Философският клуб

Автор: Калин ТЕРЗИЙСКИ

Докато повечето правоверни граждани си мислят за правоверни неща – за изборите, за цените на тока, за политическата криза, за икономическата криза, за политиците-мошеници и за олигарсите-светци хаха – аз си мисля за глупости…

Радвам се и се смея като малко дете на мисълта, колко са мили и наивни моите хора. Тия, с които сме в една смяна в почивния дом Живот. Нали Джон Ленън беше казал, че се раждаме уморени и живеем, за да си починем. Гледам и се смея. Каква свещена, детска и чиста наивност!

Някой им казва, че е хубаво да мислят за политика, за икономически кризи, за кабинетни промени, за избори, за Сергей Станишев или за Бойко Борисов или за някой друг славен…как да кажа?…човек… те действително и с удоволствие мислят за това! Палят се и влагат даже немалко жар!

Има една много добра тенденция – доста хора не гледат телевизия и не четат вестници. Вече. Става въпрос – по-осъзнатите и самостоятелни хора. Тия, които не се лъжат лесно. Но те все пак са капка в морето. А другите, другите…Кажат им: Гледайте сега какво правят партиите преди избори…

И те гледат какво правят партиите преди избори.
По това моите сънародници приличат на селяни от Шоплука, дошли на пазарен ден в София. Някой гласовит гражданин –панаирджия и мошеник – ги привиква: Елате, елате…елате граждани и вие господа селяни! Елате да видите само тук…жена с брада, кита Голиат…кон по паужана, камила по въже, свинкя с ръкавели, гарван с вратовръзка! Елате тука и гледайте и се зверете!

А в това време ловките апаши – авери на гласовития панаирджия – бъркат по джобовете на зяпналите простички селяни и измъкват от там увитите им в кърпи левчета. И така…

Да, симпатични са ми тия, които така славно се литкат – да мислят и да говорят за това, което им пробутат славните медии. Които са всъщност ни повече ни по малко същият тоя панаирджия и мошеник – който отвлича вниманието. Казах аз, пишейки в една медия хаха.
Но – както и да е.

Литкат е хубава дума. Добре описва това движение. Използва се във футбола – за това движение, при което водещия топката подлъгва тоя, който иска да му я отнеме в грешна посока…

Та – литкат ни. Какво да ви кажа?
Но аз отказвам да мисля за избори, за политически партии, за предизборни щабове и за предизборни игри!

Нагледах се на какви ли не странни и смешни неща – на това например, как дори групи от майки на малки дечица, които са обединени от мисълта за малките си дечица – се обединяват в партия. Веднага си представям и партия на любителите на тапети с цветни мотиви и партия на производителите на домашен козунак.

Да. Българите са отровени от политика.
Синдромът на седящите в кръчмата и бистрещи политиката, докато добитъкът им е влязъл в нивата и тъпче посевите – тоя синдром още ни мори! Сега естествено по-малко се седи в кръчмата. Повече – във фейсбук. Разликата е единствено, че във фейсбук не дават юзчета с двойно кръщавана ракийка. Иначе бистренето на политика си е на ниво.
Но аз не искам да говоря за това.

Наистина -отделих достатъчно внимание на тия, които лесно се подават на внушението, че трябва да се занимават с някакви неясни държавни проблеми, вместо да решат проблемите на собствения си живот. И на собствения си морал. Достатъчно им отделих.

Сега да кажа нещо за ценностите.
Хахаха – ще каже някой – Тоя се шегува с нас. Прилича на актьор от шоуто на Слави, който имитира изкукуригал професор. Няма няма – и заговори за ценностите!
Да, аз искам да говоря за ценностите!

Защото ако търсим някъде проблемите – те не са в политиката, не са в икономиката, не са в изборите или в предизборните борби…а проблемите са именно с ценностите!
Тъй като и в политиката, икономиката и в другите там човешки дейности – проблемите са само следствие от тези основните проблеми. Проблемите с ценностите.

Защото все пак и политиката и икономиката – както казах – са чисто и просто човешки дейности. Дейности, които се извършват от хора. И зависят от това, какви са хората, които ги извършват. А това какви са хората – е едно и също с това: какви са техните ценности.

И затова аз се веселя и гневя и плюя и отминавам, когато видя как идиотите от моята смяна в почивния дом, наречен Живот се занимават с политиката или икономиката – без дори да са обърнали внимание на ценностите.

И накрая се поспирам и им виквам – просто ей така, за да видя, дали нещо ще им влезе в главите: Абе приятелчета…вие непрекъснато искате да живеем като западноевропейци…вие непрекъснато се окайвате, че в сравнение с западноевропейците и с североамериканците ние сме едни мърляви бедняци…

Но помислихте ли вие, байновци – какви сме ние, та така да искаме да живеем като тях?

Създадохме ли ние и превърнахме ли в свещена ценност някой велик композитор? Коя велика картина на велик наш художник стои в пантеона на изкуството? Кой български писател от сега е изведен в първите редици и послушан с внимание?

Тоест – въпроса ми е: преклонихме ли се ние пред тия свещени ценности като Красотата, Реда, Образованието, Изкуството, Науката и Доброто възпитание? Пред Вярата в Човешкото? Пред Истината?

Не.Отговорът е: Не.

Ние се преклонихме пред парите.
Парица е царица. И ние – като братята ни и вече – почти близнаци – ромите – очакваме от тая цивилизация с нейните си, чужда за нас ценности – само очакваме (!) подаяния. С протегнати немити ръчички.

Не ни пука ни за Леонардо, ни за Лувъра, ни за европейското възпитание, ни за европейската цивилизованост, ни за европейската култура! Ние просто искаме да получим европейските парички!

И за да придам малко плътност на този текст ще дам и един пример. Той е дразнещо личен – затова приканвам хората с развита склонност към оплюване и озлобление да наточат слюнните си жлези. Та така.

Преди известно време, неотдавна, бях поканен в едно заведение. В центъра на София. Прилично място.
Там аз трябваше да направя нещо като четене. Но аз заведох и музиканти, за да стане наистина впечатляващо. И за да разбия традицията на скуката и досадата – с които се свързва литературата още от социализма. Отидох там с намерение да направя нещо запомнящо се.

Не поисках пари. Въпреки, че правех с името си и с труда си – а и канейки стотици мои приятели – огромна реклама на въпросния ресторант. Просто исках да направя нещо просветителско, нещо хубаво и вдъхновяващо. Знаех, че за собствениците на ресторант – пък бил той и в двореца на културата – а той наистина се намираше там – аз като писател представлявам много по-малка ценност от една Софи Маринова да речем. Нея веднага биха оценили на пет хиляди лева. Мен оценяваха на нула. Явно смятаха, че ми правят благоволение, като ми позволяват да чета тъпите си стихове на тяхна територия.

Но аз съм човек на просвещението и на ентусиазма. Правил съм и правя безброй такива самопожертвувателни неща. Аз искам именно така да променям ценностите.
Но когато уредниците, след един час четене, започнаха да си поглеждат часовниците и да ми правят знак– че трябва да се изнасям и че преча – за да започне истинската програма…Аз наистина се почувствах зле.

Зле.

Сетих се, че съм носител на първата за България европейска награда за литература. Сетих се, че правя този жест за техния ресторант без една стотинка. Сетих се, че след мен – днес или утре – те ще платят десет бона на някой Веско Маринов и ще го гледат с преклонение…А сега, те – тези, които ме бяха поканили – ми правеха знаци: Хайде, чупката…Достатъчно ти дадохме време тука да ни се правиш на интересен…

И така. Ценности.Съжалявам, че изтъкнах себе си, давайки пример от моя живот. Но тези примери са ми най-пресни.

Струва ми се, просто на мен ми се струва – че там, където културата се цени колкото стара обувка в забравен дрешник…
…там политиката е последният проблем. Защото държава от говеда с никаква политика на света не може да бъде оправена.