна война избухна, след като отново беше взет курс към въоръжаване и когато една от страните реши, че е натрупала достатъчно предимства. Единствената разлика между въпросния период и нашето време е, че след втория световен конфликт ние направихме крачка в обратна посока: отначало предпочитахме формулата „мир чрез превъоръжаване“, дори „чрез сила“, а в последствие се отдадохме на безкрайни и безплодни разисквания за „мир чрез разоръжаване“.

Но както и да преобръщаме проблема от единия или от другия му край, той продължава да тъпче на едно място: неразрешен и неразрешим. Следователно опасно за утрешния ден на западния свят е да се проповядва, че войната била невъзможна и общественото мнение да свиква с мисълта, че заплахата е прехвърлена в необозримото бъдеще, дори, че е премахната. Днес нашето положение е същото, каквото беше в навечерието на Втората световна война, а може би дори и по-тревожно.”

Изходът, който К. Кацаров вижда пред човечеството и който звучи удивително актуално и днес, е, че „хората трябва да осъзнаят жестоката и безпощадна истина: войни ще има, докато институциите армия, правосъдие, полиция, изпълнителни органи, от които държавите черпят материалните си сили, не бъдат поверени на наднационална организация“. За съжаление неговата  констатация, че “човечеството още е далеч, твърде далеч от възможността да създаде подобна организация” е валидна и днес.

Книгата „60 години живяна история“ също е фундаментално изследване, в което са проследени развитието и политиката на България на фона на събитията в света и съчетани със спомени от личния и професионалния живот на К. Кацаров. По думите му книгата е поглед назад към епохата, в която е преминал неговия живот.

През целия си живот във и извън България К. Кацаров работил всеотдайно в полза на България. Реализирането на идеята да създаде фондация, която да подпомага образованието и специализацията на българи в Швейцария било ярка проява на неговия патриотизъм. Фондацията, наименувана на Кацаров и неговата съпруга Зиновия,  е учредена през януари 1969 г. под егидата на Общия фонд на Женевския университет. По настояване на К. Кацаров едно от изискванията към стипендиантите е, след завършването на обучението им в Швейцария, да се завърнат в Родината, за да бъдат полезни на „вечна България“.

К. Кацаров дарил последователно 200 и още 300 хиляди швейцарски франка, а през 1970 г. завещал цялото си имущество за целите на фондацията. Кацаров ръководил дейността на фондацията до края на своя живот през 1980 г. В 1974 г. от името на фондацията Кацаров дарил 1500 тома научна и друга литература на народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. Той бил също един от учредителите на основаното през 1965 г. в Мюнхен академично дружество „Д-р Петър Берон“, в което членували видни български учени, писатели, дипломати, журналисти и интелектуалци. През втората половина на 70-те години на миналия век Кацаров предоставил един от собствените си апартаменти, финансови средства и литература на създадения от него българския културен център „Тракия“ в Женева. Той е сред основателите на дружеството за българо-швейцарско приятелство.

Световното признание, което Кацаров получил като учен, както и дейността на неговата фондация променило отношението към него на тоталитарния режим в България. През 1975 г. тогавашният председател на БАН акад. Ангел Балевски изпратил писмо до Кацаров, в което му изказал „най-сърдечните благодарности за учредяването на фондацията „Кацарови“, която дава възможност на млади български научни работници, в това число и на сътрудници на Българската академия на науките, да повишат квалификацията си и да обогатят знанията си в чужбина.“

На 4 май 1980 г. Държавният съвет на НРБ издаде указ за награждаването му с орден „Кирил и Методий.“.  Няколко месеца по- късно – на 7 октомври 1980 г.. К. Кацаров починал. Погребан е в Швейцария.

След извършените демократични промени, в България. бяха публикувани книгите на Кацаров „60 години живяна история“ и „Проиграната победа“. Преиздадени бяха „Систематичният курс по българско търговско право и пътеписната му книга „Светът отблизо“. През 2011 г. в България бе издаден фундаменталният труд на К. Кацаров „Теория на национализацията“, През 1998 г. по повод 100-годишнината от рождението на К. Кацаров и на 30-годишнината от създаването на фондация „Константин и Зиновия Кацарови“ бил издаден сборник, съдържащ спомени за него на български и швейцарски учени, а в СУ „Св. Св. Кирил и Методий“ бяха организирани изложба и симпозиум. Името на К. Кацаров фигурира в публикувания през 1972 г. в Англия алманах на две хиляди личности от целия свят, които са постигнали забележителни творчески постижения. То е сред личностите, включени в изданието „Кой кой е в Швейцария“ през 1992-1993 г.

Кацаров присъства по забележителен начин не само в историята. Научните му трудове не са загубили своята значимост и актуалност. Основаната от К. Кацаров фондация продължава да подпомага способни и талантливи българи. До днес тя е подпомогнала над 350 българи в областта на образованието, науката, културата и изкуството, а предоставените за тази цел средства възлизат на около 2.5 млн. швейцарски франка. Създадената в началото на 60-те години на миналия век от Кацаров консултантска агенция по индустриална собственост също продължава успешно своята дейност. Тя носи неговото име – „Katzarov S.A.“ и е една от водещите консултантски компании в света по въпросите на интелектуалната собственост като продължава да издава постоянно актуализирания Справочник по индустриална собственост.

През 2013 г. проф. Венелин Цачевски – историк и дипломат, посвети на К. Кацаров своя монографичен труд „Швейцарският модел. Силата на демокрацията“, който през следващата година бе преиздаден и публикуван в превод на английски език от авторитетното европейско издателство „Петер Ланг“. По негово предложение през юни 2014 г. Столичният общински съвет единодушно взе решение да наименува улица в София на името на проф. К. Кацаров. През пролетта на тази година В. Цачевски публикува биографична книга за жизнения път и професионалната дейност на К. Кацаров. Инициативен комитет от видни прависти, историци и интелектуалци направи предложение К. Кацаров да бъде награден с най-високия български орден „Стара планина“ като признание за неговите изключителни научни постижения и всеотдайната му патриотична дейност.