Автор: Проф. Венелин ЦАЧЕВСКИ
През изминалия период след извършените в края на 80-те години на миналия век промени в обществено-политическия живот на България, провежданата от управляващия елит политика на национална сигурност се основава на ценностите и принципите, които възприеха и останалите бивши източноевропейски социалистически държави. За съжаление, в сравнение с повечето от тези държави, България съвсем не е най-добрият пример в създаването на надежден потенциал за защита на собствената й сигурност.
Проблемите, пред които е изправена страната ни в тази област, са много. В по-голямата си част те са следствие от съществуващото драстично несъответствие в отдаваното значение на вътрешните и външните измерения в политиката на национална сигурност. България е малка държава, която се нуждае от сигурни съюзници. Това й е още по-необходимо, като се имат предвид нестабилността на Балканите, както и опасността от разширяване на продължаващи от години военни конфликти в съседни региони. В това отношение България разчита главно на гаранциите за сигурността й, произтичащи от членството й в НАТО и ЕС.
България обаче не може да гарантира своята сигурност само с външна помощ и без да създаде достатъчен собствен потенциал за противодействие на съществуващи или потенциални заплахи. Както и за всички държави, съотношението между посочените два аспекта на политиката на национална сигурност зависи от множество условия и фактори, но извън съмнение е, че то трябва да е в степен, която да допринася оптимално за поддържането на националната сигурност.
Фундаменталният недостатък на провежданата от българския управляващ елит политика на сигурност е слабостта на основните й компоненти, върху която тя е основана. Това се отнася преди всичко за икономическия и военния потенциал на България, които имат решаващо значение в защитата на сигурността и отстояването на националните интереси в международен план, включително в отношенията с онези държави, които са наши съюзници и партньори.
Ключова роля за максимално успешна защита на националната сигурност играят икономическите възможности на страната. От тях зависи с какви ресурси разполага дадена страна за финансово, инвестиционно, технологично и пр. обезпечаване на сигурността във всички нейни измерения, включително във военната област. Икономическият компонент на сигурността трябва да се оценява в контекста на все по-важното място, което заемат мирните средства във външната политика на държавите и в международните отношения.
Националната сигурност на България в съвременните условия е уязвима преди всичко поради икономическата слабост на страната. В крайна сметка, причината за съществуващата ситуация е неефективно провежданата от управляващия елит политика на развитие през целия досегашен период на преход от тоталитарна към нова система на държавно управление.
Резултатът от тази политика е извършеното под формата на приватизация и други действия разграбване или слабоефективно използване на националните ресурси, ликвидиране на основни производства, включително високорентабилния и необходим на националната сигурност военно-промишлен комплекс, поставяне във външна зависимост на основните отрасли на икономиката и др. От средно развита европейска държава преди четвърт век, в момента България е икономически най-изостаналата и с най-нисък жизнен стандарт страна в ЕС. Тя е в много висока степен зависима от получаваната външна помощ, главно от фондовете на ЕС, за сметка на които са над 70% от извършваните капиталови разходи.
През последните две десетилетия бе извършено огромно съкращаване на българската армия, следствие на което, в случай на необходимост, България е фактически беззащитна на фона на военния потенциал на съседни страни. Поради икономическата й слабост, България не е в състояние да финансира поддържането и модернизирането дори на своя силно редуциран военен потенциал. Парадоксално е, че не можем да охраняваме самостоятелно собствените си въздушни граници. При това положение България е фактически изцяло зависима от гаранциите на НАТО и ЕС в случай на възникване външни заплахи за националната ни сигурност. Тази политика крие непредвидими рискове за националната сигурност.
Въпреки че на пръв поглед изглежда хипотетичен, открит е въпросът как ще действат НАТО и ЕС в случай на евентуален конфликт между техни членове, сред които би могла да се окаже и България. Разнородността на НАТО и ЕС, и липсата на единство между страните членки по различни проблеми (последният от които е по отношение на бежанската вълна), логично поражда опасения за степента и ефективността на солидарността, на която България може да разчита при евентуални кризисни за нея ситуации.
Освен това, в условията на засилващо се съперничество между Русия и други държави, от една страна, и Запада, от друга, както и разрастващите се военни конфликти в различни райони на света, може да се очаква, че към България ще се отправят искания за ангажиране в международни действия, което би могло да създаде сериозни опасности за собствената й сигурност.
Като член на НАТО и ЕС България трябва да изпълнява своите договорни задължения, но, досега, за разлика от други държави, тя не е проявила необходимата решителност в защитата на собствените си интереси. Тя използва слабо възможностите за координиране на своята политика с други, особено малките страни членки. Твърде ниска е степента на взаимодействие в областта на сигурността между България и останалите държави в балканския регион.
Всичко това изисква провежданата от управляващия елит политика на национална сигурност да бъде преоценена. Необходимо е да бъде изработена дългосрочна стратегия в тази област в съответствие с националните интереси, при отчитане на съществуващите рискове и опасности в Югоизточна Европа и извън нея. Дошъл е също моментът да бъде извършена цялостна обективна оценка на резултатите от участието на България в международните структури на сътрудничество и сигурност.
До сега провеждането на политиката на национална сигурност е била и продължава да е такава на управляващия елит. На българските граждани не бе предоставено право чрез основното средство на пряката демокрация – референдумите, да изразят своята позиция по нито един въпрос, отнасящ се за националната сигурност. Така бе при договарянето на условията и вземането на решенията за членството на България в НАТО и ЕС, разполагането на американски военни бази на българска територия, участието на български военни контингенти в международни операции и др.
Абсолютно необходимо е да бъдат създадени законодателни, политически и обществени условия за активно гражданско участие в провеждането на политиката на национална сигурност. Това положение може да се промени само чрез разширяването на пряката демокрация, което трябва да стане както по въпросите на сигурността, така и във всички области на развитието и външната политика на България.
За автора: проф. Венелин Цачевски е доктор по икономика (1975)[1] и доктор на икономическите науки (1990).[2] Бил е професор в Славянски, Великотърновски[3] и Нов български университет[4], където е преподавал по Теория на външната политика и Външна политика на България. Ръководил е Департамент по международно право и международни отношения в Новия български и Великотърновския университет. Чел е лекции по история и международни отношения на Балканите и външна политика на България в Хелзинкския университет.[5] Специализирал е в Белгия, Финландия, Швейцария, Япония, Германия, Русия и др. Бил е съветник в Министерството на външните работи. През 2003 – 2006 г. е изпълнявал функциите на извънреден и пълномощен посланик на България във Финландия[6], а през 2004 – 2006 г. и в Естония.[7]
Негови книги, монографии и статии са публикувани в България, Япония, Финландия, Швейцария и други страни. Сред тях са : „Българският комунизъм” (1993), „Балканите. Новата Югоизточна Европа” (2007 – първо издание, 2008 – второ издание), „Балканите. Европейският избор” (2008), „Балканите. Краят на конфликтите” (2008), „Балканите. Трудният път към обединена Европа” (2008), „Зад фасадата на българската дипломация” (2008), „Балканите и България. Европеизацията не е завършила” (2010 – първо издание, 2011 – второ издание), „България и Балканите в началото на 21 век” (2012), „Energy Management in South-East Europe: Achievements and Prospects” (2013), „Швейцарският модел. Силата на демокрацията” (2013), „Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник” (2013), „Casimir Ehrnrooth. The General who made history” (2013), „The Swiss Model. The Power of Democracy” (2014), „Casimir Ehrnrooth. The Finn who made history” (2014), „Швейцария. Демокрация на бъдещето” (2014), „България и Швейцария. Заедно в историята“ (2015) и др